Александра Рипли
Чарлстън (47)

47.

— Сега стой мирно, ангелче мое, и се усмихни на братовчед си Ендрю — повтори Елизабет за пети път. Ендрю Енсън щракна капачето на фотографския си апарат.

— Мисля, че тази ще излезе идеално — каза той.

— Мога ли сега да престана да се усмихвам, мамо? — попита Кетрин с глас, в който се усещаха хленчещи нотки.

— Да, миличко. Ти се държа като много добро момиче. Сега ще разрежем тортата и ти ще получиш първото парче. — Елизабет забърза през моравата.

Беше петият рожден ден на Кетрин, който тази година съвпадаше с неделята на Великден. Два повода за празнуване. Цялата фамилия беше отишла заедно в църква и след това обратно в къщата за отпразнуване на рождения ден. Люси Енсън доведе сина си с неговия фотоапарат за запечатване на събитието. Всички бяха очаровани. Снимки, направени извън студио, се считаха за новост и предизвикваха удивление.

Цялата фамилия също беше изтипосана на снимка. Ендрю наистина имаше талант на фотограф. Той успя въпреки скованите пози и смутените изражения да ги запечата, правдиво изразявайки характера на всеки от тях. Следващите поколения на рода Трад щяха да имат представа що за хора са били предците им.

На снимките Пинкни и Стюарт вдигаха наздравица един срещу друг, с пунш, който жителите на Чарлстън обичаха и с него отбелязваха края на Великите пости. Чрез образите им можеше да се напише труд върху приликата и контраста. По-възрастният от двамата — по-висок, с по-тънка фигура, по-гъвкав, облегнал се на една от колоните на верандата на най-долния етаж; по-младият — къс и набит, в положение, от което никой не би могъл да го помръдне, излъчващ войнственост даже и с жеста на повдигане на чашата си; единият — гладко обръснат, другият — с брада, но и двамата с тесния, извит нос, малките, прибрани към черепа уши и бухналата коса, проявяващи се у всеки от рода Трад.

Джулия Ашли беше седнала с ръце, все още запазили красотата си, отпуснати в скута й; палците натискаха показалците сякаш дланите й държаха невидими юзди. Тя изглеждаше по-слаба от всякога — с възрастта беше станала по-спокойна, като че ли по-узряла, а то се беше отразило и във фигурата й. Кожата на лицето й беше гладка, прилепнала при скулите, отказвайки да се отпусне и да се подчини с времето на гравитацията. Въпреки шестдесет и седемте й години косата й имаше тъмен цвят, а гърбът й беше изправен като младо дърво. Само в очите й се четеше старостта — в душите на тези, които са изживели много от безкрайните цикли на земята и дърветата, влизат мъдростта и издръжливостта.

Хенриета Трад представляваше малка, храбро усмихната фигура, едва различима зад главите на напращелите си от здраве малки момчета. Всичките й деца имаха отличителните за рода Трад коса и уши.

Кетрин беше поставена зад празничната торта; тя беше възприела изражението на важна личност, рожденичка, съзнаваща ролята си на звезда на събитието и стараеща се да изглежда по съответстващ начин. Красиво дете, чиито букли почти достигаха поръбените с дантела презрамки на колосаната й престилка.

Самата Елизабет не се открояваше добре. Тя се беше изместила, подтиквана от някакви нужди на бебето в ръцете й, и лицето й беше излязло от фокус. Тялото й, скрито в дълга черна траурна рокля с висока яка, изглеждаше меко и закръглено, с придатъка на женственост, който се получава от пристегнатия с корсет кръст и гърдите, увеличили размера си поради кърменето. Трад беше почти незабележим в шапчицата и дългополата си бебешка дрешка. Мъничкото му юмруче беше отпуснато на рамото на майка му.

От всички тях се излъчваше красота и здраве, примесени с енергията и отличителната външност на Традови, превъзхождащи количествено властността на рода Ашли, но не и по сила. Младият Ендрю Енсън ги фотографира с любов и възхищение, доволен от възможността, дадена му от поканата и кръвното родство, да получи част от топлината на простите човешки радости. След като приключи със задълженията си, свързани с апарата, той се присъедини към Пинкни и Стюарт на чаша пунш. Сега беше на двадесет години — вече мъж. В Чарлстън дори на фамилно събиране като това мъжете се отделяха на една страна, за да обсъждат различни мъжки работи, а дамите седяха от разстояние, ако стане необходимо, да се погрижат за удобствата им.

По-късно, когато децата бяха изпратени с бавачката им за сутрешна дрямка, Ендрю беше удивен от постъпката на братовчед си Пинкни, който не доизслуша разказа на Стюарт за елена с осем разклонения на рогата, който беше успял да застреля, за да отиде да говори с Люси.

Люси също беше изненадана.

— Присъединяваш се към дамите? — каза тя. — Стюарт сигурно говори за политика.

— Не, за лов. Стана ми досадно.

Люси знаеше, че Пинкни изобщо не е бил отегчен. По-вероятно е изпитал удара на един от рядко нападащите го пристъпи на чувство за загуба, когато смъкваше гарда си. Еднорък човек не би могъл да си служи с пушка. За момент се ядоса на Стюарт. После осъзна, че нямаше за какво да го обвинява. Изкуствената ръка на Пинкни до такава степен се беше превърнала в част от него, че хората забравяха, че не е така по рождение. Люси го хвана за здравата му ръка.

— Ела с мен до пристройката — каза тя. — Искам да вдъхна аромата на орловите нокти. — Те се отдалечиха от дамите.

Не беше необходимо да вървят. Беше пролет, бяха заедно — нямаха нужда от повече.

Елизабет погледна към тях през рамото на Хенриета. „Да, онова необикновено нещо, което забелязах по-рано, все още го има между тях.“ Тя просто наблюдаваше; вече не се надяваше самата тя да изпита същата магия. Вече не се надяваше на нищо. Всичката й енергия се стопи, за да поддържа дни и нощи наред външния си израз на безпроблемност. Не й беше останала сила за емоции.

Концентрира вниманието си върху бърборенето на Хенриета. Тя разказваше нещо, свързано с празненството за рождения ден на Стюарт младши. Гласът й като че ли идваше отдалеч. Елизабет се усмихваше механично и се опитваше да се заслуша. Ако се постараеше достатъчно, можеше да доближи външния свят колкото е необходимо, за да не си проличи собственото й отдалечаване от него. Беше се научила на това в течение на годината след смъртта на Лукас. Способна беше да заблуди всекиго. Те всички говореха колко добре се възстановява тя. Никой, освен нея не знаеше, че тя се е предала; животът й беше приключил на двадесет и четири години.

Понякога, когато й струваше огромно усилие да преглътне храната, необходима на тялото й, за да продължи да живее, тя си мечтаеше за пълна капитулация. Щеше да бъде толкова лесно, просто щеше да престане да яде. Но не можеше да го направи. Кетрин и Трад се нуждаеха от майка. Трябваше да издържи, докато пораснат достатъчно.

От линиите на живота й беше останала една — децата. Те бяха не само причина да продължи да живее; те я възнаграждаваха за това. Веднъж през голям период от време я заливаше всепоглъщаща вълна от нежност за кратко, колкото да почувства какво значи да си жив.

Минаваха дните, минаваха седмиците, минаваха месеците, размиваха се, размесваха се един с друг, всичките еднакви. „Св. Михаил“ отброяваше часовете, в които пролетните цветя достигаха своя апогей, увяхваха, сетне градината се покриваше с рози. Дните се удължаваха, идваше сезонът, през който се ходеше на Острова, където времето не съществуваше, а вместо него приливът бавно настъпваше, сетне отливът бавно отстъпваше и пак се завръщаше, и отново се оттегляше. Идваше горещината и заедно с нея се сгромолясваха гръмотевичните бури, повлекли остро барабанящия по тенекиения покрив дъжд.

Бурите изтръгваха чувствата на Елизабет от летаргичния им сън. Тя се смееше; успокояваше страховете на Кетрин с песни и приказки за свадливите облачни деца, които хвърлят своите играчки — светкавиците на пода на стаята си — земята. Сънят на Трад не се нарушаваше и от най-свирепите бури.

В средата на септември Островът беше евакуиран. Елизабет беше раздразнена.

— Войничетата янки са толкова разнежени — мърмореше тя, — малко ветрец да повее и се разтреперват. — През живота си не беше изпитвала що е ураган. Хати, която беше тридесет и пет години по-стара от нея, трепереше толкова силно, че Елизабет взе Трад от ръцете й. — Ще бъдем много по̀ на сигурно в къщата, Хати — тросна се тя, — отколкото на борда на ферибота. — Тя хвана Кетрин за ръката и закрачи към трамвая, върху който оповестителната армейска група беше закачила две червени триъгълни флагчета, сигнализиращи за приближаваща силна буря. Беше вече претъпкан. Офицерите, на които това беше възложено, тропаха по вратите на къщите, за да предупредят обитателите им.

— Добро утро, Елизабет — каза голямата Керълайн Раг. — Подай ми бебето. Изглежда, ще се наложи да стоите прави.

Раздразнението на Елизабет изчезна. Поне можеше да научи някакви новини за старата си приятелка, младата Керълайн, от майка й.

Въпреки това раздразнението й се възвърна, когато бурята отмина същата вечер.

— Пътуване при такива ужасни условия, Пини, с непрестанните стонове на Хати, и за какво? Няколко клончета били издухани от дърветата. Цялата работа беше една глупост.

Тя се направи, че слуша търпеливото обяснение на Пинкни за скоростта на вятъра, за уреда на Робинзон за измерването й, за опасността човек да остане изолиран на остров, ако наистина се разрази силна буря или ураган. Разстройваше я единствено фактът за два загубени скъпоценни дни на крайбрежието. Нямаше начин да бъдат наваксани. Кетрин започваше училище на първи октомври.

Нямаше сили да признае истината, дори пред себе си. Училището щеше да отдели Кетрин от нея, а самотата я плашеше.

Разделите с малкото й момиченце не бяха твърде болезнени в течение на първите седмици. Кетрин се вкопчваше в нея и не позволяваше да я отделят, когато Делия извикваше, че е време да тръгва на училище. Но по-късно неизбежно Кетрин започна да търси повече компанията на съучениците си. Тя се отскубваше от Елизабет, веднага щом Делия се приготвеше да тръгне. Елизабет постепенно се потопи по-дълбоко в сенките на апатията, която винаги беше готова да я погълне.

Пинкни запита Люси какво да направи.

— Тя се нуждае от някакво занимание — каза Люси, — и от хора. Преди да започне светският сезон, тя ще излезе от траура. Ще получава покани. Погрижи се да се отзовава на тях.

Пинкни командваше и Елизабет се подчиняваше. Тя присъстваше на всички приеми, събирания за чай или карти, на които беше поканена — занимания, подобаващи на една млада вдовица. Пинкни я придружаваше. Двете червенокоси глави раздвижваха духовете навсякъде, където влезеха. Всички признаваха колко приятно е, че братът и сестрата Трад отново са привлечени в обществото, и се възхищаваха на грижовността му, проявявана към нея. Скованото сърце на Елизабет започна да се размразява от топлината на всеобщото любезно отношение. Усмивката й ставаше все по-непринудена. Когато най-накрая дойде празникът на света Сесилия, тя му се радва истински.

Тя се разсмя, когато видя, че картата й за заявки за танци е запълнена от церемониал — отговорниците, също като че ли е на първото си представяне в обществото. Всичките й партньори бяха стари приятели, но без изключение полагаха максимални усилия да бъдат галантни. Загрижеността им беше трогателна. Тя играеше добре научената си роля на безопасно флиртуване, дразнеше приятелките си, заявявайки им, че красивите им съпрузи са откраднали сърцето й, и се караше на Джосая Енсън, че единствен той се е записал в картата й само за един танц.

— Зная, че ти отговаряш за картите, братовчеде Джосая. Като президент би могъл да танцуваш толкова валсове, колкото ти се прииска. Ти просто си нащрек, защото си разбрал, че възнамерявам да те хвана в мрежата си.

Люси и Пинкни, стоящи наблизо, си размениха погледи и усмивки.

— Тя наистина се забавлява — каза Пинкни.

— Г-н Джосая също. Той толкова обича бала!

Което беше видно. Бузите му бяха зачервени, очите му блестяха, красивото му застаряващо лице светеше от удоволствие. Костюмът му беше почти износен, белите му ръкавици и лачените му обувки с бомбета бяха на неговата възраст, но нищо от това не се забелязваше. Изправеното му тяло се движеше толкова гордо и той танцуваше толкова по младежки изящно, че всеки, който го гледаше, виждаше в него джентълмена — в най-изчистеното значение на тази дума.

— Знаеш ли, Люси — каза Елизабет, — шегувах се с братовчеда Джосая за това, че се опитвам да хвърля мрежата си върху него, но заявявам, че наистина съм почти изкушена да го сторя. Той е най-очарователният мъж тук тази вечер. — Седяха до стената, на столове, боядисани в златно, докато младите дами се подреждаха за представянето им.

Люси се усмихна.

— Трябва да застанеш в края на редицата — каза тя. — Всъщност тази мисъл е минавала през главата на всяка дама от Чарлстън, която няма съпруг, дори на някои не много по-възрастни от теб.

— Наистина ли?

— Само наблюдавай. Мъжете от семейство Енсън са страхотно привлекателни. По-специално погледни Ендрю. Ако госпожица Уеъринг не престане да си криви погледа в посока към него, в скоро време ще настъпи единия си крак с другия.

— Ендрю ли е арбитърът на елегантността за тази година?

— Без съмнение. Едва ли е спал и един час, откакто започнаха партитата.

— Добре изглежда. Особено с всички тези копчета. — Ендрю носеше парадната си униформа от Цитаделата: синьо-сива куртка, прилепнала към широкия му гръден кош, достигаща до тесния му кръст отпред и удължена отзад в лястовича опашка. Върху предната й страна сияеха редици от ярко излъскани бронзови копчета, златни еполети и златни фльонги по ръкавите. Виненочервен колан с дълга ресна беше закопчан около кръста му. Тя стигаше до под колената на дългите му крака, обути в панталони с кантове.

— Великолепен е — каза Люси самодоволно, — и никоя от тях не си и помисля да пропусне възможността да танцува с него. Той вече покани обожаващата го своя майка да танцува шестнадесетия му пореден танц.

— Не изпитва ли предпочитания към някоя от тях?

Люси въздъхна.

— Не би му донесло нищо хубаво. Той завършва обучението си през юни и отива в армията. Ще минат години, преди за него да бъде възможно да се ожени. Ужасно ще остарея, преди да стана баба. Възможно е някой ден да отвлека Трад.

— Ще трябва да ми платиш, за да си го взема обратно. Едва е проходил и вече се завира навсякъде!

Голямото шествие започна. Елизабет и Люси мълчаха, наблюдавайки нервните млади момичета в техните красиви, разстилащи се на вълни поли. И двете се усмихваха, без да го съзнават — Люси, припомняйки си Елизабет на първото й представяне, Елизабет, представяйки си Кетрин, когато нейният ред дойде.

— Толкова се радвам, че все още носят кринолини — прошепнаха двете едновременно. След това се спогледаха и усмивките им се разшириха.

 

 

Градските трамваи бяха наредени на „Мийтинг стрийт“ в очакване приключването на бала в два часа сутринта. Въпреки че нормално работното им време свършваше в девет вечерта, отговорниците бяха успели да уредят специална последна обиколка по маршрута. През двадесетте години след края на войната Чарлстън се бореше за оцеляване, непознато дори за дългата му история, пълна с разрушения и възраждане. Традициите, създадени от коренните жители на Чарлстън, се бяха превърнали в уважаван източник на гордост дори и за новите, богати пришълци, които бяха пристигнали в годините на възстановяване, за да завладеят техните къщи и собственост. Тези пришълци наричаха себе си жители на Чарлстън само защото живееха в града и ценяха цивилизацията, която истинските му жители бяха успели да опазят и до която пришълците не бяха допускани. Може би точно защото не бяха допускани.

Те бяха попаднали под влиянието на магията на Чарлстън. Разбира се, че трамваите щяха да са там, очаквайки уредниците на празника на Света Сесилия и техните гости. Също, разбира се, никой друг, освен участниците нямаше да бъде допуснат да се качи в тях. Имаше нещо особено благородническо и особено чарлстънско в обстоятелството, че от поканената група никой не можеше да си позволи да притежава или да наеме файтон, с изключение на зрелостничките и физически по-немощните. Всеки се гордееше с факта, че покана за бала не можеше да се купи и за един милион долара. Всеки, освен коренните жители на Чарлстън. Те дори не се замисляха за това.

 

 

— Хайде да вървим до къщи, Пини. Не е повече от две пресечки до там, а нощта е прекалено хубава, за да се затворим в някакъв трамвай.

Те се разхождаха бавно, махайки на приятелите си в осветените трамваи, минаващи покрай тях, наслаждавайки се на тишината, след като те отминеха.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза Елизабет, когато пресякоха „Трад стрийт“.

— Какво разбираш, малка сестричке?

— Някой от тези дни ще започна да те наричам „стари братко“. — Елизабет притисна ръката му, за да разбере той, че само го дразни. — Искам да кажа — каза тя и гласът й звучеше меко, колебливо и замислено, — всичко, което се разбира като традиция. По-рано нямах търпение да изслушвам Люси или леля Джулия, или теб, когато започвахте да ми обяснявате, че нещо е важно, защото е традиционно, че аз имам късмет, защото съм Трад, че се налага да живея съобразно установени правила, че това и се очаква от мен… Считах тези неща за излишни притеснения, за глупост да постъпваш по начин, идентичен с нечие поведение преди много години… Тази вечер обаче, на бала, същите правила ме накараха да се почувствам много сигурна и щастлива: че виждам момичетата в техните старомодни рокли и да си спомням, че съм изглеждала точно като тях, и да знам, че Кетрин ще бъде същата, ще върви в същото шествие, ще направи реверанс на същото място в същата бална зала. Хубаво е, че последният танц винаги е „Синият Дунав“ и че дълго след като мен вече няма да ме има, децата на моите деца и техните деца ще танцуват под неговите звуци… Трудно е да се изрази всичко това с думи… То е нещо като никога да не бъдеш самотен. Знаеш ли какво имам предвид?

Пинкни престана да върви, което накара и Елизабет да спре. Той премести ръката си, за да освободи нейната, която беше мушната под лакътя му; после повдигна освободената ръка и се наведе над китката й. Без да пуска пръстите й, той се усмихна на неразбиращата й физиономия и я целуна по челото.

— Зная какво имате предвид, уважаема госпожо Елизабет. Вие сте една пораснала чарлстънска дама… Почакай за минута. Огледай се наоколо и се заслушай.

Луната беше в последна четвърт и меката й, разхубавяваща светлина скриваше от очите лющещата се боя от фасадата на къщите. Блуждаещ бриз раздвижи листата на извисяващото се магнолиево дърво в градината до тях. Сетне камбаните на „Св. Михаил“ удариха за половин час.

— Тези камбани звъняха в деня, когато ти се роди, звънели са, когато аз съм се раждал, при раждането на баща ни, дедите и прадедите ни. Те звъняха за Кетрин и Трад и ще звънят за всички следващи поколения. Ние почти не ги чуваме, освен ако не се чудим колко е часът. Но те винаги са там заради теб и заради мен и за всички, които обичаме. Нямаш причина да се чувстваш самотна, когато и да било. Всички хора от миналото, настоящето и бъдещето, до които звънът на тези камбани достига, са част от теб и са с теб. Те ти го напомнят всеки петнадесет минути… Ти си част от едно цяло.

Елизабет обви врата му с ръцете си и се притисна за момент към него.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Наистина те обичам, Пини.