Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sting, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2017)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Ужилване

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-165-060-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3433

История

  1. — Добавяне

Тридесет и трета глава

Раменете на Джорди се сведоха, когато погледна в лицето му.

— Не, Шоу. Не.

Той отстъпи назад, после се извърна и отиде до другия стол, където седна, облегна се назад върху дебелите възглавници и за миг покри очите си с ръка.

— Да не припаднеш? — попита тя разтревожено.

— Няма опасност.

— Трябва да лежиш и да си почиваш.

— По-късно. — Той свали ръката си. — Първо искам да чуя всичко за това проклето пътуване. Ако не си спала с Панела, защо си ходила?

— Джош настояваше.

Той се засмя кратко.

— Джош настоявал.

— Трябва да разбереш…

— Ами, не мога.

— Ще се опитам да ти обясня — сопна се тя.

Той не каза нищо. Но суровият му поглед бе лишен от твърдост. Тя стана от стола и отиде до един прозорец, който гледаше към градината. Отвори спуснатите кепенци достатъчно, за да вижда между летвичките, и погледна към печалното херувимче във фонтана.

— Знаеш ли за белезите на Джош? — попита тя.

— Белези? Не.

— Уайли и Хикъм знаят. Мислех, че може би по време на разследването…

— Целта на разследването ми беше Панела заради престъпления, а не незаконните му финансови схеми с Джош. Това са различни неща, с които се занимават различни отдели.

Тя се обърна към него.

— Значи е истина, че не си ме виждал до преди последния петък?

— Не. Никога не съм те виждал.

— Когато Джош се съгласи да стане информатор, и аз влязох в новините.

— Трябва да съм бил зает. Не знаех за теб, докато не дойдох тук и Мики не ми каза, че сестрата на Джош Бенет е нашата мишена.

— В бара реши да ме вземеш, да ме използваш, за да ги хванеш.

— Да. — Тя тъкмо се канеше да се обърне отново към прозореца, когато той добави: — Но ако нямах това извинение, щях да измисля нещо друго. Пожелах да те имам тогава и това не се е променило. — Начинът, по който я гледаше, не оставяше съмнение в това.

Сърцето й се изду от емоции, но не можеше да си позволи да им се отдаде. Имаше прекалено много неща за обяснение. Тя неохотно се обърна към прозореца, погледна херувимчето и започна:

— От тила през цялото тяло до глезените гърбът на Джош е в ужасни белези. Грозни, ужасни белези.

— Какво се е случило?

— Падна в камината и пижамата му се подпали. Беше на седем. А аз на девет. Беше сутринта на Коледа.

Шоу промърмори нещо неразбираемо.

Тя каза:

— Ти наистина трябва да поправиш онова херувимче във фонтана. Изглежда толкова тъжно.

— Не ме интересува херувимчето. Разказвай. Какво се случи?

Тя си пое дъх и продължи.

— Сутринта започна щастливо и празнично. С Джош се събудихме рано и изтичахме надолу по стъпалата развълнувани, както всички деца на Коледа. Пихме горещ шоколад, докато отваряхме подаръците си. Мама предупреди Джош да не пие прекалено бързо, за да не си изгори езика. След катастрофа човек си спомня подобни иронии. Както и да е, след като всички пакети бяха отворени, татко излезе навън да види ловджийските си кучета. Мама отиде в кухнята да прави гофрети. С Джош останахме в дневната да играем с новите си играчки.

Тя въздъхна.

— Една от моите беше нова Барби. Джош беше малкото братче, досаждаше ми като повдигаше роклята й, разбъркваше косата й, подиграваше се на гърдите й. Извиках му да спре. Мама чу караницата и като всяка майка се провикна от кухнята да престанем, защото е Коледа, защото не искаме да развалим деня с препирни. Но Джош продължаваше. Грабна куклата ми. И се сбихме за нея.

Тя усети познатото стягане в гърлото и известно време не можеше да продължи. Надяваше се, че Шоу ще й даде да си почине и ще й каже, че няма нужда да се връща към това. Но той не го направи.

— Случи се много бързо — каза тя. — В един момент Джош ми се подиграваше, държейки Барбито ми зад гърба си, и ме дразнеше, в следващия пижамата му гореше. Аз се развиках преди него. Мама дотича. Извика татко, но запази присъствие на духа и избута Джош на пода, хвърляйки килима върху него. Татко дойде, метна се върху Джош и започна да удря гърба му, докато пламъците не угаснаха. През това време Джош пищеше.

Тя забеляза капките вода, които се стичаха по бузите на херувимчето отвън. Сякаш плачеше.

— Заваля.

Шоу не обърна внимание на метеорологичното й сведение.

— Всичките тези години си изкупвала вина заради този инцидент — каза той.

— Не беше инцидент. Блъснах го.

— Били сте деца, Джорди. Сдърпали сте се за играчка.

— Ако не се бях сбила с него…

— Продължава да държи този меч над главата ти, нали? Не ти позволява да го забравиш.

— Да. Не ми позволява. Ти усети, че съм скрила нещо от съдържанието на телефонния ни разговор днес, нали? Той каза, че съм го искала мъртъв, извън живота си, че когато Панела изпрати куршум в главата му, аз най-после ще получа, каквото искам, ще се отърва от него.

Той разтърка отново очи и когато отпусна ръката си, каза:

— А родителите ти?

— До смъртния си ден не ми позволиха да забравя това. Не злонамерено. Просто…

— Леко, но постоянно напомняне, че си отговорна за трагедията с малкия ти брат.

— Нещо такова — призна тя тихо.

— Докато са трупали вина върху теб, са проявявали снизхождение към Джош. За всяка гадост, която е правел, са си затваряли очите, толерирали са я, прощавали са. Той…

— Шоу. — Настойчивата молба в гласа й го спря. — Всичко, което казваш, съм си казвала десетки хиляди пъти. Терапевтите са ми го повтаряли десетки хиляди пъти. Тук вътре — каза тя, посочвайки главата си — знам, че вината не е моя, задето семейството ни не беше вече същото. Татко потърси утеха в леглото на друга жена. Не съм аз виновна. Мама живееше на успокоителни. Не съм аз виновна.

Тя преглътна мъчително и поклати глава.

— Не съм аз виновна и за начина, по който възпитаваха Джош след това. Тяхното угаждане го превърна в капризен тиранин. Той не обича нищо и никого. Мисли само за себе си и вярва, че има право да му се разминава заради болката, която е понесъл. Знам всичко това.

Джо я гледаше, без да я прекъсва.

— Но не аз прекарах месеци в агония. Той беше в болница повече от година. На него му присаждаха кожа, той трябваше да понесе животозастрашаващите инфекции и това беше само физическата страна. Психиката му пострада много по-тежко от тялото. Той не реагира на детските психолози, свещеници, съветници от всякакъв род. Родителите ни му позволяваха да обижда хората, които искрено се опитваха да му помогнат, и проваляха и малкия прогрес, който бяха постигнали, с глезенето си. Джош се държеше като чудовище, защото се виждаше като такъв. Когато се оправи достатъчно, за да се върне в училище, стана обект на любопитство и жестокост. Знаеш какви могат да са децата.

— И голямата сестра се е притичвала на помощ.

— Почти всеки ден.

— Той е започнал да разчита на теб, за да води битките си.

— Да, и нямаше край. Колкото повече правех за него, толкова повече изискваше. Не поемаше лична отговорност за нищо. Каквито и да бяха прегрешението или провалът, той не беше виновен. Животът му стана едно голямо „само ако“. Само ако нямаше белези, можеше да спортува, да има приятели, момичетата да го харесват.

Усещайки тежестта на това непрекъснато бреме да поддържа Джош щастлив и уравновесен, тя се подпря на перваза на прозореца.

— Започнах да пазя малкия си брат — да не пострада отново, да не му се подиграват. След това, не знам как, овъзмездяването на онази злощастна коледна сутрин се превърна в закономерност.

— И каквото и да си правела, все не е било достатъчно. Така до този ден, когато той е стоварил меча върху врата ти.

— Да.

— Но ти си му позволила да го направи.

— Съзнавах го напълно.

— Тогава защо не му каза да се разкара? — Той махна с ръка, изоставяйки въпроса. — Няма значение. Разбирам защо не си го направила. Дори тогава, когато е настоял да отидеш с шефа му през уикенда.

— Ето че пак започна — въздъхна тя.

— Изплъзна ми се.

Погледът му разби защитата й и тя се почувства оголена и уязвима. Покри лицето си с ръце и си пое дъх. Когато най-после отпусна ръце, още не можеше да се застави да го погледне в очите.

— Излъгах Джо Уайли и агент Хикъм. Излъгах и теб — произнесе тя тихо. — Отидох в Коста Рика, за да помогна на Панела и Джош да измъкнат няколкостотин хиляди долара. Не знам точната сума, но числото не е толкова важно, колкото факта, че участвах в… ъ-ъ-ъ… измамата; предполагам, че така би го нарекъл.

Като издиша дълбоко, той седна напред в стола, подпря лакти на коленете си и притисна с палци слепоочията си.

Тя каза тихо:

— Както виждаш, беше прав да ме арестуваш.

Той отпусна ръце между коленете си и я погледна.

— Какво правеше?

— Това, в което съм добра. Давах партита. Две вечери, една закуска или обяд. Сервирани от облечени в бяло келнери в частния двор на вилата, която споделях с Панела. Поръчвах храната, напитките, аранжировките с тропически цветя, кутиите с кубински пури за гостуващите джентълмени, шаловете „Ерме“ за дамите.

По време на самите събития, малки афери, всъщност, играех ролята на домакиня, докато Панела раздаваше цветни брошури, изобразяващи място, което не съществува. Или най-малкото не там, където той казваше. Обрисуваше го като пенсионерски рай за богатите и изтънчените. Окуражаваше двойките да стават съдружници, докато още е възможно. Разбира се, като частични собственици те щяха първи да получат избор за локацията на дом, обърнат или към захарните плажове, или към изумрудено зелените голф игрища.

— Знаеше ли тогава, че всичко е измислица? Или си била заблудена, както и потенциалните инвеститори?

— Трудно е да се каже.

— Не, не е трудно. Да. Не. И двете са произнасят лесно.

— Не попитах дали мястото е реално, или не, защото не исках да знам. Но това не ме прави по-малко виновна. Вярвах, че всичко това е измама, и въпреки всичко стоях и гледах как добри хора дават парите си на Панела.

— Ти колко получи?

— Нула. Нищо. Аз не съм крадец.

Той поклати глава в недоумение.

— Тогава какъв е бил мотивът ти?

— Джош беше този, който подхвърли идеята. Аз бях професионален организатор на партита. Знаех как да карам хората да се отпускат, да си прекарват добре. Щях да придам на Панела лустро. Да изглежда добре под ръка с мен. Джош всъщност използва тези фрази, макар да съм сигурна, че Панела го е подучил какво да каже. Отказвах дори да го изслушам. И му казах не само „не“, но и да върви по дяволите. Но Джош не се отказа. Обясни, че това е работата му, следователно — животът му, който зависи от това дали ще му направя тази малка услуга. За прекалено много ли ме молел? Такава егоистка ли съм била? И използва отново стария рефрен: не му ли го дължа?

Шоу изрази отвращението си с цветиста ругатня. Тя се усмихна слабо.

— Представих ти съкратената версия. Джош не ме остави месеци наред след това. Продължих да отказвам. После една вечер, когато излизах от „Екстраваганза“, Панела ме причака. Каза, че ще бъде много по-здравословно за кариерата на Джош, ако му помогна с този проект. Засмях се и му отвърнах, че ме устройва, ако той уволни Джош, че предпочитам брат ми да не е работил и един ден за него. Казах му да върви по дяволите, качих се в колата си и тръгнах.

Тя млъкна и гледаше безизразно известно време, преди да се фокусира върху Шоу.

— Това беше нощта, когато научих, че Панела не приема „не“ за отговор. Той ми изпрати есемес в малките часове. След като видях съобщението, му отговорих, че съм съгласна да пътувам и да се държа като негова домакиня.

— Какво пишеше в есемеса? — попита Шоу мрачно.

— Нищо. Нито една дума.

— Трябва да те е заплашил някак.

— С видео на мобилния. Беше подготвил едно чучело на Джош. Заля го с бензин, допря запалката до него и то избухна в пламъци.

Шоу затвори очи.

— Исусе Христе!

— Джош изпитва ужас от огън, както знаеш. Да не се изгори. Аз… ами… — Тя вдигна косата си на тила и го разтърка, когато се изви да се протегне. — Ефективна мотивация, какво ще кажеш?

— Садистичният кучи син.

— Да. Но това проработи. Отидох с него и свърших моята част. По време на обратния полет Панела се пресегна и ме потупа по ръката, като ме похвали за страхотната работа, която съм свършила, и каза, че имал и други идеи, в които мога да бъда полезна. Помислих си, че ще се задуша, преди да кацнем, защото осъзнах, че нито Джош, нито аз ще можем някога да се измъкнем от неговия контрол. Джош беше вече негова кукла на конци, а след като видях онова ужасно видео, аз винаги щях да се страхувам да го изоблича. Щом можеше да ме наплаши така, че да организирам няколко партита, какво друго щеше да поиска от мен?

— Да спиш с него.

Тя се наклони напред.

— Направил го е, нали? Когато бяхте в Коста Рика?

— Шоу, кълна ти се, че там дръпнах чертата. Казах му, че ако ме докосне, ще трябва да ме убие. И дали няма да загази тогава? Да ме убие във вилата, където двамата сме организирали парти, означаваше да бъде подложен на криминално разследване.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че осъзна логиката. Във всеки случай ме остави на мира. Не ставаше въпрос за секс, обаче. Той никога не е показвал ни най-малък интерес. Контролът беше това, което искаше, не мен. Но никога не забрави, че съм му отказала. Сигурна съм, че това е причината да наеме Болдън да ме убие.

Шоу седя дълго и само я гледаше. Което я накара да си помисли, че продължава да не й вярва. Накрая я попита:

— И това беше единственият път, когато си правила нещо за него?

— Да. По-малко от месец след това пътуване Джо Уайли потърси Джош и аз започнах моята акция за него като свидетелствах срещу Панела. Но ако не беше образуван съдебен процес, ако ги нямаше Джо Уайли или агент Хикъм, аз пак щях да направя нещо, за да го извадя от живота ни. Върнах се от онова пътуване от Коста Рика с решението да го направя.

— А как се отнесе годеникът ти? Джаксън?

— Имаш предвид към пътуването? Казах му, че съм присъствала на планирано събитие онзи уикенд.

— Когато той ти звънна…

— Не е.

— През трите дни?

— Нямаше причина да ми звъни.

Шоу я погледна смаяно.

— Скъпа, как си? Добре ли мина полетът? Как е хотелът? Липсваш ми. Хайде да правим телефонен секс и да е мръсен.

— Не е чувствал необходимост да звъни — каза тя сприхаво.

— Ако ме питаш, Джаксън не се е интересувал много какво става с годеницата му.

— Ами, не те питам, и Джаксън нямаше причина да се съмнява в мен.

— Не? Тогава защо сметна, че сте квит при първия намек за беда? Не остана да види дали си замесена, или не. Не застана до теб да те подкрепи морално. Омете се с мръсна газ. Всъщност, какво толкова направи Джаксън, за да спечели любовта и възхищението ти?

Тя се засмя тихо.

— Той също нямаше да те хареса.

— Никой не ме харесва.

— Аз те харесвам.