Сандра Браун
Ужилване (22)

Двадесет и първа глава

Въпросът й увисна във въздуха между тях. Внезапно името му прогърмя по мегафон и разби тишината, отеквайки в сградата. Той трепна и едва не изгуби съзнание от рефлексивното движение и болката, която то причини. Но лявата му ръка беше стабилна, когато насочи пистолета си към вратата.

— Специален агент Джо Уайли от ФБР. Шоу Кинард?

— Да. Не съм глух. Изключи проклетия мегафон.

След пауза от няколко секунди агентът им заговори отново.

— Добре, викал си ме, ето ме. Влизам.

— Сам и невъоръжен — предупреди Шоу.

— Сам и невъоръжен.

Джорди въздъхна от облекчение.

— Слава богу. — Тя се обърна към Шоу:

— Сега вече можеш да оставиш пистолета.

— Няма никакъв шибан шанс.

— Но той каза…

— Лъже.

В рамката на вратата се появи силует с разперени настрани ръце, разтворени широко пръсти, така че да се вижда, че са празни.

Тя прошепна:

— Виждаш ли? Той държи на думата си.

— Не, според мен не.

— Но…

— Госпожице Бенет? — извика агентът.

Шоу я побутна с лакът:

— Не казвай нищо, докато не го осветиш с фенерчето.

* * *

Джорди погледна Шоу с опасение.

— Защо? Какво се каниш да правиш?

— Освети го с фенерчето.

— За да го видиш и да го простреляш?

— Вече можех да съм го прострелял, и ако го бях направил, щеше да е мъртъв. А сега го освети.

Тя несигурно вдигна фенерчето, включи го и го насочи към агента, който примига срещу яркия лъч, но не се отдръпна.

— Това ли е твоят човек? — попита я Шоу.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре. Отговори му.

Тя прочисти гърлото си.

— Агент Уайли? Тук съм.

— Добре ли сте?

— Да. Добре съм. Но господин Кинард е сериозно ранен.

— Как така?

— Аз… аз…

Шоу се обади:

— Тя ме прободе в корема.

На Джо Уайли му трябваше малко време, за да го смели.

— Кървиш ли?

— Не много. Но мисля, че вътрешностите ми се пълнят с гной.

— Тогава нямаш други опции, освен да се предадеш доброволно.

— Грешно. Мога да избера да те убия там, където си застанал.

— Направиш ли го, с госпожица Бенет също ще бъдете ликвидирани.

— Поне ще умра, опитвайки.

— Което продължава да се равнява на безнадежден изход. — Джо Уайли изчака думите да стигнат до съзнанието му. — Предай се, Кинард. Ще получиш веднага медицинска грижа. Имаш думата ми.

По време на размяната на репликите Джорди държеше светлината на фенерчето върху агента, боейки се от това, което Уайли или Кинард можеха да направят, ако го изключи. Страхуваше се, че тъмнината може да предизвика мигновена реакция, която да завърши с катастрофална стрелба.

Тя погледна малкия, но заплашителен пистолет в ръката на Шоу, след това пламтящите му очи.

— Моля те. — Дори не изрече думата. Беше по-скоро умолително помръдване на устните й и това го убеди.

Той свали оръжието, пое си дълбоко дъх и се отпусна бавно. Като обърна глава, за да приближи лицата им, и говорейки с глас, който само тя можеше да чуе, той каза:

— За да отговоря на въпроса ти: минутата, в която спрях очи върху теб, животът ти беше спасен.

Гърлото й се сви от емоции.

— Значи през цялото време съм била в безопасност от теб?

— В безопасност от мен? — Той се усмихна мрачно и поклати глава: — Нито за секунда.

Той задържа погледа й още няколко секунди, после с бързо движение се пресегна зад гърба си, извади ножа от задния си джоб и го отвори.

— Не мърдай. — Разряза с едно движение белезниците, които ги свързваха. — А сега върви.

— Шоу…

— Върви!

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Исусе! — Той се пресегна за ръката й и пъхна пистолета в нея. — Сега ще се разкараш ли от главата ми, по дяволите?

Тя се поколеба още секунда, след това понечи да стане, но Шоу я хвана за китката.

— Предупреди го, иначе може да те гръмне.

— Агент Уайли — каза тя с треперещ глас. — Излизам. Имам оръжие. Той ми го даде.

— Дръжте го така, че да мога да го виждам!

Шоу пусна ръката й и кимна рязко. Тя отново се поколеба, след това се надигна, извърна се от него и тръгна бавно към вратата, като държеше дясната си ръка далеч от тялото.

С един поглед Джо прецени физическото състояние на жената, идваща към него, и мигновеното му впечатление беше, че е умалена версия на тази Джордан Бенет, която си спомняше от преди месеци.

Тя вървеше несигурно. Когато го доближи, вдигна ръце. Ръцете и дрехите й бяха пропити с кръв. В дясната й ръка се виждаше малък пистолет.

— Оставете пистолета на пода.

Тя се подчини.

— Ранена ли сте?

— Не.

— Добре. Стойте с вдигнати ръце. — Той завъртя глава към отворената врата зад него. — Сега. Хик?

— Тук съм!

— Тя излиза.

Джорди изтича покрай Джо през вратата. Джо остана, където беше, но можеше да чуе как Хик говори с нея тихо и напрегнато. След миг Джо попита тихо през рамо:

— Хик, тя добре ли е?

— Трепери като лист. Замаяна. Иначе е наред.

— Какво казва за него?

— Лошо ранен.

— Въоръжен ли е?

— Тя казва, че имал нещо, което звучи като деветмилиметров, но бил празен и той бил скрил патроните. Или поне така й казал.

— Някакви други оръжия?

— Джобен нож. Но според нея не представлява заплаха.

Джо си помисли: да, но тя не е наемен убиец.

Той си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се стегне вътрешно и физически за онова, което щеше да се случи в следващите няколко минути, след това извика името на Кинард.

— Започнах да си мисля, че си забравил за мен — каза той от тъмната вътрешност. — Кое отне толкова време?

— Обърни фенерчето, така че да мога да те виждам.

— Не съм въоръжен.

— Убеди ме.

Той насочи лъча на фенерчето към себе си. Независимо от това Джо пак едва го различаваше и не вярваше на негодника, че няма да го застреля. Той се пресегна и измъкна пистолета от кобура. Когато тръгна напред, една абсурдна мисъл прекоси ума му: Марша щеше да го убие, ако позволеше да го очистят.

Колкото по-навътре влизаше, толкова по-ясно виждаше мъжа върху яркосиния брезент. Седеше под ъгъл от трийсет градуса, свит надясно, подпрян на ръката си. Лявата му ръка беше притисната към корема.

— Ръцете зад главата! — каза Джо.

Като правеше гримаси, той се поизправи и свали лявата ръка от корема си, както му бе наредено. Кожата върху острите му скули изглеждаше силно опъната, восъчна и бледа. Потта беше сплъстила кичурите коса върху челото му. Дрехите бяха прогизнали от кръв.

Той примига от светлината на фенерчето и Джо имаше предимството да вижда Кинард по-добре, отколкото Кинард можеше да го вижда. Той спря на една ръка разстояние и заповяда:

— Легни и се обърни.

— Обзалагам се на хиляда долара, че излъга, че влизаш невъоръжен.

Джо стисна насочения пистолет по-здраво.

— Ръцете на тила!

— По корем? И ръцете на тила? Ще боли адски.

— Не ми пука. Направи го.

Или беше дяволски добър актьор, или болката беше непоносима. Дори най-лекото движение го караше да се задъхва. Отне му цяла минута, за да направи това, което Джо бе заповядал, но когато зае позата, Джо се провикна към Хик и другите.

Самият Джо едва не бе покосен от ченгетата от „Специални престъпления“, които нахлуха в сградата и излетяха покрай него, обграждайки Кинард, като му викаха да не мърда, защото оръжията им са готови за стрелба, ако не се подчини.

Хик изтича до Джо, който свали пистолета си. Ръката, в която го стискаше, беше мокра от пот.

— Все пак си извикал каубоите.

— Цялата проклета кавалерия — отвърна Хик. Той клекна и взе от пода джобния пистолет, преди да се е изгубил в суматохата.

Когато закопчаха Кинард, му прочетоха правата, след това позволиха на парамедиците да влязат и в следващите пет минути той бе тяхна отговорност. Докато го преглеждаха и включваха системи, Джо гледаше през вратата навън.

Няколко полицаи, включително Мороу, се бяха събрали около Джорди Бенет. Някой бе разтворил мушама над нея. Джо виждаше устните й да се движат, което означаваше, че отговаря на въпросите на Мороу, но тя се взираше напред към сградата, покрай него и Хик, сякаш в транс.

— Изглежда уплашена. Има ли нужда от медицинска грижа?

— Твърди, че не.

— Трябва поне да я сложат в кола, да я скрият от дъжда.

— Опитват се — отговори Хик. — Но тя не отстъпва.

Джо се обърна и го погледна. Хик вдигна вежди и сви рамене.

— Разбери какво казва на Мороу. Сигурно дават на Кинард болкоуспокоителни, а аз искам да говоря с него, преди да са започнали да му действат.

Хик излезе навън. Джо мина покрай колата на Кинард, която вече бе проверена от детективите от отдела на Мороу. Други бяха монтирали портативно осветление, така че да претърсят сградата, макар да не изглеждаше, че има много за търсене. Никакви тайни места, доколкото Джо виждаше.

Той стъпи върху две половини от счупена стрела и предизвика вниманието на един детектив към тях. Мъжът приклекна.

— Това е играчка.

— Има ли кръв по нея?

— Не виждам.

— Вземи я все пак.

В този момент се приближи друг полицай.

— Помислих си, че ще искаш да видиш това.

Джо погледна предмета в торбичката.

— Какво е?

— Нейното оръжие.

Когато детективът каза на Джо за какво става дума, той поклати глава с възхищение.

— Нищо чудно, че го боли толкова. Ще прескочи ли трапа?

— И той попита същото. — Парамедиците му казаха, че зависи от това какво е било срязано от тази перка. Също и доколко е издръжлив.

Един от детективите, който проверяваше колата, се приближи към тях.

— Агент Уайли, току-що извадихме това от ауспуха.

Той подаде на Джо плик за доказателства.

— Батерия на мобилен телефон. Предполагаме, че е на телефона, който лежеше на пода до него.

— Благодаря.

Джо отиде при парамедиците, които в момента пренасяха заподозрения върху носилка. Двете му ръце бяха закопчани с белезници към металните релси отстрани. Това доведе до поток от ругатни, каквито Джо не беше чувал от деня, в който Марша раждаше сина им. Един от парамедиците увери Кинард, че болкоуспокоителното скоро ще започне да действа.

Кинард кимна към парамедика, но погледът му се стрелна зад него и се закова в този на Джо. Изгледа го отгоре до долу и изсумтя насмешливо:

— Не знаех, че ФБР са го закъсали толкова.

Джо се усмихна.

— Хванах ги в момент, когато скучаеха.

— Това обяснява нещата. Зачислиха ли ти оръжие?

Джо се обърна с гръб и вдигна дъждобрана да покаже кобура, в който беше пъхнал деветмилиметровия си пистолет.

— Някога стрелял ли си с него? — поинтересува се Кинард.

— По време на тренировки. — Когато Кинард изрази пренебрежителното си отношение към това, Джо добави: — Но поне никога не съм бил пробождан с парче от перка. От момиче. — Той млъкна за миг, след което продължи: — Защото мъж, който взема пари, за да убие жена, няма топки.

Кинард изсумтя замислено и затвори очи.

Джо побутна дъното на каубойската му шапка:

— На кого е този телефон?

Кинард отвори очи, погледна плика за доказателства, който Джо размахваше пред него, после отново затвори очи.

— Да ти го начукам.

— Ако набера последния номер, който е звънял, кой ще вдигне?

— Не искам да развалям изненадата.

— Добре, продължавай да се правиш на умник. Няма да изпомпват моите лайна през тръбички от тялото ми. Няма мен да обвинят за отвличане и три убийства. — Когато присвитите очи на Кинард се отвориха широко, Джо поясни: — Двама души в Мексико. И третият — Мики Болдън. Едно отвличане. Имал си доста заета седмица. И в резултат на това моят личен живот беше в режим „почивка“. Когато най-после се прибера у дома, очаквам да бъда прецакан. — Джо се наведе надолу, усмихна се и прошепна. — Ти вече си.