Александра Рипли
Чарлстън (32)

32.

Докато Стюарт участваше в церемониални маршове и мечтаеше за битки, Пинкни жадуваше за покоя на къщата на острова и за компанията на Люси. Градът бе непрестанно огнище на дребни стълкновения. Избухваха по улиците, по ъглите и в кръчмите по крайбрежната част на „Маркет стрийт“. През нощта на шести септември драгуните трябваше да ескортират черните демократи от Уарт фоур, които имаха сбор в Арчър хол.

Последните посетители тъкмо влизаха в залата, когато откъм „Кинг стрийт“ се зададе организирана тълпа от хънкидори и „живи дъбове“. Въоръжени бяха с пистолети и тояги и превъзхождаха количествено драгуните приблизително шест към едно. Капитан Барнуел стреля с пушката си във въздуха и извика: „Спрете!“. Тълпата продължи напред.

— Трад, препуснете към караулното и повикайте полиция! — Пинкни пришпори коня си.

Не след дълго препускаше обратно начело на полицейския отряд. От близо цял квартал разстояние се чуваха изстрелите и смразяващите викове на тълпата: „Кръв! Кръв! Кръв!“. Той мислено прокле злата съдба, която му бе отнела едната ръка, стисна юздите със зъби и извади сабята.

Здравите мускули на бедрата и притискането на коленете насочваха коня в тълпата. Всички драгуни бяха свалени от конете. Много от тях лежаха на земята, а битката бушуваше върху отпуснатите им тела. Пинкни разпръсна с коня си група негри, които биеха с тояги един подпрян на стената на бижутерския магазин драгун. След това се хвърли обратно в мелето, като удряше наляво и надясно с плоската част на сабята. Черни ръце се вкопчиха в краката му и в юздите на коня. Десният му ботуш излезе от стремето.

Викове и изстрели ознаменуваха пристигането на полицията. Конят на Пинкни се изправи на задните си крака. Той изгуби равновесие и веднага бе издърпан надолу. В момента, в който падна по гръб на земята, Пинкни вдигна пред себе си сабята, за да се защити. Някой го ритна в незащитената лява страна и той почувства, че ребрата му изпукват. Чу се тропот на ботуши. Хънкидорите и „живите дъбове“ отстъпваха.

Пинкни бавно се надигна и се огледа. Дванадесет драгуни лежаха наоколо, един от тях бе мъртъв. По лицата и телата на другите имаше белези от боя. Един от хънкидорите също бе убит — лежеше проснат на стълбите към Арчър хол.

— Как си, Пинкни? — попита полковник Барнуел.

— Чудесно. Надявам се конят ми да е добре.

— Би трябвало. Видях го да препуска по „Кинг стрийт“ към дома. Ако можеше да вдигне такава скорост на състезанията, ти щеше да станеш богат.

Полицията бе отминала също по „Кинг стрийт“, преследвайки бягащата тълпа. Драгуните останаха на пост пред Арчър хол, след това ескортираха демократите пеша, докато напуснат опасната зона. На следващия ден стана ясно, че по пътя си тълпата е помела квартала между Уентуърт на „Кинг стрийт“ и „Кенън стрийт“. Бяха изпочупили всички улични прозорци, разбили магазините и пребили всички бели съдържатели, които бяха направили опит да защитят собствеността си.

Оргията на насилието продължи още дълги часове в района около федералните казарми край Цитаделата, но войниците останаха вътре. Лукас Купър вече не беше сред тях. Същата сутрин бяха пристигнали документите му за уволнение. Само един час преди началото на безредиците той напусна казармите и незабавно се присъедини към Червените ризи в района, където живееше неговото семейство.

Триумфалната предизборна обиколка на Хемптън изнервяше републиканците. Чембърлейн отново изпрати молба за помощ до Грант. На седемнадесети октомври президентът издаде прокламация до Червените ризи и им нареди в тридневен срок да разпуснат редиците си.

Мартин У. Гари, шефът на Хемптъновия предизборен кабинет, изпрати официален протест. Той също така помогна да се организират „обществени клубове“, които да заемат тяхното място. Стюарт се оказа член на „Първи баптистки кръжок по шиене“. Недалеч от него в Уолдън Лукас Купър беше звездата на „Музикален клуб Хемптън и Тилдън“. Времето беше вече достатъчно студено и се носеха връхни дрехи. Но достатъчно бе някой от членовете на клуба да разкопчае сакото си и отдолу се виждаше познатата червена риза. Никой не продумваше дума за това.

Гласуването започваше на седми ноември. Предизборната кампания достигна своя връх, когато Хемптън пристигна в Чарлстън на трийсети октомври и след това се появи в Кълъмбия на четвърти ноември. В Деня на Вси светии Стюарт си взе почивка. Лизи подготвяше празничен обяд, още откакто се бе върнала в къщата в града в края на септември. Не беше само в чест на Стюарт, макар че почти четири месеца не го бе виждала и беше попривикнала с отсъствието му. Керълайн бе настояла.

— Той никога не ще ме забележи на бала, Лизи. Това е единствената възможност да види, че съм пораснала. — Лизи сметна, че Керълайн трябва да е съвсем побъркана, щом се интересува от Стюарт, но й беше приятна мисълта за подготовката и за самия обяд. Самата Керълайн гледаше далеч по-прозаично на менюто. — Щом възнамеряваш да осигуриш толкова много неща за ядене, защо не поканиш и мистър Симмънс да остане у дома? Той няма да е на бала, така че по-добре да му направя впечатление там, където мога. — Лизи отвърна, че е ужасна и знае добре, че Шед ще си е у дома. Всички очакваха речта на генерал Хемптън.

Новоиздигнатата трибуна в Уайт Пойнт Гардън бе украсена с червени гирлянди. Тълпа от най-малко десет хиляди развълнувани зрители бе изпълнила парка и близките улици. Червените ризи бяха свалили своите сака и представляваха впечатляваща гледка. Лизи трябваше да признае, че Стюарт изглежда страшно романтичен. След като генералът освободи Южна Каролина от нейната мъка и от оковите, тя нададе възторжен вик заедно с тълпата. Шед, който вече бе присъствал на представлението в Симмънсвил, се усмихна бащински на порозовелите й бузи и пламтящи очи.

Но на следващия ден, когато само те двамата се събраха на обяд, той се опита да я успокои. Майката на Керълайн й бе забранила „да прави представление със себе си“, като се хвърля право в ръцете на Стюарт Трад. Пинкни бе повикан при драгуните. А самият Стюарт обикаляше из града по следите на слуха, че Деди Кейн пристигнал.

— Не тъгувай, Лизи — рече й Шед. — Те са тези, които трябва да се чувстват потиснати. Това е най-добрият обяд, който съм виждал през живота си. Кажи ми как го направи.

Лизи преглътна сълзите си и му разказа подробно как е приготвила обяда.

— Първо трябва да помолиш леля Джулия да изпрати необходимите продукти. Това е най-трудната част. Написах поне десет умолителни писма, докато стане. След това ги измиваш и почистваш от костите. След като напълниш гълъба с бекон, поставяш го в яребицата. Тя пък се напъхва в токачката. После всичко това отива в изкормената патица. Вече е станало доста голямо. Следващата стъпка е един голям петел. Него пък напъхваш в гъската и последен идва фазанът. Отиват цели два дни докато го приготвиш и опечеш. — Тя скри лице в кърпичката си и заплака.

Шед отиде при нея, коленичи и притегли главата й към гърдите си.

— Хайде, хайде, бебче, не плачи. Ако искаш мога да го изям целия. Даже и перата; само ми кажи.

Лизи избърса очи.

— Ще ти призлее. — Тя се изправи. — И аз не съм бебче. Съжалявам, че се разплаках.

Шед се върна и седна в креслото.

— Да не мислим повече за това. Мисля, че съм готов за допълнително, ако бъдеш така добра да позвъниш на Хети.

Лизи се изкикоти.

— Може и да ти сипя малко пера. Какви искаш — от патица, гъска или фазан? Като се изключи панделката на главата й, тя по нищо не приличаше на малкото момиче с плитките, което съвсем доскоро се бе разпореждало на същата тази маса.

— Лизи, бих искал да те помоля нещо.

— Да не ти сипвам пера?

Шед поклати глава.

— Не става дума за шега, а за нещо сериозно. Искам да ме наричаш с моето истинско име.

Тя внезапно почувства интерес.

— Не знаех, че имаш друго име. Кое е то?

— Джо.

— Само Джо? Не е ли Джоузеф?

— На визитната ми картичка пише Джоузеф, но името ми е Джо.

— Е, добре, щом го искаш. Но това е все едно да се срещнеш с нов човек. Не съм сигурна, че ще го запомня. Защо настояваш на тази промяна?

— Вече се промених. Не помниш ли, че навремето не можех дори да чета и пиша?

— Така е. Бях забравила. Страшно забавно беше, когато и двамата имахме уроци заедно. Помниш ли, като си играехме на училище?

— И ти ме накара да стоя прав в ъгъла.

Лизи плесна с ръце.

— Точно така! Ти беше много забавно другарче, Шед. Искам да кажа Джо.

Очите му се изгубиха сред бръчките на смеха.

— Ужасно се забавлявах. Но това беше толкова отдавна. Сега вече си голяма, а аз съм ненадминат в смятането. Така че ще се постарая да не те наричам бебче, а ти се опитай да запомниш, че името ми е Джо. А освен това надявам се да си спомниш, че чакам за допълнително от този прелестен обяд.

— Ах. Веднага ще позвъня. Наистина ли ти харесва?

— Стюарт си няма представа какъв глупак е, като го пропуска.

 

 

А Стюарт узна какъв глупак е чак вечерта. Върна се изтощен и отчаян от безплодното търсене. Глупаво бе да се опитва да пробие стената от невежество, която черните издигаха помежду им, когато белият човек започваше да задава въпроси. А освен това стигна до извода, че е било глупаво да се записва в почетната гвардия. Докато другите групи на червеноризците се носеха из околностите, изпълнявайки важни задачи, той трябваше да се наслаждава на безкрайни представления и да слуша речи. Дори Пинкни вече бе участвал в доста сражения. А Стюарт можеше да наброи само стотината момичета, които бяха захвърляли вериги и траурни покривала пред него.

Забави се след настъпване на полицейския час с надежда някой патрул да го спре и да се заяде с него на улицата. Но единствените минувачи, които срещна, бяха няколко драгуни, които похвалиха блестящото изпълнение в градината.

Настроението му беше отвратително, когато най-сетне късно вечерта изкачи стълбите на потъналата в мрак къща, и малко по-добро, когато на следващия ден слезе за закуска. После побърза да хване първия влак, който трябваше да откара Хемптън и неговата компания в Кълъмбия.

— Радвам се, че пропусна обяда — отбеляза Лизи. — Сигурно присъствието му щеше да вкисне сметаната на пудинга.

 

 

Цялото население на Южна Каролина очакваше с нетърпение резултатите от изборите. В изборния ден Шед се присъедини към групата бели жители на Чарлстън, която държеше под наблюдение изборните места на демократите. Видя няколко стари познати от хотел Чарлстън. Гласуваха за републиканците и той се направи, че не ги познава.

На следващия ден във всички големи градове на щата избухнаха бунтове. Желанието на Стюарт най-сетне бе изпълнено. Успя да просне на земята четирима черни, преди той самият да бъде прострелян в бедрото.

Раната не беше сериозна. На другия ден беше на крака. След седмица вече нямаше нужда от патерицата, която му бе дал докторът. Хелън Уентуърт му каза, че лекото накуцване го прави още по-привлекателен. През времето, докато почетната гвардия беше с Хемптън в Кълъмбия, Стюарт остана при Алекс. Предполагаха, че очакването им ще продължи не повече от седмица. Но минаха месеци.

Изборните резултати показаха по-голям брой подадени гласове, отколкото бяха гласоподавателите. Докато двете партии се обвиняваха взаимно в съдилищата, Чембърлейн и поддръжниците му се окопаха зад залостените врати на Капитола. Хемптън, който според едно от преброяванията бе спечелил само с хиляда гласа, събра конкурентно правителство в близкия Керълайн хол.

Положението не бе по-различно в президентските избори. Кандидатът на републиканците Ръдърфорд Б. Хейс и кандидатът на демократите Самюъл Дж. Тилдън трябваше да изчакат, докато се реши въпросът с гласуването в три южняшки щата, които все още бяха под Реконструктивната наредба. Огромни суми и обещания за важни постове се разменяха между отделните групировки, които непрестанно се реорганизираха и сменяха състава си.

А през това време гражданите на Америка и населението на Южна Каролина чакаха от политиците да решат кой ще ги управлява.

Насилието почти бе изчезнало. Твърде късно бе вече да се взимат решения и да се пресича река Йордан. В Кълъмбия Стюарт разби не едно и две сърца по време на забавите, уреждани от приятелите на семейство Уентуърт, и същевременно се опитваше да се добере до информация за местонахождението на Деди Кейн. В Чарлстън Пинкни и Шед се бяха захванали със занемарените дела на фосфатната компания „Трад-Симмънс“. Двамата се редуваха да придружават Люси и Лизи в безкрайните им разходки по магазините на „Кинг стрийт“.

— Колко пъти вече сме ходили там — оплака се Пинкни. Той погледна Люси и в очите му се четеше обич. С леко намръщване тя го предупреди да бъде дискретен.

— Роклята, с която едно момиче ще се покаже при представянето й пред обществото, е най-важната в живота й — Люси с мъка се сдържа да не се разсмее. — По-важна е дори от сватбената й рокля.

— Това вече веднъж съм го чувал за първата фустанела. Чудя се, кой ли ги измисля тези неща?

Очите на Люси се разшириха.

— Нямам представа.

Чувстваха се щастливи.

— Братовчедке Люси, коя от двете дантели ти харесва повече? — прекъсна ги съсредоточената в избора си Лизи.

 

 

В началото на декември Пинкни получи писмо от майка си, което вдигна голям шум в къщата. Тя пишеше, че смята да се върне, за да присъства на светския дебют на Лизи. „Ще дойдем само аз и Софи. Мистър Едуардс е прекалено зает да напуска Брин Маур. Кажи на Джошуа Енсън да ме включи отново в списъка за поканите.“

— Това не може да стане — рече Пини. — Още когато се омъжи за този аболиционист, тя знаеше, че напуска завинаги Чарлстън и всичко, свързано с него.

Люси не беше съгласна.

— Тя е майка на Лизи, а и Едуардс няма да е с нея. Остави ме аз да говоря с мистър Джошуа.

В този миг Лизи я дръпна за ръката и тя й каза:

— Да, скъпа, гащите ще са от бяла коприна, точно като тази… Не се притеснявай, Пини. Изглеждаш изплашен до смърт. Ще накарам Лизи да побърза, за да се приберем по-скоро у дома. А ти отиди до офиса и си почини, докато ние продължим с упражненията по слизане и изкачване на стълба.

 

 

Пинкни се облегна назад в креслото и запали една пурета. Тишината бе пълна, само седалката под него леко поскърцваше. Той почувства, че напрежението постепенно го напуска. Ако само… би могъл да спре да мисли за това какъв щеше да е животът му, ако го нямаше Ендрю. С радост потисна тази мисъл, щом на вратата се почука леко.

— Влез.

Беше Шед.

— Влизай, човече. Имам нужда от компания. Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

— Може би по-късно. Трябва да ти кажа нещо — не, да те попитам. По дяволите, настръхнал съм като котка.

Пинкни беше заинтригуван. Никога досега не бе виждал Шед без неизменната непроницаема завеса от безстрастност.

— Не знам за какво става дума, Шед, но струва ми се, че ще изглеждаш по-добре с чаша в ръка. Сипи си малко шери, в гарафата зад теб е.

Ръцете на Шед трепереха и част от виното се разля.

— Проклятие — промърмори той. После се извърна към Пинкни. — Няма да стане по-лесно. Пинкни, искам да помоля Лизи да се омъжи за мен.

Челюстта на Пини увисна надолу.

— Знам, че ще ти е необходимо малко време, докато свикнеш с тази мисъл — продължи забързано Шед. — Но аз ще й бъда добър съпруг. Сигурен съм. Ще се грижа за нея. Имам достатъчно пари. Ако трябва, ще продам дори фабриката. Предполагам, че няма нищо лошо в това да притежаваш банка. Но ако и това е пречка, ще продам и нея.

— Та ти би могъл да й бъдеш баща! — Пинкни най-сетне намери първия довод. Всичко в него крещеше: „Не!“.

Все още не беше осъзнал причината за ужаса, който изпитваше от предложението на Шед. Тук имаше някаква объркана смесица от аристократична гордост, дълбоко заровена ревност от времето, когато Лизи вярваше повече на Шед, отколкото на него, и отказ да признае пред себе си, че неговата малка сестра е станала жена. Но преди да си изясни някои от тези причини, гласът на Шед отново прикова вниманието му.

— Аз съм на двадесет и седем, а тя скоро навършва седемнадесет. Веднъж мис Люси каза, че мъжът трябва да е поне десет години по-възрастен от жената. — Шед почти го умоляваше.

— Жена? Лизи — твоя жена? Не. Шед, не. Няма да стане.

— Пинкни, бъди разумен. Не можеш вечно да я смяташ за дете. Не може винаги да е твоя. Тя вече е голяма. И скоро ще се омъжи. Нима предпочиташ да я вземе някой от онези надути момчета, с които ходи на танци? Тази идея не ми е хрумнала снощи, обмислям я от дълго време. Защо си мислиш, че се мъчех да се харесам на ония досадни стари жени през всичките тези години? Беше само заради Лизи, за да може да продължава да ходи на всички чарлстънски забави, стига да иска. Хората ме познават. Няма да е необходимо да ме представя или да търси някакви извинения.

Очите на Пинкни пламтяха.

— Ах ти, опортюнистично и егоистично копеле. Радваш се на моето гостоприемство, позволи на Люси Енсън да изложи на риск своя обществен живот и всичко това само за да можеш да изпълниш поредния замислен план на твоя живот и да получиш онова, което искаш. Чудно ми е къде ли сред безчислените ти планове е намерила място Лизи. Стараеш се да използваш всички наоколо.

Шед почувства как в него се надига болезнената гордост на неговото бедно минало. Тя се подсилваше от униженията, които бе понесъл от чарлстъновци, и обидите, които бе преглътнал в името на Лизи. Подхранваше се от подсъзнателното усещане, че е предал своя приятел, човека, който му бе помогнал да се почувства у дома, направил го бе част от семейство Трад и бе приел неговата помощ и съветите му. Но без тази помощ семейство Трад сега щеше да гладува. Той се помъчи да овладее гнева си.

— Грешиш. Аз обичам Лизи. Обичах я още когато беше мъничко бебе. Всичко бих направил за нея.

Пинкни надзърна в потъмнялото лице на Шед. Само в един миг бе изчезнала, пометена от гнева, онази вежлива, но непроницаема стена, която Шед бе издигал през последните десет години. Очите му бяха присвити, лъщяха като очи на лисица, ъглите на устата се бяха придърпали нагоре, оголвайки зъбите в заплашителна маска. Под неподвижния, добре скроен сив костюм, Шед бе напрегнал всички мускули на тялото си. Сякаш дрехите не бяха негови, а взети под наем. В главата на Пини нахлуха отдавна забравени спомени. Шед, който плюе сдъвкания тютюн към розовите храсти, Шед вдига към устата си пълна лъжица, Шед подхвърля с ръка монетите, които току-що е задигнал от нечий джоб, Шед се потапя във водовъртежа на похотта на улица „Мулато“, Шед се прибира у дома, вонящ на евтино уиски и долнопробен курвенски парфюм.

— Предполагам, че ще й купиш къща — рече бавно Пинкни. Позата му излъчваше предизвикателност. — Ще бъдеш добър към нея, както към онази твоя малка повлекана Рюби, или как й беше името.

Зъбите на Шед блеснаха и той изгуби контрол върху себе си.

— Проклет да си, Пинкни. Ти обиди Лизи. Ако имаше две ръце, още сега щях да изтупам от теб едно извинение.

— И една ми стига да държа пистолета. А това, което наистина обижда сестра ми, са твоите долнопробни намерения към нея. Бих те застрелял заради това, което си намислил, но един джентълмен трябва да се бие само с равен на себе си. Това е нещо, което никога не ще разбереш, боклук. Глупак бях, че ти позволих да влезеш в къщата ми. А сега се махай.

Шед помръдна устни, но не се чу никакъв звук. Той блъсна с юмрук в дланта си, но това му се стори малко, извъртя се и изби стъклото на вратата на офиса.

Равномерното поскърцване на креслото подсказа на Пинкни, че целият се тресе от гняв. Той облегна главата си назад в тапицираната облегалка и започна ядно да ругае.

 

 

— Къде е Джо? — попита Лизи на вечеря.

— Кой?

— Шед. Днес съм поръчала да направят хлебчета; знам, че много ги обича.

Пинкни неволно смачка салфетката.

— Замина, миличка. Отиде по работа. За дълго време. — Всички вещи на Шед бяха изчезнали. В гардероба му не бе останало нищо, освен една скъсана покана за вечеря и танци.

— О, проклятие. Исках да ми помогне в упражненията по валс с кринолин.

— Не казвай „проклятие“. Това е лоша дума. Аз ще танцувам с теб. И ти ще бъдеш моята дама на бала, нали знаеш?

— О, Пини, вече не издържам. Само след няколко седмици ще бъда на бала. Нали няма да забравиш обещанието за каляската?

— Вече е запазена.

— И братовчедката Люси ще уреди въпроса с танцувалния списък?

— Ще те канят само гиганти.

— Пини, мислиш ли, че ще съм хубава?

— Ти ще си най-красивата дама на бала.

— О, Пини. Обичам те!

— И аз те обичам, сестричке.

Пинкни се загледа в лъчезарното лице на Лизи. Изглеждаше поне с десет години по-голяма. Болката от преживения скандал с Шед започна да се разтваря в грижовната обич, която изпитваше към нея. „Един ден ще трябва да го преживея — да я изгубя, когато я вземе друг. Но поне ще съм сигурен, че я е взел джентълмен.“

 

 

— Мамо, моля те, не се блещи така в косата ми. Братовчедката Люси се занимава с нея няколко часа. — Посещението на Мери Трад се превърна в бреме за всички. Сестра й Джулия продължаваше да я нарича кравешка птица; Лизи отчаяно се бореше с опитите й да се намеси в подготовката за предстоящия бал; Люси призна на Лизи, че намирала държанието й за обидно. Стюарт все още беше в Кълъмбия; Мери гледаше на отсъствието му като на преднамерено оскърбление, а Пинкни си мислеше, че ще се побърка, ако майка му не спре да плаче.

— Добре, Лизи. Исках само да придам известна мекота на лицето ти. Изглеждаш толкова строга!

Лизи се погледна в огледалото на стаята за дами. Люси Енсън я бе убедила да не прекалява с всичките тези ширити, маншети и сатенени шарфове, които носеха останалите момичета.

— Ако присвиваш колене, ще изглеждаш с няколко инча по-ниска, Лизи, но все пак от време на време ще трябва да се изправяш и тогава какво? Ти си високо момиче. Ами покажи го. Докато всички момичета са хубави, ти ще си царствена. И ако само посмееш да прегърбиш рамене, направо ще те убия. — В огледалото Лизи изглеждаше като непозната и елегантна млада жена.

Косата й беше светлокестенява.

— Хена не се брои — рече Люси, наслаждавайки се на съзаклятничеството. Косата й бе сресана отстрани назад, разкривайки малките й уши с мъничките като точица перлени обеци, и бе привързана на кок с една разцъфнала роза в средата. Роклята й бе ушита от блестяща коприна. Шията и раменете й бяха разголени. Кожата й блестеше като океан при пълнолуние. Отпред на гърдите имаше заплетена като роза дантела, която се спускаше надолу към полата и се разтваряше във фигури, които при неподвижно положение напомняха обърнато наопаки лале. Но когато се понесеше във вихъра на валса, полите се разтваряха като разцъфваща роза. На дясната й китка със сребристо въженце бе привързано бяло дантелено ветрило. В лявата ръка държеше букет бели рози, увити в дантелена хартия. Дългите снежнобели ръкавици стигаха чак до ръкавите на роклята.

— Приличам на деветнадесет и дори двадесетгодишна — каза Лизи на отражението си. Бузите й аленееха.

— Стига си изкушавала огледалото — обади се Керълайн. — Видя ли го?

— Кого? — Лизи се отмести встрани.

— Не си го видяла, иначе нямаше да питаш. Спомняш ли си миналото лято, когато един янки дойде да потърси Джон Купър във вашата вила? Е, той е тук. В преддверието. И въобще не е янки. Той е братовчед на Джон и се казва Лукас. Толкова е красив, че можеш да си умреш от щастие само докато го гледаш. Ако го няма в моя списък за танци, ще се самоубия.

— Лизи, време е да тръгваме. Добър вечер, Керълайн. Красива си като картина.

— Благодаря, мадам.

— Лизи!

— Готова съм, мамо.

 

 

— Добър вечер, мис Трад.

— О, Джон Купър, колко ми е приятно, че ви виждам!

— Надявам се, че ще имам честта да танцувам с вас първия валс тази вечер.

Лизи дори не погледна в списъка си. Вече знаеше, че вътре Джон Купър го има на три места и нямаше нищо против. Ако не друго, поне добре познаваше неговия стил на танцуване след всичките тези петъчни вечери, докато останалите непознати имена направо я плашеха.

— За мен ще е удоволствие, мистър Купър.

Джон се изчерви. „О, боже мили, помисли си Лизи. Обзалагам се, че пак ще ме настъпва по краката.“

— Ако мога да помоля за една услуга — запелтечи той.

Лизи погледна над полуразтвореното си ветрило.

— Всеки може да помоли — рече тя. Почувства се най-малко на осемнадесет.

— Ще ми позволите ли да запиша името си и за шестнадесетия танц? — лицето му беше алено.

Лизи забрави, че вече е пораснала. Ветрилото падна от ръката й и се залюля на сребристото въженце.

— Не ставай глупав — рече тя, — знаеш много добре, също както и аз, че само влюбени и женени танцуват шестнайсетия танц. Все едно да напиша на гърба си „Собственост на Джон Купър“. — Тя видя болката в очите му и осъзна колко лоша е била. — Не исках да нараня чувствата ти, Джон, ала не искам и да тръгнат приказки по мой адрес още след първия бал. Виж какво ще ти кажа: можеш да седнеш до мен по време на танца. Това не означава нищо друго, освен че сме стари приятели. „И ще е далеч по-приятно, отколкото да седя с мама, леля Джулия“, помисли си тя.

Джон кимна щастливо. „Тя ме нарече Джон“, пееше сърцето му.

 

 

— Пссст, Лизи… Има ли го в твоя списък?

— Не. А в твоя?

— Не. Няма го и в списъците на Анабел и Кити. Те самите ми казаха. Дали не е женен? — Керълайн и Лизи, а и всички останали дами в залата доста често отправяха погледи към Лукас Купър. — Колко е грациозен, Лизи, виж, покланя се на леля ти Джулия. Небеса, той ще танцува с нея. Не съм си и помисляла, че мога да изпитам ревност към мис Ашли. Но, за бога, защо нея?

Но Лизи вече заемаше мястото си до Пинкни в котильона. Решила бе да не си разваля първия бал с мечти по недостижимото. Лукас Купър никога нямаше да я забележи.

 

 

— Мис Трад, ще ми позволите ли да ви придружа до вашето кресло? Къде ще пожелаете да седнете?

— Защо не край прозореца? Харесва ли ви балът, мистър Купър? Трудно е да повярваш, че вече е шестнайсетият танц.

— По-приятно ми беше, когато ме наричахте Джон.

Лизи се засмя.

— Зная. Чувствам се глупаво с всичките тези „мистър“ и „мис“ след най-малко десет милиона години в училището по танци и неделното училище. Хайде, докато седим, да не се държим като възрастни! Така почивката ще е истинска.

— Съгласен съм.

— Лизи.

Джон се усмихна и лицето му се промени.

— Съгласен съм, Лизи.

— Полъхът тук е приятен, нали? Знаеш ли, Джон, мисля си, че наистина ще изтъркам обувките си от танци. Братовчедката Люси ми каза, че по това се познавал един великолепен бал.

— Простете, братовчеде.

Лизи се огледа, за да види кой се намесва в разговора им. Беше Лукас Купър.

— Не постъпвате честно, Джон — рече той, — като се опитвате да скриете в този ъгъл най-красивата дама на бала. Ще ме представите ли?

Джон не откъсваше очи от Лизи. Изразът на лицето й накара сърцето му да спре. Никога не го бе поглеждала по този начин.

— Мис Трад — произнесе той, — позволете да ви представя братовчед ми Лукас Купър. Люк, това е мис Лизи Трад.

Той се поклони по най-изискан начин.

— За мен е чест, мис Трад. Мис Ашли ми каза, че всъщност се наричате Елизабет. Такова красиво име напълно отговаря на притежателката му.

— Здравейте, мистър Купър. — За своя изненада Лизи установи, че гласът й е съвършено спокоен.

 

 

— Добре ли си прекара, сестричке?

— Райски, Пини. По-райски, отколкото в самия рай.