Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sting, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2017)

Издание:

Автор: Сандра Браун

Заглавие: Ужилване

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-165-060-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3433

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Джо Уайли помоли полицай Мороу да му покаже младия мъж, който беше досаждал на Джорди Бенет, беше я последвал навън и бе открил тялото на Мики Болдън.

Детективът кимна към билярдните маси в дъното. Само трийсетина сантиметра отделяха тавана от трите затъмнени прозореца. Под тях имаше редица столове, само един от които беше зает.

— Оставихме го там съвсем самичък.

Джо и Хик тръгнаха нататък. Между две червени пейки от пластмаса стоеше маса с безброй издраскани върху нея имена и инициали, както и сантименталности за любов и омраза. Някои изглеждаха скорошни, други сякаш от десетилетия.

Агентите се плъзнаха на столовете срещу младия мъж. Той имаше дълга, твърда коса. Като се изключи това и баналната козя брадичка, той показваше поразителна прилика със сивия череп върху предницата на избелялата си черна тениска.

Мъжът изгледа Хик с високомерието на бял селяк към чернокож, когото толкова очевидно превъзхожда. След това изсумтя презрително:

— Вие сте проповедникът, младоженецът или трупът?

Хик, който винаги беше елегантно облечен, се усмихна приятно при подигравателната забележка към тъмния му костюм, бяла риза и вратовръзка.

Джо го игнорира:

— Как се казвате?

Той плъзна навъсения си поглед към Джо.

— Кой пита?

Джо го гледа в продължение на няколко секунди, след това се пресегна за калъфа с документите си, отвори го и плъзна полицейската си карта по мръсния тезгях.

Реакцията на младия мъж беше мигновена.

— Сигур се майтапите? Вие — федерални? Нищо не съм направил.

— Оттук, където аз и агент Хик седим, не изглежда така. Досаждал си на една жена…

— Не съм досаждал…

— Излязъл си след нея навън, когато е напуснала бара, което се равнява на преследване.

— Приятелите ми ме предизвикваха…

— Един мъж е убит, мозъкът му е по земята, а ти казваш, че си го намерил така. — Джо остави това потресаващо описание да отекне, след това продължи: — Какво щях да направя аз, ако бях на твое място? Щях да загубя ума и дума и да спра да се зъбя.

Младокът се размърда неспокойно, дръпна червената очна ямка на черепа върху тениската си и смотолеви името си:

— Ройс Шърман.

Хик го написа в айпада си и се зае да проверява дали Ройс Шърман има полицейско досие.

— Наблизо ли живееш, Ройс? — попита Джо.

Онзи каза името на съседен град, но не Тобаяс.

— Какво те доведе тук тази вечер?

— Разбрахме се с приятели да се срещнем, да поиграем билярд, да пийнем по някое питие.

— Познаваше ли Джордан Бенет преди тази вечер?

— Никога не съм я виждал, преди да влезе. Продължавам да не я познавам.

— Но разпозна името.

— Не. Не го знаех, докато не ми го каза. — Той посочи към Мороу.

— Свидетели са казали на полицай Мороу, че си се държал доста агресивно с госпожица Бенет. Вярно ли е?

— Не. — Част от самочувствието му се беше възвърнала. — Той потъна по-дълбоко в стола си. — Приближих се до нея и я попитах може ли да й купя питие. Това е — обяви той, потропвайки с върха на показалеца си по масата.

— От всички жени в бара избра да флиртуваш точно с нея. Как така?

Той се изсмя късо.

— Майтапите ли се с мен?

Изражението на Джо не се промени.

— Майтапя ли се с него, агент Хикъм?

— Не ми се вярва, сър.

Сериозният им тон накара злобата на младия мъж да се укроти. Той се размърда на стола отново.

— Ако я бяхте видели, нямаше да питате. Тя е жестока работа.

— Виждал съм я. Всъщност, аз и агент Хикъм прекарахме много време с дамата.

Кървясалите очи на Ройс Шърман сновяха напред-назад между тях.

— Сериозно?

— По служба.

— Тя какво е направила?

— Познаваш ли един беглец, Били Панела?

— Беглец? Имате предвид — от правосъдието?

— Чувал ли си за него?

— Не.

— А за Джошуа Бенет?

— Неин роднина?

— Брат.

— И него не познавам.

Джо не мислеше, че този е дотам умен, та да лъже толкова добре.

— Според свидетели госпожица Бенет не е посрещнала добре вниманието ти и е отказала да я черпиш.

— Каза, че имала питие, благодари ми и ме помоли да се махна.

— Но ти не се махна? Упорстваше.

— Няма закон, който да забранява да се водят приятелски разговори, нали? Аз… — Запъвайки се, той хвърли поглед към Хик, който го гледаше, очаквайки отговор. — Аз… нали разбирате, аз…

— Упорстваше — повтори Джо. — Досаждаше й.

— Не съм я пипнал!

— Но не прие „не“ за отговор.

Той се прегърби, въздъхна, гледаше ги мрачно.

— Добре де, предложих й отново, и когато тя отново каза „не“, й казах, че ми се вижда самотна. Тя отвърна, че не била и че не е моя работа дали е самотна или не. След това я попитах дали очаква някого.

Джо се наведе напред.

— И тя какво каза?

— Нищо.

— Не отговори?

Той поклати глава.

— Просто остана безразлична.

— Какви изводи си направи от това?

— Изводи?

— Как възприе реакцията й? Че може би очаква някого?

— Не. — Той ги изгледа с глуповата усмивка. — Не мислех съвсем ясно.

Джо продължи да го върти още няколко минути, но стана ясно, че младият човек изобщо не е мислил с главата си, че е обърнал повече от „няколко питиета“ с приятелчетата си. Видял е хубава жена и са започнали да го предизвикват да я заговори, без да има нещо друго наум, освен евентуално да му излезе късметът.

— Свидетели са я дочули да ти казва да вървиш по дяволите.

— Оказа се, че изобщо не е от дружелюбните. Вярно е, беше нахална кучка. На кого му е нужно такова нещо? Всъщност се радвам, че ми отказа.

Без да вярва на това и за секунда, Джо погледна към Хикъм, който се подсмихна. И той не вярваше, разбира се.

— Ти колко време след нейното излизане я последва?

— На приятелите ми не им пукаше, че са ме отрязали, така че може би след пет минути.

— Откъде знаеше къде е паркирана колата й?

— Не знаех. Просто обикалях в тъмното, гледах да успея да я хвана, преди да си е тръгнала.

— Успя ли?

Твърдата му коса изпърха срещу страните му, когато той поклати глава.

— Кълна се в Бога. Повече не я видях. Не се натъкнах на нищо друго, освен… ъ-ъ-ъ… нали разбирате… трупа. — Той преглътна толкова мъчително, че Хик го попита дали се нуждае от кофата за повръщане. — Не. Добре съм.

— Докосна ли нещо?

— Искате да кажете там, навън? Не, по дяволите. Или може би решетката на колата. Мисля, че подпрях ръката си на нея, докато се бях навел да драйфам.

— Не забеляза ли никакви фарове, или напускаща паркинга кола? — попита Хик.

Поредно поклащане на глава.

— Бях прекалено зает да драйфам.

Джо се намеси:

— Беше ли видял Мики Болдън в бара?

— Мъртвия мъж ли? — След утвърдително кимване, той каза: — Да. Точно преди да изляза, той отиде до джубокса и заговори другия мъж.

— Как изглеждаше другият?

Той сви кокалестите си рамене.

— Като мъж.

— Млад, стар, висок, нисък, черен, бял?

— Бял. По-скоро висок. По-висок от мен. По-млад от вас. — След това погледна към Хик: — Може би на ваша възраст.

— Някакви татуировки, отличаващи се дрехи, мустаци, брада?

— Не бих могъл да кажа. Очите ми бяха залепнали за балконите на онази мадама, не съм зяпал някакъв тип.

Джо погледна към Хикъм, който му отговори с кисела физиономия: това няма да доведе до нищо.

Джо забеляза близостта на джубокса до чупката на бара, където му бяха казали, че е седяла Джордан. Той се върна към въпросите.

— Докато стоеше там до джубокса, онези двамата проявиха ли някакъв интерес към госпожица Бенет?

— Не съм видял. Но, както казах, не им обръщах много внимание, бях се наквасил здравата.

Мороу се приближи и попита дали може да размени няколко думи с Хикъм и двамата мъже се отдалечиха.

Ройс Шърман се облегна на пластмасовата облегалка, разтърка очи и простена:

— Сега може ли да си вървя?

— Някъде другаде ли трябва да бъдеш? — поинтересува се Джо.

— Ще ям калай от гаджето, понеже казах, че ще се прибера, а не се прибрах.

— Женен ли си?

— Не, но ще си помислиш, че съм, както ми се е качила на главата. Първото ченге, което ме разпитва, ми взе телефона, така че не мога дори да й се обадя.

Хик се върна и се плъзна на стола си.

— Господин Шърман, имате проблем.

— К’во?

Вместо да му отговори, Хик се обърна към Джо:

— Един свидетел твърди, че е видял господин Шърман да слага нещо в джоба на госпожица Бенет.

Джо се облегна назад, скръсти ръце пред гърдите си и фиксира обвиняващия си поглед върху младия мъж, който внезапно стана нервен.

— О. Това. Да. Виждате ли… — Той облиза пресъхналите си устни. Изпука кокалчетата на пръстите си. — Забравих напълно.

— Той май ни взема за глупаци, агент Хикъм.

— Предполагам.

— Кълна се! — простена младият мъж. — Забравих.

— Каза ми, че не я познаваш.

— Не я познавах. Наистина!

— Че не си я докосвал.

— Не съм. С изключение… на това.

— Какво й даде?

— Моите цифри.

— Твоите какво?

— Телефонния си номер. П-преди да отида при нея, откъснах от салфетката на чийзбургера си едно парче и написах на него телефона си. Пъхнах го в джоба на дънките й.

— Тя какво направи?

— Каза ми да си махна ръката от задника й. Не с тези думи, но…

— Имаш ли оръжие?

— К’во?

— Не се шегувам, Ройс. Отговори на въпроса.

Беше ясно, че той се канеше да излъже, но след това кимна неохотно.

— Ловджийска пушка в багажника, освен ако не са я задигнали, докато кисна тук толкова дълго.

— Пистолет?

Той отново помисли, преди да каже под нос:

— Два.

— Къде са?

— Единият е в камиона ми под шофьорската седалка. Другият е вкъщи при гаджето ми. Държи го на нощното шкафче, когато нощем съм навън. Можете да й се обадите и да попитате.

— О, можеш да разчиташ, че ще го направим, Ройс. Ще отнеме малко време да вземем заповед за претърсване на камиона ти. Но ти можеш да почакаш.

Отне му известно време, за да смели това, после измъкна от предния джоб на мръсните си дънки връзка ключове и ги плъзна към Джо.

— Нямам какво да крия.

— Както по-рано, имаш предвид? — каза Хик.

Ройс изруга под нос, след това се стегна и промърмори в защита:

— Всеки е открадвал по нещо в живота си.

— Изкарал си трийсет дни в окръжния арест за това и сто и двайсет за вандализъм в магазин за автомобилни гуми.

— Задникът ме уволни безпричинно.

— Чух достатъчно. — Джо побутна Хик. Хик слезе от стола и Джо го последва. Но когато Ройс Шърман понечи да тръгне, Джо каза: — Ти оставаш тук. Докато проверяваме оръжията ти, ще стоиш тук и ще се опиташ да си спомниш всичко останало, което така удобно беше забравил да ни кажеш за разговора си с Джорди Бенет.

Те го оставиха да се оплаква и възмущава, че правата му са били нарушени. Джо не го смяташе за заговорник или нещо подобно, но когато настигна Мороу, му подаде ключовете на Ройс Шърман и го информира:

— Нямам причина да мисля, че ще открием оръжието на убийството, но освен претърсването на камиона, нека някой звънне на гаджето му и да потвърди, че вторият му пистолет наистина е вкъщи. Също така уреди да попитат приятелите му какво е било онова, което е пъхнал в задния джоб на Джорди Бенет.

Мороу го увери, че двете задачи ще бъдат изпълнени, и тръгна.

— Добре — каза Джо на Хик. — Следващият, барманът.

Мъжът зад бара беше с широк като бъчва гръден кош, с гъста черна брада, която се сливаше със сплетената на плитка коса, стигаща до кръста му. Беше с потник в армейско зелено, който разкриваше сложните татуировки по голите му ръце.

Ако Джо притежаваше бар в пущинаците и клиентите му бяха неуправляеми разбойници, щеше да иска да назначи този тип.

Той предложи на него и Хик кафе и те приеха. След като отказаха сметана и захар, Джо започна интервюто като го попита дали Джорди Бенет е била редовна клиентка.

Той се засмя, разкривайки забележително равни бели зъби.

— Не. Появата й тук тази вечер беше събитие. Тя влезе и ченето ми увисна. Точно затова запомних часа. Точно десет вечерта.

Джо и Хик се спогледаха, една и съща мисъл премина през главите им: имала е среща.

Джо се обърна към брадатия:

— Никога не е била тук, но сте я познали?

— Още щом се появи на вратата. Тя и брат й са най-близкото нещо до знаменитости в този град. И хората, които не ги познаваха, научиха кои са след онова, което Били Панела забърка. Още ли не сте го спипали?

— Работим по въпроса — отвърна кратко Джо.

— Намерихте ли парите?

Джо игнорира това.

— Застреляната жертва идвала ли е някога в бара преди тази вечер?

— Не си спомням, а имам таланта да помня лица. Особено лица като неговото. Грозен кучи син.

— Сега е още по-грозен — промърмори Хик.

— Да — съгласи се барманът с лека нотка на съжаление. — Когато младежът влетя тук, като викаше и драйфаше, излязох да проверя какво става. — Брадата само отчасти закриваше неговата гримаса. — Такова нещо съм виждал само в Ирак. Единственото хубаво в цялата тази работа е, че не го е очаквал. Горкият негодник, обърнал се е с гръб към погрешния човек, предполагам. Още когато влязоха тук, разбрах какво носят, но никога не бих…

— Откъде знаеш какво са носили? — прекъсна го Джо.

— Имам талант за това — каза той без фалшива скромност. — Забележа ли, че някой е въоръжен, не го изпускам от очи. Но тези двамата нямаха вид на хора, които ще създават неприятности.

— Госпожица Бенет беше ли въоръжена?

— Не. Чантичката й беше прекалено малка, а дрехите прилепваха прекалено плътно към тялото й. — Той пусна една усмивка като между мъже и Джо едва се сдържа да не му отговори.

— Разкажи за другия мъж.

Той присви око.

— Със сигурност много по-добре изглеждащ от приятеля си. Всъщност, не ми направиха впечатление да са приятели. Бяха толкова различни, като деня и нощта.

— По какво се различаваха?

— По всичко. Дебелият изглеждаше по-безгрижен. Гледаше те в очите, когато ти говори. Изпи си бирата и омете една купа с пуканки. Другият изобщо не ги докосна. Изпи два шота текила. О, съжалявам за чашата.

Бяха научили от Мороу, че барманът е измил чашата веднага, след като клиентът му я беше пресушил, така че имаше малка надежда да вземат отпечатъци за идентификация. Бутилките бира, от които Болдън беше пил, бяха отишли в един контейнер с другия боклук, но не се налагаше да го идентифицират.

— Какво друго ще кажеш за двамата? — попита Джо.

— Дебелият говореше много повече. Другият почти не си отвори устата. Избягваше зрителен контакт. Не го хванах нито веднъж да се усмихва. Приличаше на човек, който се тревожи за много неща.

— Сдържан — подсказа му Джо.

— Ако това означава „не ме закачай“, тогава да. Носеше предупреждението като табелка около врата си.

Хик попита:

— Забеляза ли някаква реакция у него, когато госпожица Бенет влезе?

— Всъщност не мога да кажа, защото вниманието ми беше съсредоточено върху нея. Спомням си, обаче, че им сервирах втори път, след като тя дойде. Дебелият, който пиеше бирата, изглежда не бързаше много да приключи. Но другият се справи бързо с текилата си, след това отиде при джубокса.

Той им каза, че Мики е провел телефонен разговор, и когато го приключил, платил сметката им кеш и се присъединил към приятеля си до джубокса. Малко след това двамата излезли заедно.

— Без да кажат нищо на госпожица Бенет?

— Да. Сигурен съм, защото по това време младокът беше седнал до нея и тя му се караше. Тъкмо се канех да му кажа да се махне, когато тя стана и изфуча навън.

— Колко време след излизането на двамата мъже излезе и тя?

— Минути. Може би пет.

Джо разтърка очите си, които го дразнеха заради липсата на сън, и го смъдяха от цигарения дим в бара.

— Добре, онзи сдържания… можеш ли да ни дадеш по-подробно описание на външността му? — Той започна с въпроси за ръста му, искаше да знае дали спомените на бармана съвпадат с тези на Ройс Шърман, че мъжът е бил „по-скоро висок“.

— Не по-малко от 1.90. Слаб, но мускулест. По-скоро защитник, отколкото нападател. Феновете ли сте на „Сейнтс“[1]?

Джо кимна и попита:

— Приблизителна възраст?

— Към трийсетте. Сурово лице, трудно е да се каже.

— Коса?

— Кестенява. Дълга. Не обаче колкото моята.

Джо погледна дългата плитка на бармана и се усмихна.

— Трудно е да се конкурират с теб.

— Неговата отзад стигаше до яката му.

— Брада, мустаци?

Той поглади буйната си брада.

— Не. Щях да забележа.

— Татуировки? Белези? Пиърсинги? Нещо такова?

— Никакви татуировки. Във всеки случай не и такива, които се виждат. — Той протегна ръце. — Щях да забележа мастилото. Имаше белег, обаче. Тук — каза той и докосна брадичката си отстрани.

Сърцето на Джо пропусна един такт.

Хик спря да кълве по айпада си и вдигна глава.

Джо прочисти гърлото си.

— Сигурен ли си?

— За белега ли? Да — отвърна барманът. — Забелязах го, защото минаваше през задната част на врата му. О, и освен това… не се беше бръснал най-малко два-три дена.

— Опиши белега.

— Ами, когато го гледах, това се падаше… от лявата страна. Леко извит, като буквата „ес“, само че на обратно — каза той, изписвайки я във въздуха на сантиметри от лицето на Джо.

Без да откъсва очи от бармана, Джо попита Хик:

— Имаш ли снимка под ръка?

Сърцето на Джо беше започнало отново да бие и сега туптеше от ужас, докато Хик изпълняваше необходимите операции, за да отвори файла със снимки. Той извика на екрана една снимка на заподозрян, увеличи я и обърна екрана към бармана, който възкликна радостно:

— Той е! Няма съмнение. — После, когато видя израженията им, усмивката му угасна. — Не е ли добре?

Джо се извърна и бръкна за мобилния си телефон, подхвърляйки на Хик през рамо:

— Ще предупредя в офиса.

Хик остана да отговори на въпроса на бармана:

— Не. Не е добре. Особено за Джорди Бенет.

Бележки

[1] Отбор по американски футбол в Ню Орлиънс, Луизиана. — Б.пр.