Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (58)

6

— И това ако не е паметен миг!

Президент Хелън Бентли държеше Рагнхил в скута си. Момиченцето спеше. Русата му главица беше отпусната назад, устата — отворена, а очните ябълки бързо се местеха напред-назад зад тънките клепачи. От време на време детето стенеше в просъница.

— Идеята не беше вие да… — майката протегна ръце към дъщеря си.

— Оставете я — усмихна се Хелън Бентли. — Имах нужда точно от това.

Тя прекара три часа пред екрана. Ситуацията беше, меко казано, сериозна. Много по-зле, отколкото си беше представяла. Страхът какво ще се случи при отварянето на Нюйоркската фондова борса след няколко часа беше огромен и през последното денонощие медиите сякаш бяха обсебени повече от икономиката, отколкото от политиката. Ако изобщо е възможно да се сложи такава граница между тях, помисли си Хелън Бентли. Всички телевизионни канали и електронни вестници продължаваха без прекъсване да държат аудиторията в течение относно отвличането на госпожа Президента. Хелън Бентли и съдбата й обаче бяха някак си избутани в периферията на хорското съзнание. Сега всички бяха загрижени за оцеляването си, за петрола, за бензина и работните си места. Някъде се стигна до безредици, граничещи с бунтове, и първите две самоубийства на Уол Стрийт вече бяха факт. Правителствата на Саудитска Арабия и Иран изразяваха единодушно силното си възмущение. Наложи се американският министър на външните работи нееднократно да успокоява света, че слуховете за връзка между двете държави и отвличането на госпожа Президента в действителност са безпочвени.

След снощната му реч се възцари пълно мълчание и конфликтът ескалира още повече.

Засега Хелън Бентли се ограничи до сърфиране на общодостъпни места. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да влезе в страници, които мигом ще задействат алармите в Белия дом, но искаше да изчака възможно най-дълго. На няколко пъти се изкуши да си направи адрес в хот мейл и да изпрати на личната електронна поща на Кристофър успокоително съобщение, но за щастие намери сили да се откаже от идеята.

Все още имаше много въпросителни.

Самата двойна игра на Уорън беше достатъчно непонятна. Животът я научи, че понякога хората прибягват до странни хитрини. Ако пътищата Божии са неведоми, какво остава да кажем за човешките.

Тя не можеше да схване пасажа за детето.

В писмото, което Джефри Хънтър й показа в ранното утро сякаш преди цяла вечност, пишеше, че знаят. Троянците били наясно относно детето. Или нещо подобно. Посмъртно не бе в състояние да се сети за точните думи. Докато четеше писмото, в съзнанието й изплува биологичната майка на детето й: облечена в червено фигура под дъжда, с ужасен поглед, умоляващ за помощ, на който никой не се отзова.

Малката Рагнхил се опита да се обърне.

Детето беше красиво: с руса, мека косица и бели зъбки зад влажните алени устни. Имаше дълги, изящно извити мигли.

Приличаше на Били.

Хелън Бентли се усмихна и намести по-удобно момиченцето. Този апартамент беше странно място. Вътре цареше пълна тишина. Далеч, някъде нататък се чуваше шумът на света, от който се бе скрила. А в жилището петима души избягваха да разговарят помежду си.

Необикновената домашна помощница седеше до прозореца и плетеше на една кука. От време на време премляскваше сприхаво и поглеждаше навън към един столетен дъб. Все едно сама се сгълча с беззвучен шепот, а после се съсредоточи върху яркорозовото си ръкоделие.

Майката на детето се оказа удивителна жена. Разказа историята за Уорън, сякаш никога не я беше споделяла с никого. Хелън я почувства близка по съдба, макар и по парадоксален начин, защото Хелън пазеше в тайна своето прегрешение, а Ингер Юхане очевидно бе станала жертва на предателство.

Ние, жените, и проклетите ни тайни, помисли си тя. Защо става така? Защо усещаме срам, независимо дали е обоснован, или не? Откъде идва това потискащо чувство за постоянна вина?

Жената в инвалидната количка предизвикваше недоумението й.

В момента седеше от другата страна на кухненската маса с вестник в скута и чаша кафе в ръка. Доколкото Хелън виждаше, тя не четеше. Вестникът все още беше разтворен на същите страници като преди четвърт час.

Хелън не схвана каква е връзката между хората в това жилище. По една или друга причина това не я смущаваше ни най-малко. При други обстоятелства силната й потребност да контролира положението би превърнала ситуацията в нетърпима. Сега обаче тя се чувстваше спокойна, като че ли неясните взаимоотношения правеха абсурдното й присъствие още по-естествено.

От сутринта не й бяха задали нито един въпрос. Нито един.

Не беше за вярване.

Детето в скута й се изправи сънливо. Лъхна я аромат на сладко мляко и сън, когато момиченцето я погледна недоверчиво и каза:

— Мама. Искам при мама.

Домашната помощница скочи от мястото си с удивителна за хилавото й и недъгаво тяло пъргавина.

— Сега ще дойдеш с леля Мари да намерим играчките на Ида. А мадамите тука ще си помълчат задружно.

Рагнхил се разсмя и протегна ръце към нея.

„Сигурно често идват тука — помисли си Хелън Бентли. — Детето явно обича старото плашило.“ Двете изчезнаха в другата стая. Шумът от разговора между детето и жената отслабна и после се изгуби съвсем.

Беше време Хелън да се върне при компютъра. Налагаше се все някак да намери липсващите отговори. Някъде сред хаоса от информация из киберпространството трябваше да открие нужните й сведения, за да оповести местонахождението си и да върне Земята в обичайната й орбита.

„Няма да намеря отговора в компютъра, разбира се“, разсъждаваше тя. Преди да влезе в секретните страници, нищо не би било в състояние да й помогне.

Усети как се е втренчила в ръцете си. Кожата й бе суха, а един нокът — счупен. Халката й, твърде голяма и хлабава, заплашваше да се изхлузи от пръста й, когато я завъртя. Бавно вдигна глава.

Жената в инвалидната количка я гледаше. Хелън Бентли никога не бе виждала по-странни очи от нейните: леденосини, почти безцветни, но същевременно дълбоки и тъмни. Погледът й бе неразгадаем; никакви въпроси, никакви претенции. Нищо. Жената просто я гледаше. Хелън Бентли се почувства замаяна и се опита да сведе очи.

Оказа се невъзможно.

— Подиграха се с мен — тихо призна тя. — Знаели са как да ме паникьосат. А аз се поддадох.

Жената на име Хане Вилхелмсен премига.

— Искате ли да ми разкажете какво се случи? — попита тя и бавно сгъна вестника.

— Май се налага — кимна Хелън Бентли и си пое въздух с пълни гърди. — Нямам друг избор.