Александра Рипли
Чарлстън (24)

24.

Докато в имението, половината от семейството се опасяваше от буря, останалите на „Мийтинг стрийт“ негови членове бяха благодарни, че тяхната буря е отминала. Годината бе изключително драматична.

След като Джулия отведе децата, Пинкни се отправи възможно най-бързо за Карлингтън, за да наеме работниците. Почти цял ден изгуби, за да ги запознае с предстоящата работа и да намери най-удачните форми на взаимодействие между отделните групи.

В сравнение със сложното управление на една плантация, добивът на фосфат беше като игра в детска градина. Скалистият слой се изкопаваше, промиваше и транспортираше. Три прости действия, които не зависеха от времето или прищевките на природата. Можеха да работят и при дъжд; залежите не се влияеха нито от горещина, нито от влага.

Всъщност не се оказа толкова просто. Защото цялата работа трябваше да се извършва на ръка, от хора. А хората сами по себе си бяха като природата — променливи, непостоянни. Първият проблем беше определянето на нормата. Навиците от плантацията си казваха своето и тук и хората очакваха нормата да е лесно изпълнима, в рамките максимум на половин ден. Пинкни бе свикнал да ръководи. Далеч по-трудно се оказа да ги принуждава да работят. Трябваше да си изгради авторитет, но също така имаше нужда от съдействие. Половин работен ден му се виждаше крайно недостатъчно.

В продължение на седмици опитваше един след друг различни методи, докато изучаваше работниците: кой е по-силен, кой — интелигентен, кой може да дава нареждания и кой е свикнал да се подчинява. Още в началото разпозна онези, които можеха да му създадат неприятности, и ги уволни. Към края на февруари в Карлингтън имаше не повече от хиляда фунта фосфат, готов за транспортиране, на стойност седем долара, а до този момент Пинкни бе вложил близо две хиляди долара в заплати. Но вече приключваше периодът на опити и грешки. И на първи март той се зае да прилага на практика наученото.

Всички мъже бяха разделени на групи от по четири, като внимателно се балансираха по сила и характер. Всяка група получаваше собствена норма и район, в който да работи — четири на шест фута. В началото на работния ден членовете на групата изравяха горния слой, който покриваше залежния пласт. След като се спускаха на дълбочина от два до четири фута, водещият групата слизаше на дъното и се заемаше да кърти скалистия слой с лост, като от време на време изхвърляше скалните отломъци на повърхността. Вторият член на групата товареше късовете на вагонетка и ги откарваше до една разчистена край реката площадка, където ги изсипваше на голяма камара. Другите двама прехвърляха отломъците в едно масивно дървено корито и сетне го спускаха в реката, за да промият материала. След десетина минути вдигаха коритото и изсипваха съдържанието му в чакащата наблизо товарна баржа. Всяка група получаваше заплата според товара на баржата, а не по час. Както и бе предполагал Пинкни, скоро между отделните групи се разпали съревнование и мъжете в групата си помагаха един на друг, за да успеят в надпреварата. Имаше и недоволни, но все пак Пинкни бе подбрал групите добре. Всички бяха длъжни да признаят, че системата е чудесно замислена и работи.

Към края на март Карлингтън бе изпратил близо сто тона фосфат. Пинкни яздеше неуморно през разцъфналата пролетна гора, далеч от шума и мръсотията на изкопите и се питаше защо се чувства толкова потиснат.

В къщата на „Мийтинг стрийт“ майка му си задаваше същия въпрос:

— Защо ли се чувствам толкова потисната?

Люси Енсън потупа пухкавата ръка на Мери.

— Защото няма за кого да се грижиш, братовчедке Мери, ето защо. Ти си от онези жени, които жадуват да се грижат за удобствата на своето семейство, а сега то е далеч от теб. — Тя се вгледа отблизо в очите на Мери и отново я потупа. Винаги се вълнуваше дълбоко от сълзите й. А ето че и сега идваха.

— Ти си такова добро момиче, Люси. Не зная какво бих правила без теб. — През последните три месеца, откакто Пинкни и децата бяха заминали, Мери се крепеше изцяло на Люси. Макар и странно, това бе типично за обществото, в което живееха — по-младата, но омъжена Люси бе подходяща придружителка на близо двадесет години по-възрастната Мери. След заминаването на Пинкни Люси бе станала често срещан гост в дома на Традови; два пъти седмично тя идваше на чай. Посещенията й даваха възможност и на Ейдам Едуардс да бъде там.

Когато Мери за пръв път я покани, Люси се почувства обидена. Имаше предостатъчно работа; Ендрю се нуждаеше от внимание и грижи, бидейки само на пет години — шумен и настоятелен като всички момчета на тази възраст; Лавиния се бе самопоканила да остане на „Мийтинг стрийт“, когато родителите й отново се преместиха в къщата си и непрестанно дразнеше Люси и на всичко отгоре Ема Енсън бе взела със себе си прислужниците и единствената помощ идваше от гувернантката на малкия Ендрю — Естел и нейната помощница. Освен че готвеше, тя переше дрешките на Ендрю и ги преправяше, щом започваха да му умаляват. Джошуа Енсън им помагаше също, но Люси усещаше, че са му в тежест. Всячески се стараеше да живеят колкото се може с по-малко разходи. И го правеше безшумно. Люси бе незабележима в действията си и не се натрапваше на околните.

Може би по тази причина се съгласи с плана на Мери. Това бе единствената покана, която бе получавала от много време насам.

Веднъж взела решение да отиде, тя реши да се погрижи за външността си. Не познаваше Мери Трад кой знае колко добре; Лавиния бе онази, която ходеше често там — за да обсъждат предстоящата грандиозна сватба и да разговарят за това как Пинкни ги е зарязал и двете. Нямаше никакво желание да се превърне в компаньонка и изповедничка на Мери, по-скоро бе любопитна да узнае доколко е верен слухът, че в семейство Трад управляват Ейдам Едуардс и дъщеря му, а майката и синът са отхвърлени. Слуховете бяха противоречиви и объркани, а и хората изглежда й спестяваха най-солените клюки, защото бе прекалено млада.

След първите няколко гостувания тя откри, че Мери и Ейдам Едуардс са добродетелни, та чак да ти доскучае, но това не я разочарова. Имаше по природа добро сърце и възрастната двойка й се хареса с очевидното удоволствие, което двамата изпитваха от скучното общуване помежду си. След първата седмица Едуардс доведе Прудънс и с това скуката на Люси изчезна напълно.

Двете момичета бяха почти на една възраст, но толкова различни, че всяка от тях намираше другата за екзотична. Прудънс не познаваше никой друг в Чарлстън, освен Традови. Люси познаваше всички, но нямаше близки приятели.

Беше се появила на бял свят доста години след като родителите й бяха изгубили надежда да имат дете. Израсна в прекомерни грижи и внимание — не й позволяваха да се разхожда по-далеч от градината. Майка й бе ужасена при мисълта, че Люси може да прихване някоя болест от децата, с които играе. Но стана така, че самата Люси загуби родителите си по време на епидемията от жълта треска, която намали значително населението на Чарлстън през 1858. Люси бе единствената, която оцеля, сама в къща с жълт флаг на покрива и четиринадесет трупа вътре — на нейните родители и на слугите. По-големият брат на баща й, който бе ерген, я изпрати да живее в Савана с нейните братовчеди и доста по-късно я върна тук, за да я представи на „Сейнт Сесилия“ и с благодарност да я предаде на грижите на Ема Енсън, когато Ендрю поиска ръката й. След като се погрижи наследството й да се превърне в подходяща зестра, той умря, спокоен, че е уредил живота на племенницата си. Подобно на всички жители на Чарлстън, Люси имаше близо десетина роднини, но нито един от тях не й беше толкова близък, колкото Енсънови. Толкова си бе мечтала Лавиния да й е като сестра! Винаги бе искала да има сестра. Мъчеше се да скрие от себе си, че не я харесва. Но истината бе, че направо я отвращаваше.

Но затова пък страшно много харесваше Прудънс Едуардс. Предложи й приятелството си с такава непосредствена прямота, че Прудънс нито за миг не се усъмни в нейната искреност. Не след дълго тя също очакваше с нетърпение събиранията на чай у Традови. Макар и странна, компанията се чувстваше щастлива.

Люси наистина не можеше да разбере защо Мери Трад се чувства толкова потисната. Мъчеше се да я успокои доколкото може, потресена от сълзите й. Семейство Едуардс си бяха тръгнали преди половин час, а вече бе време и тя да тръгва, за да не закъснее за вечеря. Но не можеше да остави Мери в такова състояние. Тя потупа възрастната жена успокоително, чудейки се какво ли става отвъд улицата.

Беше почти като копие на сцената у Традови. Джошуа Енсън правеше неумели опити да успокои Лавиния, която плачеше и говореше досущ като Мери.

— Толкова към нещастна, татко. Срамувам се от себе си; имаш право да ми се сърдиш. Бях направо ужасена, когато Пини се върна от войната. Чувствах се толкова изплашена и объркана, говорех ужасни неща и имах още по-ужасни мисли. Не знам какво ми стана. Първо си живеехме в нашата къща, сетне тези ужасни янки ни изхвърлиха и трябваше да се наблъскаме тук, без да знаем какво ни чака занапред, после ти си дойде у дома, беше толкова уморен, вглъбен и нещастен, мили татко, толкова ми липсваше, а Пини също бе станал различен, хладен и безчувствен. Знам, че войната променя ужасно хората. Но, татко, аз съм само едно малко момиче и не мога да разбера всичко това. Толкова съм объркана. Знам, че бях лоша, съжалявам, но, татко, сега съм вече голяма, разбирам всичко по-добре, разбирам и теб и Пинкни, ценя го и го уважавам, точно както си ми казвал, че трябва. Наистина, татко, повярвай ми! И го обичам. Ако не ми позволиш да се омъжа, това ще разбие сърцето ми. О, татко, моля те не бъди лош! Повярвай ми, бях много потисната и ядосана и затова казах тези неща на Люси. Казах ги, за да я подразня. Ако кажеш на Пини, ще умра. Татко, толкова те обичам! Не мога да издържам, когато ме гледаш така сърдито.

Мистър Енсън въздъхна. Той надзърна в големите й, пълни със сълзи очи и видя онова мъничко момиче, което търсеше спокойствие в прегръдките на баща си. Никога не бе успял да откаже каквото и да е на дъщеря си. Искаше да й повярва.

— Ще пиша на Пинкни — произнесе бавно той.

Лавиния го погледна разтреперана.

— И ще го помоля да се свърже с мен, за да започнем приготовленията. Както сама разбираш, сватбеното тържество ще е скромно.

Лавиния се хвърли на врата му и го докосна с мократа си буза.

Веднага след като получи призива на Джошуа Ансън, Пинкни се върна в града. Пристигна точно по средата на една от поредните чаени сбирки на майка му. Макар че се задържа само колкото да поздрави гостите, да целуне майка си и след това отиде да се преоблича, за Люси не остана скрит ефектът, който предизвика у Прудънс появата му. Беше едва забележим, по-скоро като слаб изблик на енергия, от който Люси почувства, че настръхва. Веднага го позна, изпитала бе същото към Ендрю. Знаеше добре, че това е истинска страст, а не неясна и объркана момичешка фантазия. „Боже, боже, рече си тя. Не съм чула никакви слухове за това. От мен нищо няма да излезе. Прудънс е моя приятелка. По дяволите Лавиния. А и нищо не може да се направи.“

Пинкни най-много се притесняваше от срещата с бащата на Лавиния, но веднага след като зърна добре познатото, уморено лице на Джошуа Енсън, той почувства, че е под опеката на своя кръстник, който само по стечение на обстоятелствата е баща на момичето, за което с неохота ще трябва да се ожени. Мистър Енсън споделяше подобни чувства. Привързаността му към Пини изтласкваше грижите за предстоящата сватба някъде назад в съзнанието му. Той го прегърна през рамо и го поведе към библиотеката.

— Нали не смяташ, че е прекалено рано да пийнем по едно малко? Радвам се да те видя, Пинкни. Изглеждаш във форма. Заповядай, седни. Разкажи ми как вървят работите в Карлингтън.

— Благодаря, сър. Сега вече всичко потръгна добре. Нали ви писах за мартенските ни добиви!

— Да, да. Чудесно. Установихте ли връзка с купувачите? Платиха ли ви вече?

— Не зная. Вчера следобед пристигнах в града, но се оказа, че Шед е заминал нанякъде по работа. Струва ми се, че баща му отново е болен, но Шед не го споделя с мен. Казал е на мама, че ще се върне след няколко дни. Не знам дори дали поддържа кореспонденция и счетоводство.

Мистър Енсън имаше разтревожен вид.

— Но това не е разумно, Пини. Един човек може да ти спаси живота и след това да те обере.

— Никога, братовчеде Джошуа. Готов съм да заложа живота си — Пинкни се засмя. — Мисля, че вече го заложих веднъж. И това свърши работа.

Мистър Енсън отново насочи разговора към изкопните работи. Пини също искаше да говори за това, дори си позволи да се похвали пред своя кръстник за системата, която бе въвел.

— Единственото слабо място — приключи той, — е в промиването на скалите. Понякога не ги покриват добре и част от отломъците остават във водата. Друг път изпускат въжето и целия товар потъва в реката, заедно с коритото за промиване. „Чарлстън Майнинг“ разполага с голям промивен цех, със специални машини, които вършат цялата работа. Но зад тях са парите на цяла Филаделфия.

— Знам къде във Филаделфия можеш да получиш пари, ако ги искаш.

— Не искам янки в Карлингтън, братовчеде Джошуа. Нито парите им. Накрая ще закупят цялото място.

— Хайде, хайде, Пини. Филаделфия не е Ню Йорк.

Пинкни трябваше да признае, че мистър Енсън е прав. Чарлстън вече бе признал Бостън, Балтимор и Филаделфия за равни градове по история и традиция. Преди войната неведнъж тук идваха гости от тези „равни“ градове, за да гледат конните надпревари по време на седмицата на надбягванията.

— Не може ли да поговорим за това, когато се върне Шед? — запита Джошуа и се надигна. — Имам важна среща с генерала относно някои оплаквания. Ще сляза в центъра заедно с теб.

— Добре… ох, братовчеде Джошуа, що се отнася до сватбата…

— О, да. Дамите искат да обсъдят нещата. Чакай да видим… Вече сме април. Ти ще си имаш работа с доставката на промивната машина. А лятото пък е прекалено топло. Да им кажем ли, че могат да се готвят за следващия януари? Така или иначе ще се съберем за големия бал, а и добре познавам Ема и съм сигурен, че ще иска да напълни църквата. Двете с майка ти ще уточнят датата, а Лавиния може да открие бала. Така ще им дадем нещо, с което да се занимават.

Пинкни се съгласи, че най-добре ще е да се заемат с важните неща, а другото — после.

През следващия месец Джошуа Енсън ловко използва познанията си по право и човешката природа, за да повлияе на Пинкни и Шед, без те да го осъзнаят. На първи юни вече имаха наемен надзирател в Карлингтън, Пинкни и Шед разполагаха с офиси на „Броуд стрийт“, а филаделфийската банка изпрати свой представител, който да огледа Карлингтън, да се запознае с финансовото състояние на фосфатната компания „Трад-Симмънс“, всичко това като подготовка за отпускане на кредит.

Пинкни се чувстваше щастлив. Вече не се налагаше ежедневно да наглежда изкопните работи в Карлингтън, нито да дели една стая с Джим Ригс, бивш прекупвач на зърно, който сега се грижеше за магазина на компанията.

Шед също бе изключително доволен. Харесваше му, че си има свой собствен офис с табелка с името му на вратата. Освен това, значително бе нараснало възхищението му пред мистър Енсън, затова че бе успял да осигури в такива кратки срокове и при такива изгодни условия обещания кредит. Шед знаеше, че в подобни случаи лихвата достигаше двадесет процента. Готов бе дори да измисли още един анонимен инвеститор, но не се наложи. В добавка банковият кредит щеше да позволи да се разплатят с първия анонимен инвеститор. А с останалото и с припечеленото от тазгодишната памучна продукция щяха да се съберат достатъчно средства, за да започне изграждането на своя собствена памукотекстилна фабрика.

Но може би най-щастлив от всички във Филаделфия бе Едуард Пенингтън. Той знаеше, че кредитът ще е добър. Двамата с Джошуа Енсън бяха приятели още от времето, когато отидоха заедно в Принстън. Често бе посещавал с жена си къщата на „Шарлот стрийт“. А сега и синът му Нед щеше да получи възможност да види Чарлстън като представител на семейната банка. И нямаше да се налага да се притеснява за хладината в отношенията между южняци и северняци. Едуард Пенингтън бе внесъл необходимата сума, за да отърве сина си от армията. Цялата война Нед бе прекарал в дома си във Филаделфия. Мистър Пенингтън знаеше, че може да разчита на приятеля си, за да му спести някои неприятни срещи.