Александра Рипли
Чарлстън (20)

20.

— Как го правят, Капитане?

— Как да правят какво, Шед?

— Ами всичките тези… госпожи, които махат безгрижно с ветрилата си, танцуват и разговарят, сякаш нищо на този свят не ги интересува. Едва ли аз съм единственият, продал повече от половината от онова, което притежава, но погледнеш ли ги, ще речеш, че хич не ги е грижа.

Пинкни огледа сцената пред него. Дългата бална на южнокаролинската зала бе разчистена от мебели, а подът бе полиран отвъд границите на безопасното. В далечния край на залата, на една украсена с цветя платформа се бяха разположили осем униформени музиканти и свиреха, без да спират, валсове. Параваните на прозорците бяха отрупани с разцъфнали цветя и при всяко полъхване на вятъра по пода се сипеха листенца от тях. Отвъд голямата френска врата облечени във фракове сервитьори поднасяха на двата края на дългата банкетна маса плодов пунш в големи купи. Пространството между тях бе изпълнено с подноси със сандвичи. А тук навън, на просторната веранда с колони, официално облечени господа се бяха събрали около една по-малка маса, начело на която, до единствената купа с пунш с усмивка на уста се бе разположил Илайджа. Пинкни запали една тънка пурета.

— Бих могъл да ти обясня, Шед, доколкото мога. Това е нещо, което чувстваш по-скоро с тялото, отколкото с главата си. Откакто се помня, всяка година Клуб Котилион винаги е организирал бал на това място. И тази година е поредният. Оркестърът е по-малък, закуските са оскъдни, жените носят своите стари рокли и нямат бижута, но всички си прекарват чудесно. Една от причините е, че хората в Чарлстън винаги са обичали удоволствията — нищо общо с пуританските селища в Нова Англия — друга причина е, че всички уважаваме традицията и се гордеем с нашите предшественици. И не на последно място, през изминалите години се научихме, че каквото и да ни отнемат янките, едно нещо ще остане винаги с нас, нещо ценно, което преди невинаги сме забелязвали — нашите добри маниери. В книгите по история това се нарича „цивилизованост“, а за нас означава, че никой не бива да изяде повече от един от онези големи колкото нокът сандвичи, така че подносите да изглеждат винаги пълни. Навремето три-четири бута, неколкостотин бисквити, два галона със задушени миди и половин дузина печени пуйки щяха да стигнат само за начало. Как ти се струва това?

Зорките учи на Шед се присвиха, което бе неговият начин да се усмихва.

— Не кой знае колко разумно, но подходящо за възхищение. — Той посочи с пръст през рамо. — Но струва ми се, че на никой от тях не му тежи. — На улицата се бе събрала цяла група войници и крещящо облечени цивилни, които гледаха нагоре към източника на музика.

Пинкни се усмихна.

— Направо им призлява, като ни гледат как се забавляваме. И това страхотно допълва удоволствието. Като говорим за него, дай да си вземем по нещо от Лайджа. Пушенето на верандата е разрешено, а пуншът се поднася със сламки. А след това в изпълнение на дълга си ще се присъединим към дамите вътре.

Както Пинкни бе и очаквал, Шед не обръщаше никакво внимание на любопитните погледи, с които зрелостничките пронизваха интересния приятел на Пинкни Трад. Вече бе свикнал да се доверява на инстинкта на Шед относно невидимите граници на неговите връзки с жителите на Чарлстън, които се долавяха, независимо дали се отнасяше до обитателите на къщата на Трад или до тези на града като цяло. Джошуа бе един подобен пример, Ема Ансън — друг такъв. Дебютантките в обществото не бяха за него. На Пинкни и през ум не му минаваше, че възлага прекалено много на Шед. Просто искаше да сподели с приятеля си колкото се може повече от онова, което ценеше в града. И двамата си даваха ясна сметка, че рамките на възможното са силно стеснени. Шед отиде направо пред Люси Енсън и се поклони несръчно.

— Шед! Колко мило да дойдеш, за да си поприказваме! Ще седнеш ли? — Пини се поклони, след това се отзова на призива на Лавиния. След известно колебание Шед се настани на тясното кресло до Люси.

— Дали ще ме издържи това нещо?

Люси го потупа успокоително по ръката.

— По-здрави са, отколкото изглеждат. Дори и свекърва ми не би могла да ги счупи.

Шед премигна. Никога не би предположил, че Люси е способна да се изрази толкова остро по нечий адрес. В доста редките им досегашни срещи тя не бе произнасяла повече от няколко думи. Люси бе от онези жени, които винаги следяха незабележимо дали има достатъчно чаши и чинийки, докато домакинята поднасяше чай.

— Забавляваш ли се, Шед?

Той разбра, че това наистина я интересуваше.

— Наполовина и наполовина — отвърна.

— И коя е добрата половина?

— Красотата. Никога преди не съм чувал подобна музика. И никога досега не съм изглеждал толкова хубав. — Той се учуди на собствените си думи.

Но усмивката на Люси сияеше от топлина.

— Мисля, че ми се изповядваш — произнесе тя с тих глас. — Веднага мога да позная една изповед, още щом я чуя. А сега, ако ми позволиш и аз ще отвърна със същото.

Шед не знаеше какво да каже.

— Ами… добре — отвърна неуверено.

— Искам да ми направиш една голяма услуга. Искам да се държиш така, сякаш съм те очаровала до главозамайване.

— В интерес на истината, мадам Енсън, това е точно така.

Люси се изкиска, с което му заприлича на малката Лизи.

— Моля те, не ме наричай така. Мис Ема е мадам Енсън. Аз не те наричам мистър Симмънс. Трябва да ми казваш Люси. — Най-накрая постигнаха компромисен вариант — „мис Люси“. Тя приемаше вниманието на Шед като повехнала градина дъжд; разговаряха с непривично оживление и прямота. — Нямах намерение да идвам тук, — обясни му тя, — но мистър Джошуа настоя. Ще съм му благодарна до края на живота си. Едва сега осъзнавам колко са ми липсвали тези празненства и хората. Знаеш ли, в един миг съм като всичките тези момичета, които флиртуват и танцуват, а в следващия съм омъжена жена и майка. Двамата с Ендрю бяхме толкова млади! После дойде войната и след това… егоистично е от моя страна да си мечтая за танци, когато Ендрю дори не може да ходи. Но е точно така. На колко години си, Шед?

— Не знам точно.

— Можеш да ми кажеш. Няма да те издам на никого.

— Нямам нищо против да знаеш. Просто аз самият… не съм сигурен. Предполагам, че съм някъде на около осемнайсет.

— Боже мили! А аз си мислех, че съм млада. Утре ще стана на двадесет и една. — Тя сбърчи вежди. — Направо ми е мъчно, че съм пораснала. Глупаво е, нали? Седя си тук и разговарям оживено с един красив млад мъж, което само по себе си е малък скандал, но удоволствието е прекалено голямо, за да го помрачавам.

— Скандал ли? Мис Люси, не искам заради мен да си имаш неприятности.

— Уууф! Колко си мил с мен! Приятно ми е да ти се доверя, Шед, но едновременно се чувствам покварена и изпълнена с желание за флирт. Мога ли да ти се доверя?

— Да, мадам. Тъй или иначе самият аз не умея да флиртувам.

— Ти и Пинкни. И той е толкова лош. Погледни сам всичките момичета — и жени — които го изпиват с погледи. А той не забелязва нищо.

— Но той е сгоден.

— Не се прави, че не разбираш, Шед. Погледни Лавиния. Прилича ли ти на момиче, което ще се жени за мъжа, когото обича? Пини трябва или да я нашиба с камшик, или още утре да я зареже.

И наистина, ако в балната зала назряваше някакъв скандал, той се дължеше единствено на държанието на Лавиния Енсън. Тук ги нямаше строгите погледи на майка й и баща й. Чувстваше се направо замаяна от свобода и от реакциите на всички момчета и мъже към тайната, която бе научила от Пинкни. Тя притежаваше нещо, което всички те желаеха. Макар и да не знаеше какво точно е то, самият факт, че съществуваше и беше в нейно владение я правеше съблазнителна по начин, по който не бе нито една от дебютантките. Но флиртуванията на Лавиния не бяха невинни, макар и плод на известно невежество. Дори по-възрастните мъже подсъзнателно реагираха, а младите се трупаха около нея като нощни пеперуди около запалена свещ. Единствен Пинкни изглеждаше невъзмутим. И Шед. А по-възрастните придружителки изглеждаха направо ужасени от държанието й.

Но от това балът само спечели, превръщайки се в най-успешният от много време насам. Защото едно от нещата, които бяха на най-голяма почит сред жителите на Чарлстън беше добрият скандал, а те от дълго време бяха лишени от подобен лукс. Сред цялото това вълнение неприемливото протеже на Пинкни Трад се оказа забравено и Шед получи възможността да се сдобие с приятел.

Това обаче не засенчи неговите впечатления от вечерта. Защото независимо от усилията на Пинкни, той не се чувстваше нито удобно, нито добре приет сред аристокрацията. А и великолепното облекло променяше човек както отвън, така и отвътре. И Шед си даде дума да не приема повече други покани от страна на чарлстъновци и някой ден да си купи най-хубавия костюм, който може да се намери.

Тази нощ не спаха нито Пинкни, нито Шед. След като изпратиха Лавиния и Люси до къщата на Енсън, те се преоблякоха, наеха коне и се отправиха да пояздят на лунна светлина към Карлингтън. Някъде по средата на пътя излезе студен вятър, но нищо не можеше да помрачи настроението им. Пристигнаха едва призори; утрото бе влажно и мъгливо. Двамата приседнаха на ръба на големия изкоп и докато от шапките им се спускаха едри капки, те вдигнаха тост за успешното начало на компанията за фосфат „Трад-Симмънс“. Разделението на работата щеше да се подчинява на вече предварително уговорения модел — Пинкни ще произвежда суровината, а Шед ще я продава.

— Край на тежките времена! — извика съм небето Пини. — Нищо вече не ще ни спре!

Сякаш бе предизвикал небесата. Дъждът, който започна през тази сутрин, продължи с малки прекъсвания цели три месеца. Никой в Чарлстън не помнеше подобно нещо. Засетите преди дъжда семена изгниха в образувалите се езера от кал, които доскоро бяха градини с грижливо засаден грах и редове от фасул. А за нови засаждания вече нямаше време. Градските канавки бяха неспособни да се справят с мътните потоци вода. При пълнолуние някои от улиците се оказаха напълно залети и хората в покрайнините трябваше да използват лодки, за да се придвижват. Нямаше и най-малка възможност да се започне организирана работа в Карлингтън. Пътищата се бяха превърнали в блата, придошлата река Купър влачеше със себе си храсталаци и цели дървета, които бе изтръгнала от бреговете. Пинкни бе прикован в града, макар да се тресеше от нетърпение за работа. По-голяма част от времето си прекарваше в стария барутен склад на „Къмбърланд стрийт“. Това бе Арсеналът на леката кавалерия и тук можеше да срещне приятели, бегълци от домовете си, които се чувстваха точно както него. Нерядко дотам го придружаваше и Стюарт. Зданието, където се помещаваше клубът на Алекс Уентуърт, бе залято с вода, а мисис Уентуърт не позволяваше на момчетата да се събират в къщата. Не разрешаваха и майките на останалите членове, включително и Мери Трад.

И така стана, че Стюарт трябваше да остане сам, когато повикаха драгуните да потушат един възникнал бунт. За пръв път почувства завист към приятелите си.

Най-тежко пострадалата част на града бяха уличките близо до доковете. В полуразрушените къщи живееха негри, по четири-пет души в стая. Преди не бяха обръщали кой знае какво внимание на окаяното състояние на своите жилища, защото така или иначе прекарваха по-голяма част от живота си на улицата или в градините. Но сега, когато трябваше да прекарат седмици под пропускащите покриви, това им се стори ужасно. Подобно на белите си съседи, негрите се захванаха с молитви, за да облекчат участта си. Но не след дълго в тях заговори гласът на полузабравените религии. Появиха се жени шаманки, занимаващи се с врачуване и билколечение, които твърдяха, че единствени знаят верния отговор. И причината за нескончаемия дъжд, според тях, била затворената в аптеката на Трот морска сирена. Още преди слухът да остарее с един час, близо двадесет души се бяха заклели, че са я виждали с очите си и че живеела в стъклена вана, пълна с вода. Мъже и жени сграбчиха дървета, които да използват като тояги, и разгневената тълпа се изля на улицата, сля се с мътната вода и се понесе към аптеката. Трябваше час по-скоро да освободят водната твар, инак нивото на придошлата вода щеше да се повдигне достатъчно, за да си отплува сама.

Твърде късно пристигнаха драгуните, за да спасят от разрушение стъклениците и бутилките в аптеката. Все пак успяха да попречат на тълпата да убие доктор Трот, както и да преустановят възникналите междуособици, когато стана ясно, че сирената е всъщност малко морско конче, затворено в колба със спирт. За Стюарт целият инцидент бе неописуемо забавен.

От всички обитатели в къщата на Трад Шед бе най-потиснат от дъжда, но се стараеше да не го показва. Той непрестанно се шегуваше с Лизи, докато я носеше към и от училище в дните, когато „Мийтинг стрийт“ бе наводнена. А всеки следобед й позволяваше да го убеди да й чете романите на Уейвърли, докато тя самата люшкаше притиснатия към гърдите мечо. Двамата с Пинкни прекарваха часове в планиране и обмисляне на предстоящото разработване на варовиковите залежи. И през цялото това време той бе направо болен от тревога. Отвъд пределите на Чарлстън дъждът не бе така неспирен и проливен. Но беше достатъчен, за да унищожи реколтата от памук. А бъдеше ли унищожена реколтата, нямаше да има печалба, която да вложат в развитието на Карлингтън. Изпълнен бе с твърдото решение да не допусне някой друг да инвестира. Знаеше добре, че към фосфатната компания „Трад-Симмънс“ ще бъде проявена точно толкова милост, колкото проявяваше той към памучните фермери. Единственото, което му оставаше, бе да чака.

Най-сетне през юни слънцето се показа. Отново зазвъняха камбанките на каретите по улиците, които се изпълниха с пара, и само за една нощ разцъфнаха розовите храсти, които трябваше отдавна да са изгнили. Докато армията и политиците се оплакваха от високите цени на храната, пристигаща по блестящите нови релси на трите железопътни линии, които бяха построили, чарлстъновци мрачно се наслаждаваха на своето умение да преживеят поредното сполетяло ги бедствие, както и на изсушените, горчиви на вкус зеленчуци, обикновено използвани за храна от негрите. Нищо не можеше да унищожи тези изсушени зеленчуци, дори библейски потоп. Точно както нищо не можеше да унищожи Чарлстън. Изсушените зеленчуци си останаха любимо ястие в града, дори когато времето най-сетне се оправи.

Шед се противеше на молбите на Пинкни да си опитат късмета по вода или по пътя. После неочаквано го завладя желание да види баща си, приготви малка чанта, запаси се с комат царевичен хляб и взе влака за северния край на щата, за да види сам какво става с памука.

Набързо организираното пътуване бе един от повратните моменти в живота му. Откри, че макар и засегната, сеитбата не е унищожена. Освен това видя още няколко нови града, които се бяха родили през зимата.

Градовете бяха възникнали вследствие от събирането на трите железопътни линии със старата като света река Едисто и памукопредачниците, построени от хора с набито око и стремеж за печалба. Вече нямаше нужда да се изпраща памукът надолу по реката и сетне за Англия, където се обработваше и тъчеше. Памукопредачниците го поемаха направо от чистачните машини и го навиваха на макари, където стойността му в тонаж бе хиляда пъти по-висока от тази на памучните бали.

А разходите по продукцията бяха почти минимални. Онези от белите, които се бяха изтощили от борбата с неподатливата почва и лошото време, вече се редяха на опашки за работа пред памукопредачниците. Десетчасовият работен ден им изглеждаше като празник, сравнен с робския труд на полето. Освен това ги настаняваха в прясно сковани двустайни бунгала от борови трупи и си имаха съседи, с които да празнуват в събота и да ходят на неделна църква. Не се налагаше да работят в събота, нито да доят крави. Мляко имаше достатъчно в магазина на градчето, където бе издигната памукопредачницата. Всичко, от което имаха нужда, се продаваше на кредит. За да се покрият разходите им, заплатата отиваше направо при управителя на магазина. А с онова, което оставаше, можеха да разполагат както намерят за добре. Не забелязваха, че са обвързани, а дори и да го знаеха, беше им все едно. Имаше достатъчно джин, който осигуряваха контрабандистите в събота вечер, а в неделя можеха да получат опрощение.

Шед Симмънс удължи пътуването си с още два дни. Нае муле и пое нагоре по реката, докато откри онова, което търсеше. Земята тук бе равна, реката се движеше бързо в правото корито и ако се построеше път, нямаше хълмове, които да заобикаля. Закупи три двадесетакрови ферми по два долара акъра и великодушно позволи на семействата да останат да живеят, без да плащат наем, докато той реши. В Чарлстън се завърна с празни джобове.

Разказа на Пинкни за памучните градчета, които бе посетил. Скри единствено намерението си да си изгради и той такова. Знаеше добре с какво презрение гледат оризовите фермери от Чарлстън на памука и всичко свързано с него, с изключение на хонорарите, които получаваха памучните посредници в дните преди войната, когато посредничеството беше приемливо занимание за един джентълмен, пък дори и той никога да не бе посещавал страната, в която се произвежда памукът, нито някой от складовете по „Бей стрийт“, където се държеше. Това не му пречеше обаче да рисува картини от Рая пред бъдещите работници и да ги убеждава, че ще живеят в изобилие и никога вече няма да се притесняват за това как да си изкарват прехраната. За Пинкни, който бе израсъл с робовладелските представи на своя баща, това изглеждаше идеална система за наемане на работници за Карлингтън. Шед се съгласи, но мислите му бяха другаде. „По-нататък намери някой бял, който да работи в магазина“, каза той. Пини кимна нетърпеливо. Притежаваше много от предразсъдъците на своята класа, без да ги осъзнаваше и възприемаше като предразсъдъци. Разбира се, че ще им трябва бял за магазина, не можеш да очакваш от черните да научат счетоводство или да работят неуморно в продължение на много часове. Шед ще трябва да го потърси сред новопристигналите в хотела; нито един от рода Пинкни не би се захванал с търговия, дори да умира от глад. Пък и това за Пинкни бяха дреболии. Той искаше час по-скоро да иде в Карлингтън.