Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (6)

2

Най-сетне госпожа Президента остана сама.

Главоболието се загнезди в задната част на главата й, както винаги след такива дни. Разположи се внимателно в кремав фотьойл. Болката, нейна стара познайница, се появяваше постоянно. Лекарствата не помагаха, най-вероятно защото тя никога не призна за страданието си на лекар и затова вземаше единствено хапчета без рецепта. Главоболието се появяваше през нощта, когато всичко приключеше, и тя най-после можеше да си събуе обувките и да си вдигна краката; да прочете книга или да затвори очи, за да спре да мисли за каквото и да е, преди да заспи. Сънят не идваше. Налагаше се да седи неподвижно, леко наведена назад, с ръце, разперени встрани от тялото, и опрени в пода крака. Очите й бяха полузатворени, но не напълно; червеният мрак зад клепачите правеше болката още по-лоша. Нужна бе малко светлина. Само лъч през ресниците. Отпуснати ръце с обърнати нагоре длани. Отпусната горна част на тялото. Трябваше да отклони вниманието си напълно от главата и да го насочи към краката, които притискаше силно към килима. Отново и отново, в такт с бавния й пулс. Не мисли. Не затваряй напълно очи. Притисни крака към пода. Още веднъж и още веднъж.

Най-накрая, в крехко балансиране между сън, болка и будно състояние, ноктите, стискащи задната част на главата й, бавно отпускаха хватката. Никога не успяваше да определи колко време продължава пристъпът. По принцип ставаше дума за петнадесет минути. Понякога се вторачваше ужасена в ръчния си часовник, неспособна да осъзнае, че той показва реалния час. Случваше се пристъпът да трае и само секунди.

„Както сега например“, констатира тя, благодарение на часовника върху нощното шкафче.

Съвсем предпазливо вдигна дясната си ръка и я долепи до тила. Все още не помръдваше. Краката й продължиха да пулсират от петите до пръстите. Поради студа от дланите кожата на раменете й се свиваше. Болката наистина изчезна; напълно. Тя дишаше по-леко и се изправи така предпазливо, както и седна преди малко.

Най-лошото в тези пристъпи не беше болката, а настъпващото след това състояние на превъзбуда. За близо двайсет години Хелън Лардал Бентли се бе научила, че сънят е нещо, от което понякога просто се налага да се лишава. През отделни периоди се случваше месеци наред да не изпита болка, ала през последната година сеансът във фотьойла се превърна почти в неотменен среднощен ритуал. А понеже беше жена, недопускаща излишно разточителство дори и на време, непрекъснато изненадваше сътрудниците си, като се явяваше на сутрешните оперативки изключително добре подготвена.

Без да знаят, САЩ се сдобиха с президент, който обичайно се задоволява с четири часа сън в денонощието. И доколкото зависеше от нея, безсънието щеше да остане тайна, споделяна единствено със съпруга й, свикнал след дългогодишното съжителство да заспива на запалено осветление.

Сега беше съвсем сама.

Нито Кристофър, нито дъщеря й Били я придружаваха на обиколката. Госпожа Президента положи неимоверни усилия да ги спре. Стомахът й все още се свиваше при спомена как очите му помръкнаха в озадачено разочарование, когато тя взе решението да пътува без семейството си. Посещението в Норвегия беше първата визита в чужбина, след като встъпи в длъжност. Имаше характер на запознанство и освен това бе свързано с държава, която двайсет и една годишната й дъщеря щеше да се радва да види, а и щеше да й бъде от полза. Съществуваха хиляда основателни причини да пътуват заедно като семейство, какъвто беше и първоначалният план.

И въпреки това се наложи двамата да останат вкъщи.

Хелън Бентли направи пробна крачка, все едно изпитваше съмнение дали подът ще я издържи. Главоболието определено беше изчезнало. Разтърка чело с палец и показалец. После огледа стаята. Едва сега забеляза колко красиво е подреден апартаментът: хладен скандинавски стил, светла ламперия, бледожълти материи и като че ли малко повече стъкло и стомана от нужното. Вниманието й привлякоха най-вече лампите. Глобусите от обструено с пясък стъкло, без да са еднакви по форма, бяха разположени един към друг по начин, който им придаваше непонятно за нея родство. Сложи ръка върху единия. От крушката с ниско напрежение я лъхна лека топлина.

Те са навсякъде, помисли си тя и поглади стъклото с пръст. На всички възможни места са и ме пазят.

Беше невъзможно да свикне с това. Без оглед на мястото, повода, компанията й; без да се съобразяват с време и вежливост: те бяха винаги нащрек. Тя, разбира се, знаеше, че така е редно. След по-малко от месец като президент й стана също толкова ясно и следното: никога няма да свикне с повече или по-малко невидимите гардове. Телохранителите, следващи я през деня, бяха друго нещо. Тя много бързо се научи да гледа на тях като на част от ежедневието. Различаваше ги. Имаха лица. Някои дори имаха имена, които й разрешаваха да използва, макар че не изключваше възможността да са фалшиви.

С другите беше по-зле. Нямаше представа колко са на брой. Бяха невидими, въоръжени, прикрити сенки, които се намираха винаги около нея, без тя да знае къде са. Това й беше неприятно, пораждаше неуместна параноя. Та те я пазеха. Грижеха се за нейното благо, поне доколкото изобщо изпитваха нещо друго, освен чувство за дълг. Тя си мислеше, че е подготвена да се яви в ролята на обект, но няколко седмици след встъпването в длъжност осъзна колко е невъзможно да се подготви за такъв живот.

Във всеки случай не и напълно.

През цялата си политическа кариера се бе концентрирала върху възможности и власт. Лавираше разумно, за да се сдобие с тях. По пътя, разбира се, срещна съпротива. Принципна и политическа, но и голяма доза антипатия и подстрекаване, завист и злонамереност. Избра да прави политическа кариера в страна с дългогодишни традиции в персонифицираната омраза, организираното клеветене, нечувани злоупотреби в администрацията и дори атентати. На 22 ноември 1963 за пръв път видя баща си да плаче. Беше тринайсетгодишна изплашена тийнейджърка. Дни наред си мислеше, че светът ще рухне. Още беше девойка, когато през същото бурно десетилетие убиха Боби Кенеди и Мартин Лутер Кинг. Въпреки това не схвана покушенията като лични. За младата Хелън Лардал политическите убийства представляваха недопустимо посегателство върху идеите, ценностите и позициите, които жадно вземаше присърце и които все още, почти четирийсет години по-късно, я караха да настръхва всеки път, когато гледаше запис на речта „Имам една мечта“.

Когато отвлечените самолети се забиха в Световния търговски център през септември 2001, тя го възприе по същия начин като почти триста милиона свои сънародници: терорът е посегателство над самата американска идея. Близо трите хиляди жертви, неизмеримите материални щети и завинаги промененият силует на Манхатън се превърнаха в нещо по-голямо, в Американското.

Всяка жертва — всеки доблестен огнеборец, всяко дете, изгубило баща си, и всяко съкрушено семейство — се превърна в символ на нещо много по-мащабно от самата нея. Загубите понесоха както нацията, така и преживелите загуба.

Така го чувстваше тя. Така разсъждаваше.

Едва сега, когато самата тя влезе в ролята на Обект № 1, започна да предусеща измамата в цялата тази история. Сега тя се превърна в символ. Проблемът беше, че не се изживяваше като такъв. Или поне не се смяташе само за символ. Беше майка, съпруга, дъщеря, приятелка и сестра. Близо две десетилетия работи целеустремено, за да постигне единствената си цел — да стане президент на САЩ. Искаше власт, мечтаеше за възможности. Успя да се сдобие с тях.

А измамата стана още по-очевидна за нея.

Особено мъчително й се струваше това през безсънните нощи.

Помнеше как отиде на едно погребение. Всички — сенатори и конгресмени, губернатори и всякакви други знаменитости — искаха да вземат участие в Голямата американска скръб. Присъстваха на погребения и възпоминателни тържества, като се грижеха да не останат незабелязани от фотографите и журналистите. Починалата на въпросното погребение беше жена, току-що постъпила на работа като секретарка във фирма с офис на седемдесет и третия етаж на Северната кула.

Вдовецът едва ли имаше трийсет години. Той седеше на първия ред в параклиса с по едно дребосъче на всяко коляно. Момиченцето до него, шест-седемгодишно, галеше непрекъснато, почти маниакално ръката на баща си, сякаш малкото дете вече разбираше, че баща му е на път да си изгуби разсъдъка и се налага да му припомня за съществуването си. Фотографите се съсредоточиха върху малките, две-тригодишни близнаци, и красивото момиченце, цялото в черно, както не бива да се облича нито едно дете. Хелън Бентли обаче се втренчи в бащата, докато минаваше край ковчега. В лицето му не прочете печала каквато самата тя почувства. То беше изкривено в отчаяние и страх; в неподправен ужас. Този мъж не беше в състояние да проумее как светът ще продължи да съществува. Нямаше представа как ще се грижи за децата си. Не знаеше как ще свърже двата края, как ще изкара пари за наем и училищни такси, как ще намери сили сам-самичък да възпита три деца. Получи своите петнайсет минути слава, защото съпругата му се е оказала на неподходящото място в неподходящото време, и по някакви абсурдни житейски закони го провъзгласиха за американски герой.

Използвахме ги, помисли си Хелън Бентли и през панорамните прозорци на юг плъзна поглед над тъмния фиорд на Осло. Небето все още светеше в причудлив бледосин оттенък, безсилно да приеме напълно нощта. Използвахме ги като символи, за да накараме хората да бъдат единни. Успяхме. Но какво прави той сега? Какво е станало с него? А с децата? Защо не се осмелих да разпитам за тях?

Гардовете се намираха нейде навън. Из коридорите. В съседните стаи. По покрива на сградите и в паркирани автомобили; бяха навсякъде и я пазеха.

Налагаше се да спи. Леглото изглеждаше примамливо, с големи пухени завивки. Такива имаше в мансардата у баба й в Минесота. Останаха в спомените й от детските години, прекарани там, когато беше малка и живееше в блажено неведение. Скриваше се от света, като дръпваше карираната завивка над главата си.

Тази път хората няма да бъдат единни. Затова положението е по-лошо. Крие безкрайно по-голяма опасност.

Последното, което направи, преди да заспи, беше да нагласи будилника на мобилния си телефон. Часът стана два и половина. Странно защо, но навън започваше да се развиделява.