Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (11)

5

Нещата вървяха добре.

Мисълта я осени, когато най-сетне успя да си открадне време за цигара. Главната секретарка на министъра на правосъдието Беате Кос не беше пушачка, но винаги носеше кутия цигари в дамската си чанта. Преди малко си взе палтото и слезе с асансьора във фоайето. Беше затворено за посещения, а пред вратите от двете страни стояха на пост въоръжени гардове. Тя леко потръпна и кимна на цивилния служител, който без въпроси я пропусна през загражденията.

Пресече улицата.

Нещата действително вървяха добре. Всички заключени досега директиви и чисто теоретични положения се превърнаха в реалност за няколко часа. Оборудването за свръзка и процедурите по предупреждение проработиха. Призоваха ключовите служители, свикаха кризисен щаб. Дори министърът на отбраната, който беше на островите Шпицберген по повод националния празник, се появи в кабинета си. Всички бяха наясно с ролята си и знаеха мястото си в тази гигантска машина, явно задвижваща се от само себе си, щом веднъж започне да работи. Вероятно се забави с час-два, както очевидно смяташе Петер Салхюс, но въпреки това тя не можеше да задуши обзелата я гордост, че участва в голямо историческо събитие.

— Засрами се — промърмори тя и запали цигарата.

Новината за изчезването на американския президент все още не бе помрачила осезаемо тържествата. Глъчката и радостните възгласи от „Карл Юхан“ леко отекваха сред сградите в правителствения квартал. Край нея минаваха забързани хора с усмивка на уста. Вероятно не бяха разбрали. Макар че новината отдавна се разнесе и двата големи телевизионни канала излъчваха новинарски емисии цял предобед, нацията сякаш отказваше да си позволи да й провалят грандиозното годишно честване.

Цигареният дим й подейства добре.

Подвоуми се, преди да запали още една цигара. Погледът й сновеше от групата журналисти пред високия блок до зелените прозорци от бронирано стъкло на седмия етаж.

Отличаваха се видимо от останалата част на сградата. Тя се питаше често защо министърът на правосъдието има защитени от куршуми стъкла в офиса си, а ходи сам до „РИМИ“ и в дома си разполага с най-обикновена алармена система от „Секюритас“. „Но сигурно така трябва да бъде“, помисли си тя с обичайната си нагласа лоялно да приема фактите и решенията.

Мъж от сградата погледна към нея. Тя колебливо вдигна ръка за поздрав. Той също й махна. Беше Петер Салхюс. Добър човек. Надежден. Винаги се държеше учтиво, при среща беше внимателен и отзивчив за разлика от мнозина знаменитости, които идваха в кабинета на министъра на правосъдието и почти не забелязваха присъствието й.

Беате Кос пусна фаса на земята и леко го стъпка. Когато вдигна очи, й се стори, че Салхюс каза нещо, преди да дръпне пердетата и да се обърне с лице към вътрешността на стаята.

Край нея бавно мина полицейска кола. Сирената не беше включена, но на покрива се въртеше син буркан.

— Сега сме сами — подхвана Петер Салхюс; в кабинета зад зелените прозорци бяха останали само министърът на правосъдието и началникът на полицията на Осло. — Затова си позволявам да попитам… — почеса се по брадичката и преглътна. — Хотел „Опера“ — внезапно изтърси той и впи очи в полицейския началник Бастесен. — Хотел „Опера“!

— Да…

— Защо?

— Не разбирам докрай въпроса — леко засегнато отвърна Бастесен и сбърчи чело. — Беше след…

— Имаме „Континентал“ и „Гранд“ — прекъсна го Салхюс, като се мъчеше да говори приглушено. — Прекрасни хотели с богата традиция. Разполагаме с чудесни апартаменти за представителни лица, с… — той понижи още глас и заби пръст в огромна карта на центъра на Осло. — Тук са нощували крале, принцеси, президенти. Самият Алберт Айнщайн… — млъкна и си пое дълбоко въздух — и един господ знае колко още други прочути личности, филмови звезди и носители на Нобелова награда са спали спокойно и приятно в леглата си тук — показалецът му почти проби дупка в картата — и някой решава да настани американския президент в ужасен трансформатор между железопътна гара, пълна с наркомани, и отвратителна строителна площадка. О, небеса…

Поизправи гръб с гримаса. В стаята се чуваше само слабото жужене от климатичната инсталация. Министърът и Бастесен се наведоха и разгледаха щателно картата, сякаш госпожа Президента би могла да се скрие между имената на улиците и защрихованите квартали.

— Как можахте да измислите подобна глупост?

Министърът на правосъдието отстъпи крачка назад.

Началник Бастесен изтупа невидима прашинка от униформата си.

— Не са ни държали никога такъв тон — спокойно отбеляза той. — Смея да ти напомня, че сега ние носим отговорността за охранителната служба. Тя включва цялостна защита на обекти, норвежки и чуждестранни. Уверявам те…

— Тере — прекъсна го Салхюс и изду бузи, а после бавно изпусна въздуха. — Извини ме. Прав си. Не бива да си изпускам нервите. Но… Ние познаваме „Гранд“ като петте си пръста! Обучени сме да пазим „Континентал“. Защо, за бога…

— Дай ми възможност да ти отговоря!

— Предлагам да седнем — строго се обади министърът.

Никой от другите двама не се съобрази с поканата му.

— Съвсем скоро построиха президентски апартамент — поде Бастесен. — Хотелът се подготвя да направи добро впечатление на културния елит. Големи звезди. Досега не се славеха с много добро име. Е, не е от класата на „Гранд“, да го кажем така, но когато построят новата опера, местоположението ще им даде солидна преднина пред конкуренцията и… — показалецът му описа кръг в залива Бьор. — Точно сега това е светофар и не е особено чаровно. Трябва да се признае. Но по план президентският апартамент отговаря на всичките ни изисквания: естетически, практични и не на последно място изискванията за засилени мерки за сигурност. Великолепна гледка. Съединили са апартамента с други две стаи на десетия етаж и се е получило… А и… — той се усмихна накриво. — Всъщност беше логично.

През стаята премина ангел. Салхюс се втренчи в Бастесен с невярващи очи, а онзи заби поглед в картата.

— Логично, казваш — най-сетне простена началникът на службата за сигурност. — Американският президент пристига в Норвегия. Мерките за сигурност са единствени по рода си, вероятно най-засилените, каквито сме предприемали. А вие избирате… евтин хотел! Евтин!

— Както сигурно и хората от твоето ведомство знаят — отвърна Бастесен, все още напълно спокойно, — задача на всеки началник на служба е да пести обществени средства, когато е възможно. Подготвихме общ анализ на „Опера“ в сравнение със споменатите от теб хотели. „Опера“ натрупа най-много точки. Общо погледнато. Ще се осмеля да ти припомня, че госпожа Президента се движи със сравнително многобройна охрана. Сикрет Сървис, естествено, инспектираха района. И то много щателно. Доколкото знаем, са имали незначителни забележки.

— Предлагам да спрем дотук — обади се министърът на правосъдието. — Налага се да се придържаме към действителността такава, каквато е, и да не се отклоняваме в размисли какво е можело, щяло или трябвало да бъде по-различно. Сега нека… — той тръгна към вратата и я отвори.

— Къде са чертежите? — поинтересува се Петер Салхюс и погледна началника на полицията.

— На хотела ли?

Салхюс кимна.

— При нас. Незабавно ще ти извадя копия.

— Благодаря.

Протегна ръка като жест на помирение. Бастесен се поколеба, но в крайна сметка я хвана.

Часът минаваше два. Все още никой не се беше свързал с Хелън Бентли. Дори не знаеха кога точно е изчезнала. А нито шефът на службата за сигурност, нито началникът на полицията подозираха, че чертежите на хотел „Опера“, с които разполагаха в мрачната сграда с форма на полукръг на улица „Грьонланслайре“ 44, не съвпадат докрай със завършения строеж.