Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (24)

4

Във Фармингтън, Мейн, беше три часа през нощта.

Ал Мъфет се събуди от сън, който не помнеше. Стори му се невъзможно да заспи отново. Чаршафите лепнеха по тялото му, а юрганът се бе събрал на топка в долния край на леглото. Промени позата. Нищо не помагаше.

Цял ден следи телевизионните предавания. Изчезването на госпожа Президента го шокира, както разтърси и останалата част от нацията, но наред с това усещаше пристъп на необяснима тревога.

Обади се брат му.

Чуха се за последно преди три години. Тогава майка им, пъргава, дейна жена, беше на смъртен одър, покосена от инсулт. Беше въпрос на часове. Ал Мъфет се качи на първия полет за Чикаго. Закъсня. Майка му вече лежеше в открит ковчег, красиво гримирана и облечена в най-хубавите си дрехи.

Макар че и тя подобно на съпруга си държеше на мюсюлманската вяра, в която беше възпитана, религията на семейство Муфаса беше гъвкава и добре пригодена към живота в малкото предградие, където почти нямаше други араби. В англиканската църква, само на няколко преки, уважаваха мисис Муфаса. Печеше най-вкусните сладки по време на грандиозния Празник на благодарността на църквата. Занимаваше се с група младежи в неравностойно положение. Никой не успяваше да я надмине в подреждането на букети. Тя наглеждаше многобройната челяд на пастора, когато съпругата му раждаше поредното отроче и излизаше от строя за няколко седмици.

Но семейство Муфаса никога не ходеше на литургия.

Опитваха се да спазват рамадана, без да се натрапват. После празнуваха Деня на жертвоприношението с роднините от Лос Анджелис — винаги намираха време да им отидат на гости. Мистър Муфаса не успяваше да спазва петте задължителни молитви, обърнат към Мека, но често намираше време за молитва през тихите часове, когато в автосервиза нямаше хора и той все още не беше затворил вратите на гаража, за да поеме към къщи.

Мистър и мисис Муфаса четяха Корана по най-доброжелателния начин. Почитаха Пророка Мохамед и го приветстваха, без това да им пречи да украсяват коледни елхи, та децата да не се отличават твърде много от връстниците си.

След смъртта й децата откриха завещание в нощното й шкафче. Пишеше, че иска опелото да се състои в Богоявленската църква под ръководството на пастора.

Роднините възроптаха, а най-голямата й сестра избухна в истеричен рев над вкочанения й труп, положен със скръстени ръце в ковчег с кръст от всяка страна. Въпреки това съпругът й настоя на своето. Жена му била с всичкия си, когато решила какъв да бъде прощалният й ритуал. Нищо нямало да го разубеди да се съобрази с последната й воля. И така, спуснаха мисис Муфаса в осветена земя в присъствието на мнозина християни.

Ал Муфаса видя по-големия си брат за последно на погребението.

Три години мълчание. И снощи се обади.

Ал Мъфет стана от леглото и се облече бързо и безшумно. Имаше малко бумащина, с която можеше да убие времето. Всичко беше за предпочитане пред алтернативата да лежи буден и да усеща как го гризе необяснима тревога.

С Файед никога не станаха приятели. Понасяха се, както е редно за братя, но никога не се разбираха. Докато малкият Али се държеше за полата на майка си, обирайки симпатиите на всичките й приятели от англиканската църква, Файед бродеше сам из улиците и бленуваше за многобройните роднини в Лос Анджелис. Там всеки ден ходеше в джамията с чичо си. Ядеше традиционна за културата си храни и учеше арабски от откъслечните думи, които улавяше от молитвеното бъбрене на баща си. Като порасна, едва ли можеше да се нарече ревностен мюсюлманин, но като цяло се придържаше към традициите и се ожени за мюсюлманка. А когато през седемдесетте Али Саид Муфаса стана Ал Мъфет, Файед заклейми брат си като арабската версия на чичо Том. Оттогава братята почти не си говореха.

Ал Мъфет не разбираше какво иска Файед. Попита го възможно най-директно, без да нагрубява. Все пак бяха братя и понеже баща им беше все още жив, Ал Мъфет не желаеше помежду им да настъпи драматичен разрив. Това щеше да сломи стареца.

А сега Файед щеше да дойде на гости.

Файед, който работеше като посредник в гигантска компания за електроника със седалище в Атланта и който едва намираше време да види собствените си деца, се обади с новината, че ще се отбие при Ал Мъфет на осемнайсети май. Ал не изтръгна друго обяснение от него, освен полуобиден коментар: какво му е толкова чудното да пожелаеш да видиш как я карат брат ти и момичетата му на края на света.

— Ще се отбия — така се изрази той.

Ал Мъфет се промъкна покрай спалнята на дъщерите си. Вече познаваше старата къща и стъпваше предпазливо по скърцащите дъски. Застана най-горе на стълбището и се ослуша. Равномерното дишане на Катрин и хъркането на Луис го накараха да се усмихне. Чувстваше се по-спокоен. Това беше неговият дом и неговият живот. Нека Файед заповяда, когато поиска.

Никой не може да навреди на Ал Мъфет или на дъщерите му. Тихо слезе по стълбите и запали всички лампи в кухнята. Преди да извади папката с документи, донесена от офиса, сложи чайника и извади каната за шварц кафе от миялната.

— Татко — обади се слисаната Луис от прага.

Той се стъписа и изпусна каната на пода.

— Какво има? — попита дъщеря му; косата й стърчеше на всички страни, а пижамата й беше голяма.

— Нищо, миличка. Просто се събудих и не успях да заспя.

Той донесе лопатка за смет и метла от килера.

— Защо си се облякъл, татко? — Луис изглеждаше изплашена и се приближи.

— Внимавай да не настъпиш някое стъкълце — предупреди я той. — Всичко си е наред, няма нищо. Просто реших да се възползвам от безсънието си и да отхвърля малко работа от офиса. Да стопля ли мляко? Ще си поговорим и после ще се върнеш в леглото. Искаш ли?

По устните й се разля широка усмивка и тя седна до кухненската маса.

— Колко е уютно — зарадва се тя и си взе ябълка. — Както когато бях малка. Нека ти разкажа сега какво се случи. Бяхме с Джоуди…

Ал Мъфет слушаше с половин ухо, докато събираше парчетата стъкло. Поне Луис се успокои. Искаше му се да може да каже същото и за себе си.