Ане Холт
Какво избирате, госпожо Президент (69)

Петък, 20 май 2005

В четвъртък вечерта новината, че президент Бентли е жива, обиколи света. Абдулла ар-Рахман прекъсна обичайните си занимания и се затвори в кабинета си в Източното крило.

В шест часа на следващата сутрин не се чувстваше особено изморен, макар че будува цяла нощ. На няколко пъти полегна на ниския диван пред плазмения екран, ала растящото му безпокойство не му позволи дори да задреме.

Очакваше се госпожа Президента да кацне на неизвестно военно летище в САЩ. Репортери от Си Ен Ен се надвикваха в опит да отгатнат къде точно ще се приземи самолетът. Фотографите на американските военновъздушни сили, които предоставяха на телевизионните канали кадрите от събитието, старателно избягваха да заснемат околности и сгради, та никой да не успее да се досети къде американският президент стъпва на родна земя.

Все още нищо не беше приключило.

Рахман седна пред компютъра, без да изключи звука на телевизора.

За седми път в рамките на шест часа въведе няколко думи в търсачката. Появиха се няколко хиляди резултата, затова той ограничи търсенето. Намали го до няколкостотин. Без колебание прибави още една дума в полето.

Пет статии.

Прегледа четирите набързо. Не съдържаха нищо интересно.

Петата му извести, че троянската атака няма да се състои.

Разбра го само от няколко реда, но се насили да изчете цялата статия три пъти, преди да изпише паролата си и да изключи компютъра.

Легна на дивана и затвори очи.

ФБР извършили в градче в Мейн акция с много хеликоптери и доста агенти. Местните репортери, явно с богато въображение, веднага свързали акцията с изчезването на Хелън Бентли. За по-малко от час на мястото се стекли журналисти от целия щат. След известно време обаче местната полиция успокоила гражданите. Касаело се за съвсем различен случай. Съвместно с ФБР те отдавна били по петите на престъпна банда, чиито членове ловели птици, застрашени от изчезване, и ги продавали незаконно. За разследването допринесъл местен ветеринар. За жалост по време на акцията бил убит един от бракониерите, но иначе полицията държала положението под контрол. Ветеринарят на снимката, придружаваща статията, се различаваше от Файед само по мустаците.

Файед му измени.

Трябваше да задейства атаката според инструкциите в шифрованите писма. Рахман пожертва трима куриери, за да му ги изпрати.

Файед беше мъртъв, а госпожа Президента отново зае поста си.

Абдулла ар-Рахман отвори очи и стана от дивана. Бавно свали карфиците от картата. Подреди ги по цвят. Може би по-късно ще влязат в употреба.

На вратата се почука леко.

Той се удиви кой ли го търси в този ранен час. Все пак отвори. На прага стоеше най-малкият му син, екипиран за езда. Плачеше безутешно.

— Тате — захленчи Рашид. — Тръгнах с останалите на сутрешна обиколка, но паднах от коня и те ме изоставиха. Бил съм много малък и…

Хлипайки, детето показа на баща си как си е натъртило лакътя.

— Няма нищо — успокои сина си Рахман и клекна до него. — Знаеш ли, само трябва да опиташ пак. Няма да сполучиш, ако спреш да се стараеш. Сега ще дойде с теб и ще пояздим заедно.

— Да, ама… аз кървя, тате!

— Рашид — погледна го Рахман и духна върху раната. — Ние не се предаваме след някакво си дребно поражение. Известно време ни боли, но опитваме пак. Докато успеем, разбираш ли?

Момчето кимна и избърса сълзите си.

Рахман хвана сина си за ръка. Преди да затвори вратата зад гърба си, очите му се спряха на голямата карта на Америка. Тук-там се мяркаше по някоя карфица, забита накриво, но вече липсваше предишната система и структура.

2010-а, помисли си той и прецени дали годината е подходяща. Дотогава ще съм достатъчно силен за нов опит. През 2010-а.

— Какво каза, тате?

— Нищо. Хайде, да вървим.

Вече бе взел решение.