Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (8)

2

Главната секретарка на министъра на правосъдието беше сама в кабинета. Извади от металния шкаф в преградения архив три класьора: жълт, син и червен. Постави ги върху бюрото на държавния съветник, а после сложи кафе. Взе химикалки, моливи и бележници от реквизитния шкаф и ги занесе в стаята за съвещания. Ловко и бързо се регистрира в трите компютъра: в своя собствен, в този на министъра на правосъдието и в този на съветника в министерството. От бюрото си грабна секундомер и се върна в архива. Без особено затруднение избута една от етажерките настрана. Появи се панел с червени цифри. Настрои секундомера, набра десетцифрен код и засече времето. След трийсет и четири секунди набра нов код. Вторачи се в секундомера, изчака… Измина минута и половина. Още един код.

Вратата се отвори.

Тя грабна само една сива кутия, а другата част от съдържанието остави. После заключи всичко след същата щателна процедура и затвори архива.

Отне й точно шест минути да стигне до кабинета. Тя и съпругът й тъкмо пътуваха към Берум да видят племенницата си и да прекарат няколко дена в надбягване с картофи и печене на вафли в училище „Еве“, когато я потърсиха по мобилния. Още щом видя номера на екрана, помоли мъжа си да отбие от Околовръстното. Той я закара до правителствения квартал, без дори да попита защо я викат.

Тя пристигна първа.

Бавно се отпусна на стола и приглади косата си.

„Код четири“, каза гласът по телефона.

Би могло да е тренировка, каквито провеждаха постоянно през последните три години. Това, естествено, можеше и да е тренировка.

На Седемнайсети май?

Тренировка на националния празник?

Главната секретарка се сепна, когато вратата към коридора се отвори с трясък. Министърът на правосъдието влезе, без да поздрави. Вървеше вдървено, със ситни крачки, сякаш едва се удържаше да не затича.

— Имаме стандартна процедура за такива ситуации — отбеляза той доста високо. — Почнахме ли?

Говореше по начина, по който вървеше: отсечено, като опъната струна. Главната секретарка не разбра към нея ли е адресиран въпросът, или към един от тримата мъже, последвали министъра в стаята. За всеки случай кимна.

— Чудесно — отвърна министърът на правосъдието, без да спира похода към кабинета си. — Имаме си стандартни процедури. Вече действаме. Кога ще дойдат американците?

„Американците“, помисли главната секретарка и усети как й стана горещо. Американците. Неволно хвърли поглед към дебелата папка с кореспонденцията по повод посещението на Хелън Бентли.

Началникът на службата за сигурност Петер Салхюс не тръгна след тримата. Вместо да ги последва, той се приближи и й подаде ръка.

— Отдавна не сме се виждали, Беате. Иска ми се да беше при други обстоятелства.

Тя се изправи, приглади полата си и пое ръката му.

— Не съм напълно… — гласът й секна и тя се изкашля.

— Съвсем скоро ще те информират — успокои я той.

Ръката му беше топла и суха. Тя я задържа в своята доста дълго, като че ли имаше нужда от сигурността, излъчвана от крепкото ръкостискане. После кимна.

— Донесе ли сивата кутия? — попита той.

— Да.

Тя му я подаде. Разговорите в кабинета на министъра можеха да се разбъркат, шифроват и преиначат само с няколко хватки и без намесата на допълнително оборудване. Това се налагаше в много редки случаи. Тя не си спомняше кога за последно я помолиха да го направи. След някой и друг разговор с министъра на отбраната, може би — за всеки случай. По време на кризисни ситуации обаче следваше да се използва кутията. Никога досега не се беше налагало, освен по време на тренировъчни упражнения.

— Само няколко неща… — Салхюс претегли разсеяно кутията в ръка. — Това не е упражнение, Беате. Приготви се да поостанеш тук известно време. Но… Някой знае ли, че си тук?

— Мъжът ми, разбира се. Ние…

— Не му се обаждай още. Изчакай възможно най-дълго, преди да му съобщиш къде си. Новината плъзва доста бързо. Но засега се налага да си откраднем нужното ни време. Свикахме Националния съвет по сигурността и се надяваме да съберем всички, та да ги подготвим за това…

Усмивката му не стигна до очите.

— Кафе? — попита тя. — Да донеса ли нещо за пиене?

— И сами ще се справим. Оттам, нали?

Той взе каната с кафето.

— Вътре има чаши за кафе и напитки, както и минерална вода — осведоми го секретарката.

Последното, което чу, преди да се хлопне вратата зад гърба на началника на службата за сигурност, беше гласът на министъра на правосъдието, преминаващ във фалцет:

— За такива ситуации си имаме установени процедури! Никой ли не успя да намери премиера? Какво? Къде, за бога, се е дянал? Има си процедури!

Отново настъпи тишина. През дебелите стъкла на прозорците тя не чуваше дори кортежа от коли на абитуриенти, намерили за уместно да паркират насред улица „Акер“, точно пред министерството на културата.

Там всички прозорци тъмнееха.