Александра Рипли
Чарлстън (41)

41.

В невъобразимата врява на кея на „Кунард“^[1] никой не забеляза набития русокос мъж, който нарочно се отдалечи от зоната за митническа проверка. Не беше необичайно човек, пътуващ през Атлантика, да се завърне в Ню Йорк с дванадесет пътнически сандъка и повечко ръчен багаж.

Шед намери униформен представител на „Кунард“, размени набързо няколко реплики с него, след което пъхна сгъната банкнота в ръката му в бяла ръкавица.

— Значи така. Вие ще се погрижите за носачи на багажа ми и ще го изпратите в хотела на Пето авеню. Благодаря ви за любезното съдействие.

Служителят докосна с пръст шапката си.

— За нас е удоволствие, г-н Симмънс. Надявам се отново да гостувате на „Кунард“.

— Със сигурност — излъга Шед. Беше свършил, каквото имаше за вършене в Европа, и не възнамеряваше някога да напуска Щатите отново.

В хотела не го очакваха, но след като хвърли бърз поглед на поплинената му риза от Савайл Роу, мъжът на рецепцията се поклони угоднически.

— Апартамент, г-н Симмънс?

— Нищо прекалено разточително. Дневна и спалня ще са достатъчни. — С четлив, сбит почерк той се подписа в книгата за регистрация: Д. Шедуел Саймънс, Чарлстън, Южна Каролина.

Апартаментът беше пълен с изненади за Шед. Мебелите бяха масивни, ярко лакирани и тапицирани с дебел плюш. Бял мрамор с черни жилки имаше навсякъде — върху всички маси и бюра, около огромните камини и дори като облицовка на пода на банята. Шед беше живял в най-добрите хотели на Щутгарт и Лондон, но там нямаше нищо такова.

Той се обади на рецепцията по фунията за говорене, която пиколото му беше показал как да използва, и си поръча обяд в стаята. Съвсем скоро — от утре, започваше да работи върху изграждането на новия си живот. Освен това голяма част от вечерта щеше да отиде в подреждане на вещите му. Не искаше да използва хотелската прислуга за тази работа. Трябваше да разгледа всички дрехи, приготвени за него в течение на месеците на престоя му в Лондон. Беше свикнал, слава богу, с деликатно изработените си мостове — резултат на почти едногодишни занимания със зъбите му на един гений в тази област в Германия. Джо Симмънс застана пред високото, обградено в златна рамка огледало в спалнята и се усмихна.

— Ти си красив дявол, Джоузеф Шедуел Саймънсноем — каза той гласно.

На следващата сутрин той се появи в банка Морган, където беше прехвърлил половин милион долара по сметката на новата си самоличност. Както очакваше, управителят го накара да чака в продължение на точно изчислен интервал от време: нито твърде къс, за да стане ясно, че компанията Морган не може да се впечатли от някакъв си половин милион, но не и прекалено дълъг, за да изглежда като обида. Също според очакванията, мъжът го заведе за обяд в своя клуб, където се погрижи за удобствата му и го прикани да стане негов член. Шед прие предложението му със също толкова точно измерена доза съпротива.

През следващите два месеца Шед проучи терена в Ню Йорк, точно както беше направил в Чарлстън преди петнадесет години. Разхождаше се по улиците, возеше се по трамвайните линии и новите високо издигащи се релсови линии, хранеше се в ресторанти, седеше тихо в пушалнята на своя клуб, киснеше безгрижно в богато украсеното фоайе на своя хотел. И през цялото време слушаше и наблюдаваше. Накрая реши, че е бил прав в предположенията си за Ню Йорк: идеално място за разгръщане на Д. Шедуел Саймънс. Отгоре на всичко градът му и харесваше. Беше нов, забързан и неспокоен и му липсваше сантименталност, което се явяваше отражение на характера на самия Шед. Просяците по улиците го притесняваха не повече, отколкото гълъбите, които, изглежда, бяха навсякъде. Разкошът беше балсам за душата му. Достатъчно изтънченост беше придобил в Чарлстън и Европа, помисли си той, за да му стигне за цял живот. Беше натрупал много пари и желаеше да похарчи част от тях, чрез което да спечели още повече. Ако това можеше да се нарече вулгарно, тогава той щеше да бъде вулгарен. По дяволите Чарлстън. Ню Йорк беше пълен с хора, които живееха така, както на него се искаше, и вършеха неща, които той искаше да върши. Градът предлагаше всички възможности на човек, умен достатъчно да се възползва от тях.

Една сряда следобед, в началото на ноември, той слезе във фоайето на хотела, за да започне кампанията си. Като всички блестящи стратези Шед беше ограничил числото на елементите на предстоящата битка и набелязал най-слабата точка на противника; нея и атакува директно.

— Нуждая се от съвет — каза той на управителя на хотела — и разчитам да оправдаете доверието ми, като не разпространявате това, което ще ви кажа.

Човекът отговори с пълни гаранции за дискретност. Шед знаеше, че той ще разпространи новините моментално.

— Истината е — излъга Шед, — че чувствам носталгия за дома. Ние сме много задружна общност в Чарлстън и на мен ми липсват нашите малки вечерни празненства. Естествено, те са по-скучни сега. Войната не ни остави нищо друго, освен възпитание и стари традиции. Но все още се събираме на скромни вечери, има музика и общуване. Надявах се, че ще намеря цивилизовани хора в Ню Йорк, въпреки това, което ми казваха всичките ми приятели в Европа. Вече почти мисля да се предавам. Можете ли да ми препоръчате в Бостън толкова добро заведение като вашето? Имам препоръчителни писма за там.

Според очакванията доверителят на Шед го увери, че не е необходимо да ходи до Бостън, за да намери подходящо общество, и че никой хотел там не бил и на една десета от равнището на този на Пето авеню. Той помоли за разрешение да поговори с някои негови познати дами. Поканите от тях щели да пристигнат веднага.

Шед се усмихна спокойно, след това намигна.

— Срещнах няколко от нюйоркските „дами“, но не за това говоря — каза той, поглеждайки през вратата на канцеларията към фоайето. Няколко от красиво облечените, скъпоструващи проститутки, мотаещи се там, се усмихнаха престорено скромно.

Управителят побърза да го увери, че е имал предвид съвсем различен тип дами.

На следващата сутрин му бяха поднесени седем покани върху масичката на колелца, на която винаги получаваше закуската си в стаята. Той се овладя да не се изкиска, преди сервитьорът да е излязъл. Стената беше пропукана. Скоро Ню Йорк щеше да му предаде това, което той искаше от него — място във вътрешния кръг на финансистите, „крадците барони“, контролиращи бизнеса, фондовата борса, политиците. Най-сигурният и най-къс път минаваше през брак. В Чарлстън го приемаха донякъде като кандидат, защото притежаваше нещо, от което там съществуваше недостиг. Пари. В Ню Йорк парите му нямаха такова значение; той разполагаше със значително повече от половинмилионния депозит в банка Морган, но то беше нищо в сравнение със състоянията на крадците барони. Обаче той можеше да предложи стока, още по-ценна в Ню Йорк, отколкото парите в Чарлстън. Аристократичност. Приказно състоятелните новобогаташи не разполагаха с начин, чрез който да проверят достоверността й. Те всички бяха наясно с репутацията на Чарлстън за синьокръвното му снобство; никой от тях не познаваше и един жител на Чарлстън, за никой от които пък Ню Йорк не съществуваше. Хихикането му прерасна в шумен смях от сърце.

„Г-н Джоузеф Шедуел Саймънс съжалява, че не е в състояние да приеме любезната покана на…“ написа той на шест от седемте дами. Прие молбата на г-жа Мери Елиът Далтън да й достави удоволствие с присъствието си на музикална вечер. Тя беше леля на момичето, което беше избрал за своя бъдеща съпруга.

Емили Елиът беше единственото дете на Самюъл Елиът, най-потайния от бароните. Той беше абсолютно безскрупулен човек с пронизващи очи върху жълто, изпито, подобно на мумия лице, и патологичен страх от въображаеми анархисти, отдадени на идеята за пълното изтребване на богатите. Пазеше всичко, свързано с личността си, в тайна; участваше със значителен дял в дейността на Станфорд, Вандербилт и Морган, притежаваше повече от половината земя между Батъри и Четиринадесета улица, а се считаше, че в съкровищницата му има повече златни кюлчета, отколкото в тази на федералното правителство.

Емили беше най-голямото му богатство. Той я държеше в буквалния смисъл на думата като затворничка във френския замък, построен от него на Пето авеню и Четиридесета улица. Когато излизаше, тя винаги беше придружавана от въоръжени телохранители и се возеше в закрит файтон. Ужасът на баща й от убийци се беше разпрострял и върху нея. Той се допълваше от убеждението, че всеки мъж, заинтересувал се от нея, преследва богатството й.

Когато Шед я срещна, той разбра, че Сам Елиът е прав. Никой мъж не би забелязал Емили, освен със съвсем материалистични подбуди. Тя беше ниска и топчеста, с нечиста кожа и кривогледи и късогледи очи. Косата й беше неинтригуваща като кожата й, с цвят, близък до нейния. Тя носеше перли, които подчертаваха бледността й. Както и богатството на баща й, бяха огромни.

Шед се поклони изискано над ръката й. Благодарен беше, че е в ръкавица; вероятно дланите й бяха влажни и лепкави. Всичко, свързано с Емили, оставяше впечатление за нездравост.

Докато не проговори. Тя попита само „Как сте?“ и го произнесе много меко, но то прозвуча като музика. Гласът й беше ясен, чист сопран, като на един от солистите на момчешки хор, който беше слушал в Англия.

Шед прикри изненадата си. За момента той трябваше да бъде учтив, но да се държи на разстояние. Възнамеряваше да накара семейство Елиът да го ухажват. Той прекара по-голямата част от визитата си в разговор с домакинята. Знаеше, че тя се интересува от него, и беше готов да задоволи любопитството й отвъд и най-големите й надежди.

Да, каза й той, скоро се бил върнал от Англия. Нравите там му се сторили твърде недодялани. Принцът се обграждал, според него, с хора, с които той самият едва ли би имал желание да се обвърже по някакъв начин. Що се отнася до кралицата — ами на нея й липсвал всякакъв стил. Очите му оценяващо се движеха по обзавеждането на гостната стая.

Той помоли съвета й за намиране на къща, подходяща за кротък ерген, нещо солидно, без да е твърде голямо. Надявал се да организира неголеми забавления в нея.

Той също й позволи да „изтръгне“ от него тайната причина за тъгата му. Бил напуснал дома си в немилост след убийството на съперник в дуел за честта на една дама. Естествено, дамата никога нищо не узнала за това. Тя била съпругата на най-добрия му приятел, който изгубил ръка през войната и не можел самият той да се бие. В сърцето му имало болка за дома, каза той с очарователния си провлечен южняшки говор, но дори ако имало възможност да се завърне там с чест, вероятно не би го направил. Бог благословил семейната му плантация със залежи на фосфат, но той нямал сили да издържи гледката на полетата й — някога място, където са се трудили предано и щастливо чернокожи, които в продължение на поколения са били „техните хора“. Сега полята били като открити рани. Не можел спокойно да гледа това, което ставало. Още преди случая, отпратил го далеч от дома, той бил продал плантацията, в която фамилията Саймънс живяла двеста години.

— И ще ми разрешите, госпожо Далтън, волността да обърна вниманието ви върху една малка разлика. Името ми не се произнася Саймънс, а Симмънс, все едно че е написано с две „ем“. Ние, чарлстънците, имаме най-различни специфични имена и правописи. За нас и най-малкият отличителен белег е от смешно голямо значение, особено сега, когато ни е останала само гордостта от произхода ни. Надявам се, че ще ми простите, ако молбата ми е прозвучала грубо.

Г-жа Далтън го увери, че не се чувства засегната и в най-малка степен.

„Обзалагам се, че не си — каза си вътрешно Шед. — Гърлото ти се пълнеше със слюнка от романтичната история на дуелиста, който познава британското кралско семейство, а очите ти щяха да изскочат при думичката плантация. Ако искаш някой да вземе измислиците ти насериозно, моето момче, винаги му излизай с големи лъжи.“

Необходими бяха само още четири посещения у г-жа Далтън, преди Шед да бъде въведен в светая светих. „Незаконната“ съпруга на Самуел Елиът помоли снаха си да го доведе на чай. Шед изслуша внимателно изреждането на всичките й болежки, съзнателно изобщо не реагира на разкошните й бижута и на удивителната й дебелина, след което й написа съвсем суха благодарствена бележка, в която не се споменаваше дума за Емили, присъствала безмълвно на цялата чаена церемония.

„Сега ще изострим апетитите“, помисли си той. Изпрати откази с най-дълбоките си съжаления на следващите пет покани от г-жа Елиът и г-жа Далтън. Отказите във всички случаи бяха придружени с цветя.

На първи декември той се отзова на непрекъснатите подканяния да посети плесенясалата кантора на Самуел Елиът на „Уолстрийт“. Отношението му към стария човек беше почтително, с едва доловим примес на раздразнение. Когато Елиът пожела да узнае защо Шед обижда съпругата му, отказвайки поканите й, Шед беше рязък.

— Защото — каза той — мисля, че тя се опитва да ме впримчи за дъщеря ви, а аз не искам да изглеждам като ловец на зестра.

— Не сте ли такъв?

— Не, сър. Сам ще спечеля богатството си. Вече съм направил добър старт.

— Тогава за какво се мотаете там? Не ми казвайте, че ви е приятно да слушате за жлъчката на жена ми.

— Харесва ми да слушам как говори дъщеря ви. За мен гласът й звучи като ангелско пеене. Но аз няма да я ухажвам, докато не стана достатъчно богат да я купя от вас. Това е единственият начин, по който вие бихте приели. Жена ви би дала мило и драго, за да се сдобие с внук с добра кръвна линия, но за вас тези неща са без значение.

— Откъде знаете на какво отдавам значение?

— Знам. Вие сте бизнесмен. Вие купувате и продавате. Вие не можете да разберете нещо, което няма цена. — Шед се поклони и напусна с вид на обиден.

Годежът беше обявен на празненство в навечерието на Коледа.