Александра Рипли
Чарлстън (44)

44.

— Бебе? Сигурна ли си? — Джо Симмънс отхвърли главата си назад и нададе индиански боен вик, който разтресе полилея. Докато ехото от изблика му все още заглъхваше по ъглите на позлатения таван, той се разсмя и обви ръце около съпругата си. — Не мислех, че нещата могат да бъдат по-добри, Емили. Грешил съм. Сега те са по-добре от идеални.

 

 

„Никога не бих повярвала, че нещата биха могли да станат по-лоши, мислеше си Елизабет. Каква глупачка съм била!“ Тя потрепери при вида на синините по тялото си и се отдалечи от високото стенно огледало в спалнята, за да се облече. Третият син на Стюарт, Енсън, се беше родил на 11 май 1882 г. Пиянският гняв на Лукас никога не се беше проявявал дотогава толкова брутално.

Тя приключи с обличането си, после слезе долу. Семейство Купър даваше парти с вечеря във великолепната трапезария, която беше завистта на всичките им приятели.

— Толкова ти провървя, Елизабет — каза й по-късно вечерта Сара Уеъринг.

Елизабет се усмихна сияйно.

— Зная — каза тя.

На първи юни Елизабет се премести на Острова с Кетрин и Хати. Първата нощ, след като багажът беше разопакован и подреден и в утихналата къща се чуваше само хъркането на Хати, Елизабет се изтегна на хамака и остави приспивната песен на разбиващите се вълни да успокояват измъчените й нерви. За първи път се чувстваше в достатъчна безопасност, за да си позволи да се отпусне; сякаш раждането на Енсън Трад беше събудило някакъв демон у Лукас. Не беше престанал да я тормози през трите седмици, преди тя да напусне града.

Не беше я бил отново. Прилагаше физическо насилие само когато прекалено се напиеше. Вместо това той я нараняваше с думи, произнесени с ужасно презрителен тон. Към резюмирането на по-ранните й провали като съпруга той прибавяше новото обвинение, че не му е вярна. Причината да бъде толкова студена с него, настояваше Лукас, била, че тя отдавала страстта си на други мъже.

Силните океански ветрове бяха студени. Елизабет се събуди изведнъж, трепереща. Не беше възнамерявала да заспива; беше схваната от главата до петите и зъбите й тракаха. Но тя усети, че повеят на вятъра беше отнесъл страха й и се почувства наистина отпочинала за първи път от години насам, както й се струваше. Мъничко мехурче на щастие се пръсна пряко волята й в умореното й сърце. Поне през лятото щеше да живее без страх. Пинкни щеше да бъде заедно с нея на крайбрежието. „Предполагам, че трябва да се чувствам виновна, помисли си тя. — Той ще дойде, защото треската му се възобновява с нова сила. Би трябвало да съжалявам, че е болен, вместо да се радвам, че това ще го накара да си вземе почивка.“ Но душата й се радваше.

Тя се измъкна от хлътналия хамак и се отправи към задната врата.

— Ела тук, котенце — повика тя нежно. Една бледосива сянка се появи от тъмнината под верандата. Елизабет вдигна топлото, пухкаво телце и го притисна към себе си.

— Това ще е нашата къща, Мъхчо — каза тя. — Можеш да стоиш вътре, а не навън. Лукас го няма тук да определя правилата. — Мъхчо изрази гърлено одобрението си.

 

 

Елизабет никога не беше виждала пристъп на малария; когато Пинкни изкара един в деня след пристигането си, тя беше сигурна, че той умира, въпреки обяснението му, че измъчващият го студ е нормално за болестта явление и че до другата сутрин ще се чувства по-добре. Тя прекара дългите часове на пристъпа до леглото му и предреченото отстъпление на треската беше толкова укрепващо за нея, колкото и за него. Тя отново беше способна да заплаче. Облекчението й беше толкова силно, че проби черупката на безчувственост, изградена около нейните емоции, и цялата болка, страх и тъга се изляха навън в продължителна буря от плач. След което тя, също както Пинкни, се унесе в дълбок сън на изтощение.

На следващия ден тя се вгледа в брат си с чисти очи. Известно й беше, че той беше прихванал първоначално болестта в годината, когато започнаха минните операции в Карлингтън. Това означаваше, че досега е бил нейна жертва в продължение на петнадесет години. И през цялото това време той никога, нито веднъж не се беше оплаквал или претърпявал неуспех, грижейки се за безбройните отговорности във фамилията. Това я накара да се почувства много дребна и егоистична с отдаването си до такава степен на мисли за собствените й проблеми. В сравнение с неговите те бяха маловажни.

— Пини — каза тя импулсивно, — ужасно много те обичам.

Той изглеждаше изненадан и зарадван.

— Е, благодаря ти, мъничка сестричке. Аз също съм много силно привързан към теб.

Елизабет погледна отъняващата му коса и дълбоките линии, ограждащи бледите му устни. Умът й направи бърза сметка й тя с удивление установи, че Пинкни е на тридесет и девет години. Той изглеждаше много по-стар, което я шокира.

— Нуждаеш се от сън — енергично каза тя. — Толкова дълго си бил затворен в онази кантора, че си побелял като платно. — Тя отхвърли неясния, полуоформен план да се довери на Пинкни за малкия си личен ад. Той трябваше да укрепне; не се нуждаеше от допълнителни тревоги.

Пини се засмя. Това го направи отново да изглежда млад.

— Понякога, Елизабет, си добра и тактична като леля Джулия. Като тоник — дразни, но ти се отразява положително. Права си. Трябва да впрегна в работа мускулите си, а не главата и да оставя на слънцето и водата да изкарат отровата на търговията от организма ми.

Той се зае със задачата си още на същата сутрин — с плуване и дълга разходка по брега. Изгоря от слънцето и се обели и сякаш свали години от гърба си заедно със старата си кожа. С всяка изминала седмица ставаше все по-силен, кафяв и стегнат. Елизабет наблюдаваше преобразяването му с радост.

Тя също така изживяваше някакво прераждане, въпреки че не го осъзнаваше. Безгрижният живот през лятото на Острова освобождаваше от обществени обвързаности — разполагаше с почти всеки ден за себе си, като беше прехвърлила грижите по яденето и прането на Хати, за да може да прекарва часове с Кетрин. Тя и Пини правеха всичко възможно да глезят детето. На четири години момиченцето представляваше бузесто малко кълбо от енергия и привързаност. То отвръщаше на вниманието на възрастните със звънтящ смях и стотици целувки. Елизабет на свой ред отвръщаше на несравнимата любов, дарявана й от дъщеря й и от брат й, с пълно вдетиняване, подобно на това на Кетрин, когато биваха заедно. Тя пляскаше във водата, строеше пясъчни замъци и събираше миди заедно с нея, като че ли бяха връстнички.

В края на деня, след като сложеше Кетрин в леглото, Елизабет се връщаше към положението си на почтена млада матрона. И то щастлива млада матрона. Тя лично приготвяше вечерята; Хати беше станала твърде стара, за да издържи на толкова дълъг ден. Апетитът на Пинкни, изострен от соления въздух и упражненията, беше комплимент за нейното готвене и тя с удоволствие приготвяше любимите му ястия.

След вечеря те сядаха на покритата веранда и докато здрачът бавно се сгъстяваше, наблюдаваха как небето избледнява. Разговаряха малко — за Кетрин, за последното писмо от майка им, за Стюарт и нарастващото му семейство, за Джулия и забележителната й издръжливост на шестдесет и пет години. По-голямата част от времето те просто заедно се наслаждаваха на тишината. Разликата от шестнадесет години във възрастите им премахваше възможността взаимно да си доверяват съкровени неща или да постигат пълно разбирателство. Можеха да си даряват привързаност и това беше достатъчно.

Лукас беше поел цялото ръководство на компанията в отсъствието на Пинкни и използваше увеличените си задължения като извинение да идва на Острова само за края на седмицата. С Пинкни като публика той се превръщаше в идеалния съпруг — внимателен и забавен. А също и в идеалния баща, радващ се на компанията на Кетрин и горд от порасналите й умения в плуването, говоренето, тичането и рисуването.

— Почти скандален е начинът, по който Лукас обожава това дете — каза Пини след един уикенд. — Тя го върти на малкия си пръст даже повече, отколкото ти едно време въртеше мен.

Елизабет усмихнато се съгласи. Но усещаше как студена ръка стиска сърцето й. Лукас разиграваше роля. Тя го знаеше и се чувстваше притеснена. Очите му странно проблясваха понякога, изразявайки злобно удовлетворение, и тя не разбираше какво означава това.

Преди лятото да премине, тя разбра — Лукас беше открил най-болезнения начин да я нарани. Той й отнемаше Кетрин. Започна с подаръци, които й носеше през уикендите. После начена да идва отделно и една-две вечери през седмицата, винаги с бонбон или играчка в джоба. Кетрин скоро свикна да се ослушва за подсвирването му от вратата и когато го чуеше, изтичваше от Елизабет при него.

Времето за лягане, най-приятната част от времето, което прекарваше с дъщеря си, вече не се въплътяваше в спокойствието на четенето от книга с приказки. Лукас си играеше с Кетрин, носеше я на раменете си, гъделичкаше я, оставяше я да го налага с юмручетата си, когато се бореха в леглото, и оставяше забранени подаръчета от сладкиши и бонбони под възглавницата й. Кетрин стана толкова превъзбудена, че нощем се събуждаше с писъци от кошмари и започна да се напикава.

Елизабет дори не се опита да спори с Лукас. Тя го познаваше твърде добре. Във вечерите, когато той беше с тях, Кетрин изблъскваше Елизабет и изискваше татко да я сложи да спи. Това срязваше като с нож Елизабет. А Лукас се усмихваше.

Пинкни нищо не схващаше. Той забеляза, че Елизабет постепенно изгуби част от жизнерадостта си, и я попита дали има някакъв проблем. Тя го увери, че всичко е наред и се зае да оглади фасадата си, която се беше изронила. Малко по малко тя престана да чувства. Дори предпочитанията на Кетрин към Лукас не я нараняваха особено много. Сърцето й се беше сковало отново.

С невероятната чувствителност, която животните имат за обкръжаващата ги обстановка, Мъхчо изведнъж предяви претенции към скута на Елизабет. Отначало тя се дразнеше — Мъхчо вече беше станал голяма и тежка котка и лятната горещина го принуждаваше да си сменя козината. Но с течение на времето тя откри в мъркането му стабилно средство за успокоение. Когато Лукас го нямаше, тя взимаше Мъхчо в леглото с нея и притискаше трептящото тяло до гърдите си, сякаш то беше спасителна жилетка в бурно море.

 

 

Неизбежно дните се скъсиха, нощите ставаха мразовити и дойде моментът да се връщат в града. Пинкни, вече укрепнал и излекувал се от треската, ръководеше обратното пътуване. Когато стигнаха до къщата на Елизабет, тя го притисна с такава сила в прегръдките си, че той се намръщи от болка.

— Какво има, мъничка сестричке? Кажи на Пини.

— Просто никак не ми се иска да казвам довиждане. Лятото беше толкова чудесно.

Пинкни се вгледа отблизо в нея, но тя изглеждаше нормално.

— Беше чудесно — каза той. — Няма да позволим отново да бъдем разделени за толкова дълго време. Не забравяй, че до мен се стига, като се тръгне право надолу по улицата. И все още очаквам да бъда поканен за обяд в неделя. — Той я целуна и продължи по пътя си.

 

 

— Намерил съм си жена, която ме оценява — каза Лукас първата сутрин, след като тя се прибра. — Ти не си единствената, която може да кръшка от брачното легло. — Елизабет съхрани маската на лицето си неподвижна и сведе надолу очи, за да не забележи той облекчението в тях. Ако той вярваше, че изневярата му я наранява, нямаше да я преустанови, надяваше се тя. Лукас й се подиграваше с изрази на възхищение, цитирайки любовницата си, и се опитваше да я накара да го помоли да й каже името на жената.

— Тя е твоя приятелка, Елизабет — виждаш я непрекъснато по глупавите ви сутрешни събирания на чай, мислиш, че те харесва. Е, грешиш. Никоя от тях не те харесва. Тя ми го каза. — Лукас сграбчи ръката й. — Не искаш ли да знаеш коя е тя?

— Да — каза Елизабет. — Моля те, кажи ми. — Тя се опита да придаде убедителност на престорения си интерес.

Лукас я отблъсна.

— Ще се наложи да се помъчиш — каза той през смях. — Всеки път, когато се загледаш в някоя твоя приятелка, ще трябва да се чудиш дали тя е тази, която знае за теб, за това каква измамна, фригидна кучка си. Както и да се питаш дали го е разказала на останалите. Можеш да мислиш за това, когато аз излизам да се срещна с нея. Тя ме чака всяка сутрин. След като съпругът й отиде на работа и преди харпиите да се съберат на приказки. Тя не може да ми се насити. Понякога се измъква да ме види, след като мъжът й заспи. Целият й живот се крепи на очакването да намеря малко време, което да прекарам с нея. Помисли за това, когато следващия път седнеш да играеш карти. Партньорката ти може да е жената, лудо влюбена в съпруга ти.

Елизабет стисна ръцете си и ги изви, като че ли беше обзета от безумна ревност.

— Моля те, не отивай, Лукас — насили се да каже тя.

Вместо отговор той затръшна вратата на излизане. Елизабет се отпусна облекчено.

Тя си задаваше въпроси, разбира се. Любовната афера на Лукас изобщо не я впечатляваше. Не ревност я притесняваше. Наранено беше самолюбието й. В годините на нарастващо отчаяние тя беше поддържала външност за пред хората и сега се чувстваше лишена от всичките си защитни средства. Вече не придаваше значение на завистта на приятелките си, но съжалението им щеше горчиво да я уязви. Дали Лукас се беше похвалил, че я бие? Дали любовницата му се хвалеше, че го е отнела от нея? Времето, прекарано с приятелките й, се превърна в мъчително търсене да открие скрити значения в техните думи и изражения. Но държеше главата си високо вдигната и се усмихваше. Ако не й беше останало нищо друго, освен гордост, поне нея щеше да запази. Нямаше да разреши на Лукас да й я отнеме, както й беше отнел Кетрин. Откакто се върнаха в града, заниманията му се състояха в обкръжаване на малкото момиченце с внимание, съчетано с пренебрегването на съпругата. Той взимаше Кетрин от Хати, когато двете се намираха на разходка в парка, и я откарваше на диво препускане с двуколката нагоре по Ийст Батъри. Хати можеше да настоява за правата си като бавачка, когато Елизабет искаше да промени режима на Кетрин, но не смееше да спори с „господаря“. Тя можеше само да се оплаче на Елизабет, което и стори най-накрая.

— Това дете, то се обръща при всеки шум от колела дали е татко й. Когато той дойде, то почти полудява да тръгне, а когато не дойде, малкото лице цяло съсипано. Много жалко, господарке ’Лизабет.

Елизабет беше на същото мнение, но нямаше възможност да го изрази. Човек не обсъжда съпруга си заедно със слугите. Или с когото и да било. Така че се ограничи само да наблюдава удивлението на Кетрин, когато Лукас я отблъскваше, и възторга й, когато я забелязваше. Налагаше се да се опитва да я успокои, когато той не се качваше в детската стая на третия етаж, за да я сложи да спи и мълчаливо да стои настрана, когато той изтрополяваше по стъпалата с викове: „Къде е моята Кети? Кой я крие от мен?“, и Кетрин изтичваше да го срещне, забравяйки за съществуването на майка си.

Хати не харесваше влиянието, което Лукас оказваше върху Кетрин, но не можеше да се нахвали с всеотдайността му.

— Няма друг мъж на земята — казваше тя на другите бавачки — да обича свое дете колко господар Купър. Той луд за нея.

 

 

— Бихте ли погледнали това? — Скованата от високомерие сестра сумтеше обидено. — Човекът трябва да е луд. — Джо Симмънс стоеше на вратата на детското отделение на болницата заедно с жена в униформа, касинка и воалетка, недвусмислено показващи, че тя е бавачка англичанка. От нея се излъчваше превъзходство.

— Това е госпожица Ходжкинс, сестра — каза той щастливо. — Днес взимаме Виктория у дома. — Бавачката огледа презрително детските креватчета, чаршафите, стаята и най-вече персонала.

— Може да ми донесете госпожица Симмънс — произнесе тя царствено. Сестрата се забърза да изпълни нареждането.

Емили не изкара леко нито бременността, нито раждането. Нямаше да може да има и повече деца. Но Джо заяви, че едно бебе, съвършено като Виктория, е повече, отколкото заслужава което и да е семейство. Те просто щяха да я обичат колкото за десет деца. Той нае госпожица Ходжкинс, която дотогава не беше склонявала да отиде в семейство, незаписано в книгата на Бърг за благородническото съсловие, и определи заплата на доктора на Емили, за да остане да се грижи за нея в къщата им, докато тя се оправи напълно. Той би чествал събитието с препускане с файтон по улиците, от чийто прозорец да хвърля златни монети, ако Емили не беше казала, че това ще я притесни. Щастието му беше толкова голямо, че не можеше да се побере в него.

Виктория се роди през ноември. Кикотейки се, Емили споделяше с приятелките си, че може би ще им се наложи да се преместят в по-голяма къща след Коледа. Джоузеф вече пълнеше залата за празненства с подаръци за „неговите момичета“.

 

 

Елизабет погледна пръснатите из гостната хартии и панделки и за момент сърцето й се изпълни с доволство. Ето така трябваше да се празнува Коледа: цялата фамилия заедно и сюрия деца с личица, грейнали от радостта от идването на Дядо Коледа. Възрастните — Пинкни, Джулия, Лукас, родителите на Лукас, Хенриета, Стюарт, Мери Трад Едуардс, съпругът й, гледаха с добродушно снизхождение Кетрин и тримата й малки братовчеди. Четиримата се забавляваха повече с остатъците от обвивките, отколкото с играчките.

Но после тя отново се отдръпна в привичната си сдържаност. Скоро щяха да обядват. След това Мери и Ейдам щяха да вземат влака на север, по-възрастното семейство Купър щеше да си тръгне със своята каруца и Стюарт щеше да натовари леля си и своето семейство в сърито, с което щяха да стигнат до имението, където щяха да останат до започването на работа на съда. Пини щеше да се качи на трамвая до Енсънови и Елизабет щеше да остане сама с Лукас. Ясно й беше, че ще трябва да плати някаква цена за гледката на тези яркочервени главици и здрави малки телца, които в момента строяха тунел от амбалажна хартия на пода. По-рано Лукас я беше накарал да страда за всяка мъжка рожба на брат й, а сега те всичките бяха тук, в собствената му къща.

Тя пропъди тази мисъл и влезе в стаята. Острият коледен аромат на мандарини и борови клонки беше като опияняващ парфюм, чиято цена не може да се определи.

Тя съхрани това си убеждение през целия обяд, дори и когато забеляза, че Лукас яко се налива, и когато си вземаше довиждане с всички. Тя не съжаляваше, че майка й и вторият й баща си тръгват. Те й бяха напълно чужди, особено Мери. Тя беше толкова остаряла от последното й гостуване преди три години и половина, че Елизабет едва я позна. Изглеждаше със своите петдесет и седем години много по-стара от Джулия с нейните шестдесет и пет. Но пък Джулия си оставаше вечно непроменена. Освен че беше малко омекнала. Тя, очевидно, обожаваше момчетата на Стюарт, въпреки че никога не си позволяваше да ги докосне.

Мери, от друга страна, не оставяше за момент Кетрин. Тя задушаваше детето от прегръдки и целувки през цялата седмица на гостуването й. Обяви, че Кетрин е нейното най-скъпоценно нещо. Тя дори приличаше на нея. Наистина, с тъмната си къдрава коса Кетрин беше като черна овца сред всички останали от фамилията Трад.

Лукас задълба по въпроса за това различие, когато се впусна в жлъчната си тирада след заминаването на всички гости.

— Аз съм рус, а ти си червенокоса — саркастично подметна той. — Откъде се взе това дете, което представяш за мое?

Елизабет беше възмутена. Дори от Лукас не очакваше да бъде такъв мръсник.

— По думите на мама, Лукас, тя е взела боята на Ашли. Сигурно и аз съм повече Ашли, отколкото Трад, това е всичко. А и твоята майка е тъмна. Учудващо е, че ти самият си толкова рус. Обикновено при децата кафявата боя е по-силна от русата.

— Момчето щеше да бъде русо. Ако беше оживяло. Малкият Лукас.

Елизабет знаеше какво ще последва. Той отново щеше да я обвинява за смъртта на сина им. Позната тема. Тя се приготви да понесе гневния му изблик. Това до такава степен се беше превърнало в част от живота й, че тя трудно можеше да си припомни случай, в който Лукас беше говорил с нея, без да я оскърбява. Почти не чуваше думите му; отговорите й излизаха от устата й автоматични, сковани и безжизнени като самата нея.

Дори когато той се напи и я удари, тя едва почувства болката. Още едно непоносимо нещо, което тя се беше научила да понася. Накрая винаги идваше оттеглянето в зоната на безчувствеността. Тя го очакваше, радваше се на настъпването му, изпитваше някакво щастие в краткия момент на извисяване, преди да започне да потъва в тъмнината. Други чувства тя не изпитваше: нито омраза, когато той я яхваше сутрин и вечер, нито ревност, когато викаше Кетрин при себе си и поглеждаше тържествуващо към празните ръце на Елизабет, от които детето беше изтичало. Тя продължи да изпълнява задълженията си на млада съпруга и майка — поддържаше къщата, развличаше, ходеше на гости и приемаше гости. Съдържанието на ролята й осигуряваше програма за протичане на дните и тя беше непрестанно заета. Твърде заета, твърде уморена и твърде безчувствена бе, за да забележи, че избухванията на Лукас с времето ставаха все по-често и невъздържани. Тя не се разтревожи дори когато той я извлече една февруарска вечер в осветената от луната градина, за да я представи на нейния „Валентин“^[1].

Мекото тяло на Мъхчо лежеше на средата на тухлената пътека. Смъртта беше отнела блясъка на козината му.

— Счупих врата му — тихо каза Лукас, — и мога да счупя и твоя също толкова лесно. Не забравяй това!

Елизабет си каза, че трябва да почувства скръб. Тя обичаше малкото коте. Но не й бяха останали нито сълзи, нито способността да чувства. Каквото и да било — дори страх.