Сандра Браун
Ужилване (16)

Петнадесета глава

В началото Джорди беше прекалено замаяна от съня, за да си прави труд да идентифицира глъчката, която я беше събудила. Лежеше със затворени очи и замъглен мозък от силната горещина. Подсъзнателно не й се искаше да се събуди, така че се съпротивляваше. Но звукът беше настоятелен и накрая тя се отърси напълно от дрямката.

Хеликоптер!

Опита се да се изправи седнала, проклинайки несръчността, причинена от вързаните й отзад ръце. Тя се измъкна от задната врата и се изправи. Когато се отпусна върху десния си крак, усети, че е силно изтръпнал и на практика неизползваем. Поразтъпка се и затича приведена към вратата.

Силуетът на Шоу беше очертан в рамката й, той се взираше нагоре към небето, но от вътрешността на сградата, където не можеше да бъде видян. Чу я да се приближава и я задържа, преди да успее да излезе.

Тя изкрещя с пълно гърло.

— Запази си дъха, Джорди. Няма да те чуят.

Тя знаеше, че е безполезно, но въпреки това продължи да крещи, по-скоро от безсилие, като го риташе по пищяла и навсякъде, докъдето достигаше. Когато насочи коляното си към чатала му, той се дръпна тъкмо навреме, привеждайки се. Но тя беше стигнала опасно близко и той го осъзна.

Хващайки блузата й, той я отблъсна и я задържа на една ръка разстояние, докато с другата си ръка затваряше вратата. Шумът от приближаващия се хеликоптер се усили. Тънкият ламаринен покрив вибрираше и тракаше, когато машината прелетя над тях. След това започна да заглъхва като мимолетната надежда на Джорди за спасение.

Най-после Шоу пусна блузата й, отвори вратата и надникна навън.

— По-добре да побързат за там, където са тръгнали. Задава се буря.

Тя с изненада установи, че е спала през по-голямата част от следобеда. Слънцето беше ниско на запад и закрито от плътни облаци, което водеше до по-голяма влажност. Навесът вече приличаше не толкова на конвекторна фурна, колкото на парна баня.

Те наблюдаваха хеликоптера, докато изчезна. Той изтупа ръцете си.

— Свърши. Няма защо да си толкова възбудена.

Самодоволството му я засегна и без да мисли за последиците, тя се спусна към него. Започна да рита, но вместо да се отдръпне от нея, той я притегли към себе си и сложи краката си между нейните, правейки усилията й безрезултатни.

Летаргията, която я бе обзела по-рано, бе заменена от маниакална решителност. Тя насочи цялата си сила към причиняване на болка, или най-малкото дискомфорт, всичко, което би разбило наглото му самодоволство. Завъртя се и се сви, заслепена от ярост, полудяла от гняв, без да мисли за нищо.

Докато осъзна, че се бие само тя. Той беше престанал да се съпротивлява.

Продължаваше да я държи, ръцете му се бяха спуснали върху хълбоците й, но начинът, по който го защитаваха от нея, не беше войнствен.

Тя се умири и наклони глава, като вдигна очи към него.

— Сега аз съм възбуден.

Имаше подтекст, примитивна следа в гласа му и настойчив, неможещ да бъде сбъркан, натиск срещу разтворените й бедра, където тялото й несъзнателно отговори с водовъртеж от усещания.

Ужасена, тя се дръпна назад и за нейна изненада ръцете му се отпуснаха и той я остави. Но това само подчертаваше, че изборът винаги е негов, че въпреки гневния й изблик той държи контрола.

Тя нямаше контрол дори над собственото си тяло. Дишането й беше трескаво. Знаеше, че лицето й гори. Неумолимите му очи се преместиха от зачервените й страни към гърдите и в опит да обясни очевидната си физическа реакция, тя избъбри:

— Ядосана съм. Това е всичко.

— Нима? Напомни ми да те държа ядосана.

— Виж, писна ми от грубостта ти и неприличните ти намеци. Това не е нещо…

Когато не намери подходящата дума, той вдигна вежда.

— Не е нещо… какво?

— Не се ласкай, господин Кинард. И не се заблуждавай. Ако имам шанс да те убия, ще го сторя.

Той я гледа известно време.

— Запомнено.

Тръгна да я заобиколи, но спря внезапно й хвана брадичката и в длан, принуждавайки я да дръпне глава назад. Прокара палец по долната й устна.

— Не се заблуждавам. Ако реша да обърна това в нещо такова, Джорди, няма да използвам намеци. Ще ти кажа направо, че ще те чукам.

* * *

Джош се взираше в трепкащия екран на телевизора, който бе единствената светлина, която си позволи тази вечер.

Върху екрана проблясваха две негови снимки. Дори той бе шокиран от разликата във външността си отпреди шест месеца.

Джорди беше взела най-хубавите гени, дори красивия външен вид. Неговият никога не е бил такъв, че да се перчи с него, но той наистина изглеждаше покъртително на рисунката, която показваха по телевизията. Беше само скица, направена от полицейски художник, но… все пак.

Нищо чудно, че охраната му беше небрежна. Кой би предположил, че един кльощав смотаняк, изглеждащ като него, може да преметне някои от най-добрите копои на Чичо Сам?

Той. Той бе успял, той трябваше да се поклони и да вдигне наздравица за изключителното си постижение.

Вместо това, както снощи в мрачната стая на мотела, след като видя двете лица на Джошуа Бенет едно до друго по новините, гордостта и самоувереността му внезапно спаднаха.

Той откъсна мислите си от скицата на художника и се фокусира върху нещата, които се казваха за него. Говорителят предаде историята: за това как Джош е бил видян в магазина по пладне и за станалото на паркинга на бара предишната вечер край родния му Тобаяс.

Историята беше последвана от описание на случая Панела/Бенет и събитията от преди шест месеца. Което се правеше само за да се напомни на хората кой е той и защо това, че е на свобода, е интересно.

Малко по-късно бе съобщено за „развитието“ на „този странен случай“, който в края на краищата бе завършил с убийството на заподозрения за наемен убиец Мики Болдън и „вероятното, но непотвърдено отвличане“ на местната бизнес дама Джордан Бенет.

Когато новините се смениха с реклами, Джош изключи звука и загледа отсъстващо екрана, докато преценяваше как отвличането на Джорди може да повлияе върху внимателно начертаните му планове, защото той определено не беше очаквал това да се случи.

Кое беше особено дразнещо? ФБР в решимостта си да го заловят отново бяха използвали това. Джо Уайли и Хикъм, стоящи на заден план със стиснати челюсти, бяха прочели изявление по микрофона на един подиум в лобито на полевия офис на ФБР. Агентът не го беше посочил с пръст направо, но внушението беше, че Джош може да има косвена вина за нещастията на сестра си. Това вече беше мръсна игра.

— Очевидно господин Бенет не е мислил за потенциалните последици от своето бягство.

С цялата веселост на корабна сирена, Уайли продължи да разправя как отвлечените често пъти не живеят много дълго.

— Аз не вярвам, че господин Бенет осъзнава опасността, в която е поставил сестра си. Нито пък си дава сметка за риска за самия себе си. Призовавам го да се предаде. В безопасност е само докато е под наша грижа.

Той предупреждаваше за наказателни акции от страна на Панела, разбира се.

— Деликатен като ковашки чук — промърмори Джош, подигравайки се на прозрачните тактики за сплашване. Джош вече беше надхитрил тази лисица, нали? Така че, гледай си работата, агент Уайли!

Но перченето му в най-добрия случай беше апатично. Не можеше напълно да пренебрегне предупрежденията на Уайли. Голата истина? Той беше създал опасна ситуация за себе си. Всъщност от мисълта за това му призляваше.

Погледът му беше привлечен от мобилния телефон, лежащ на масата. Изкушаваше се да го вземе и да набере номера на Джорди, само за да види какво ще стане. Но, както и преди, се отказа от идеята. Невероятно беше, че този Кинард — кой, по дяволите, беше той, всъщност? — е оставил телефона й, когато я е отвлякъл; рискът беше голям. Той си представи как Уайли, Хикъм и бог знае още кой, скупчени около телефона, го чакат да звънне, за да проследят сигнала директно до настоящата му локация.

Географски, той се намираше прекалено близо, за да се реши да поеме такъв риск.

От друга страна се чувстваше сравнително безопасно в скривалището си, което го беше чакало от деня, когато бе направил плана си бягство. Беше се подготвил добре. Преди да стигне до Тенеси, беше платил сметките си за година напред. Беше се уверил, че килерът и хладилникът са заредени. Храната беше от шест месеца, но той никога не бе обръщал много внимание на датите за срока на годност и със сигурност беше ял много по-стари.

Рано или късно някой от хората, с които пътят му се беше пресякъл от вторник, щеше да свърже окаяния стопаджия с Джош Бенет, обвинения престъпник, станал предател, а след това беглец.

Ако касиерката или самохвалкото в магазина го бяха идентифицирали, властите щяха да знаят, че е в щата. Но след онзи хиксвилски магазин той беше покрил добре следите си.

Под огромния дъб в гората беше направил лека промяна във външния си вид. Оттам имаше три мили пеша до обществения склад, където бе оставил една кола преди шест месеца. Беше изчакал, докато няма никой, след това отвори своята секция, свърза наново кабелите на колата и с леко насърчаване двигателят запали.

Разбира се, навсякъде наоколо имаше охранителни камери, но той бе взел мерки да не представляват проблем. Ако по някакво чудо го идентифицираха как влиза пеша и излиза с кола, той бе сменил регистрационните табели по пътя за насам, където — бе сигурен — никога нямаше да го намерят.

Нямаше жив човек, който да помисли да го търси тук, дори Джорди. Най-близкият обитаем имот се намираше на две мили. Стига да стоеше на приземния етаж и да използваше минимум светлина през нощта, щеше да прекара тук неопределено дълго време.

Отвличането на Джорди беше неочакван удар, но той не можеше да позволи да го обърка. Нямаше да позволи да го обърка. Трябваше само да стои тук, докато успее да изпълни последната стъпка от плана си. След това можеше да бъде свободен завинаги и да не се тревожи от нищо.

Но контекстът на изявлението на Уайли беше разклатил оптимизма му. Какво знаеше ФБР, което той не знаеше?

Нещо за Панела, което би дръпнало спусъка на ново разследване?

Нещо за отвличането на Джорди, което не бяха споделили с медиите?

Телевизорът имаше дигитално записващо устройство и той беше записал новините. Сега ги изгледа отново.

И отново, за пореден път стана параноичен, и се паникьосваше всеки път, когато Джо Уайли казваше: „… евентуалните последици от неговото бягство…“.