Камен Калчев
При извора на живота (10)

V

Къде може да се укриеш в този малък свят? Поскитах из градината под дъжда и вятъра, после се завърнах премръзнал, напердашиха ме, задето съм се измокрил, и ме сложиха да спя под дебелия губер с надежда, че няма да се разболея. Наистина аз не се разболях, но спокойствието ми изчезна за дълго.

След дъжделивите дни настъпи сиромашкото лято, напече слънце, поникна нова тревица из стърнищата и по овразите. Само овцете и патките я пасяха. Едрият добитък не се задържаше по нея, защото не го засищаше.

Няма да забравя дългия път за Търново. Бяхме станали рано след полунощ, за да стигнем навреме, преди още да са започнали работа в съдилището. Бяхме наели една каруца заедно с чичо Сава, за да ни излезе по-евтино. Каруцарят се намираше най-отпред на една люлееща се дъска, застлана с овча кожа, а ние седяхме зад него в сеното, за да ни бъде по-меко и по-топло: чичо Сава и Минчо, мама и аз. Завихме коленете си с един градинарски кожух, за да не изстинем. Ние с мама седяхме обърнати с лицето си към конете, най-отзад, а чичо Сава и Минчо — по-близо до каруцаря, защото там уж било по-хубаво — по-малко друсало. Ала скоро разбрахме, че няма никакво значение къде ще седнеш в раздрънкания дървен сандък, който ни лашкаше тъй, че едвам си поемахме дъх. Само който се е возил в селска каруца с железни шини по изровен чакълест път, може да разбере нашата мъка. А каруцарят, един припрян нашенец, току въртеше камшика си над конете, подвикваше и свиреше с уста, сякаш имаше пред себе си не два дръгливи коня, а цяло хергеле. Като наближехме някой по-стръмен и по-дълъг баир, караше ни да слизаме и да вървим пеша, за да не се изморели конете. Ние слизахме, а на места и тикахме каруцата да не затъне в дълбоките коловози.

Минахме покрай Беглишки харман, отдето ни се мярна за последен път нашето заспало в тъмнината село. Свихме към Шемшовските гори и се спуснахме към долината на Янтра. Започнаха да гаснат звездите. На небето остана да свети само месецът, увиснал над реката като преполовена погача. Гледах прехласнато сънната долина, през която лъкатушеше реката, оградена на места с високи тополи и стари върби, обрулени и оголени от есенния вятър, и се придържах за рамото на мама да не падна. Тя беше позадрямала, затоплена от кожуха, но чувствувах как не ме забравя дори и в съня си. От време на време се поразмърдваше, проверяваше дали не съм се развил и пак се унасяше в сладката предутринна дрямка. Дремеха и другите. А Минчо се беше сврял в краката на баща си, покрил главата си с някакво вълнено палто и не се чуваше жив ли е, умрял ли е. Гледах като караконджул наоколо и не заспивах. Колкото наближавахме реката, толкова и захладяваше. По лъките наоколо вече блестеше сланата. Водата в широкия яз беше огряна от месечината и отдалеч изглеждаше като замръзнала. Дали от шума на яза, или от студа, но пръв се събуди чичо Сава. Той хъркаше като недоклан шопар и когато започна да се буди, дълго се дави и кашля, сякаш береше душа. Това стана причина да се събудят и останалите. Мама тутакси ме посъветва да се загърна като метна вълнения си шал на плещите ми. Шалът стигаше чак до кръста ми. И не само ме топлеше, но и ме изпълваше със сладкия аромат на мама, на нейния сандък, дето криеше дюли и моите кенарени бели ризки, които сама беше тъкала. Мило ми беше да усещам на плещите си и на кръстчето си този мек шал, събрал в себе си диханието и топлината на майчината любов.

Каруцата подрънкваше самотно в притихналия път. Една неизвестна птица прелетя над реката и се изгуби сред върбите. Чичо Сава извади лулата си и запуши. Знам, че той пушеше с лулата си само в празнични дни, или пък когато отива в града. Тютюневата миризма съвсем ни разсъни. Когато преминавахме каменния мост, недалеч от яза, чичо Сава започна да ни разказва една отколешна приказка за двама турци, които накарали един българин да ги пренесе през реката. Тогава нямало мост. Българинът се съгласил и започнал да ги пренася. Когато стигнал средата на реката, спрял се и хвърлил единия турчин във водата. Другият, който стоял на брега, крещял, викал, заканвал се… Приказката беше дълга, подробна и неясна. И това ме ядоса.

— Не ми се вярва един българин да победи двама турци — рекох аз. — Това не може да бъде.

Чичо Сава извади лулата си и продължително ме изгледа:

— Кое не може да бъде?

— Това, дето го разправяш.

Мама се смути, сръга ме в ребрата и ми каза:

— На по-големите не се хортува тъй! Чуваш ли?

Аз се намръщих. Струваше ми се, че не ме е страх от никого и че мога да си приказвам каквото си искам. В края на краищата аз не бях вече ратай. При това отивах в града, и то не за друго, а да ме съдят. Защо да нямам право на свое мнение? Особено пък когато слушам разни глупости.

Чичо Сава смръкна няколко пъти от лулата си. Златните му зъби, направени в Америка, блеснаха на утринната дрезгавина, и ме предупредиха да не съм чак толкова самонадеян.

— И бачо му Къню беше такъв — започна той, — ако беше ме послушал на времето, няма сега да гони Михаля из людските държави.

— Какъв Михал ще гони? — запитах аз.

Чичо Сава пребледня:

— Ще го видиш, като те тикнат в дранголника!

Каруцата превали Шукер баир и бързо заслиза надолу към града. Мама забради шала си, оправи кожухчето си, което се закопчаваше с телени копчета, обу черните си калеври и сложи бохчата в скута си. Аз нямаше какво да приготвям. Само си нахлупих по-ниско ученическата фуражка в ушите ми още повече клепнаха. Това развесели Минчо, който мълчеше до този миг, пребледнял и посърнал от студа като вощеничка. Чичо Сава и той се натъкми — понамести черния си калпак, ланеца, който се показваше от джобчето на жилетката му, изсекна се, като се наведе от каруцата навън, бърса се дълго с един шарен пош и на края съвсем се ободри, дори забрави кавгата, която беше станала помежду ни. Това му беше доброто на него, че не беше злопаметен. Инак кой знае какво щеше да стане с мене! Не само забрави кавгата, ами започна и да ни се подиграва с Минчо, че щели сме да целунем някакво магаре под опашката, преди да влезем в града. Това развесели и мама. Тя започна да се смее. Присъедини се към шегата и каруцарят. И ние всички влязохме весели на Марно поле. Градът току-що се пробуждаше. Беше се вече разсъмнало. Подранилите търговци отваряха дюкяните си, за да посрещнат мющерии като нас. Бяха отворени и гостилниците, които чичо Сава наричаше „ахчийници“. А от фурните лъхаше на печен хляб и на бели симиди. Започнахме да преглъщаме. Чичо Сава ни каза да потраем още малко, защото щял да ни заведе в „Двете братлета“, дето правели говежда чорба. Били му стари познати. Там имало и двор за конете и за каруцата.

Всичко ми беше чудно, интересно. Едно момче излезе от фурната с тава на главата, качи се на велосипед и тръгна из града. Тавата стоеше като закована на главата му. На друго място чух грамофон да свири. Срещнах един негър и се препънах от удивление. През краката ми се мушна малко къдраво кученце, което започна да ме джавка. Аз се изплаших, а мама ми каза, че то не хапело и било по-страхливо и от мене. Тропнах му с цървулките си и то избяга… Какво още видях в този град? Една къща с маймунка, издялана от камък. Един железен мост, който минава над Янтра. Два тунела под града. И влака, който лети през тях и пищи, та оглася цялата котловина. Видях и затвора. И неволно се хванах за полите на мама. Наистина страшна грамада! Зидовете му се спущаха чак до реката. Чичо Сава ни осведоми, че в този затвор бил лежал Филип Тотю. Аз още повече се изплаших.

Вървяхме по главната улица, затоплени от говеждата чорба, и слушахме чичо Сава, който ни поучаваше с големите си познания. И Света гора, и Царевец, дето били палатите на българските царе, и лобното място на Бача Кира… Ала най-важна си остана адвокатската улица, дето трябваше да отидем, преди да са започнали съдебните заседания.

Чичо Сава бързаше. И ние с Минчо притичвахме подире му като кученца. Аз се придържах за дългата фуста на мама — нова-новеничка, домоткана, тъмночервена с черни ширити, на едри гънки, шумлива.

С черния си калпак, с тъмносинята шаячна полушубка, с дебелия бастун и с лулата чичо Сава беше истински селски кмет, слязъл от балкана да урежда някои държавни работи. Ние бяхме неговите поданици — покорна и тъмна рая, която не знаеше къде отива и какво ще я правят. Трябваше само да слушаме и да се подчиняваме, за да излезе на добър край всичко, което бяхме започнали.

Адвокатската улица! И сега я помня тази тясна, стръмна уличка, която започва от площада дето е бил обесен някога Велчо Завераджията, и свършва до самия съд. От двете й страни висяха, окачени като флагчета, тенекиени табелки, на които бяха написани имената на адвокатите. Толкова много адвокати, че човек се чудеше при кого по-напред да влезе! Разбира се, чичо Сава си имаше свой човек, някакъв радикал, когото на времето избирали в нашето село за народен представител. Кантората на радикала беше претъпкана със селяни, затова чичо Сава ни каза да почакаме отвън. А той самият влезе да оправя работата ни. Мама приседна отстрани на прага с бохчичката в скута, а ние с Минчо зяпахме през прозорчето, за да видим какво става в тайнствената кантора. Просителите бяха толкова много, че почти не се виждаше адвокатът, седнал зад една дълга маса, отрупана с дебели папки. Можах само два пъти да зърна брадата на радикала. Той беше с къса, подострена, побеляла вече брадичка. И веднага съобщих на Минчо. Чичо Сава беше се доближил до бюрото и даваше отдалеч някакви знаци. Адвокатът го успокои. Тогава чичо Сава накара някакви селяни да се сместят и седна на охлузената пейка, като зае почти половината от нея. Щом чичо Сава седна, значи, ще се чака дълго! Въоръжихме се с търпение. През това време движението по уличката се увеличаваше. На тумби, на тумби прииждаха селяни, сякаш извираха отнякъде, влизаха-излизаха от канторите, търчаха надолу към съда, караха се помежду си, надвикваха се. За какво се съдеха тези хора, бог ги знае. Мама каза, че между тях имало много „мусински свидетели“. После разбрах, че това значело лъжливи свидетели, които се явявали пред съда, за да изкарат препитанието си.

Най-после чичо Сава се добра до бюрото на адвоката. По всичко личеше, че адвокатът бърза, защото постоянно вадеше един часовник с капаци, отваряше го и се мръщеше. А на чичо Сава, както изглежда, му се водеше дълъг разговор. Какво са приказвали, не знам, но когато чичо Сава излезе, беше много сърдит. Махна с ръка и каза недоволно:

— Оядоха се!…

И ни помъкна към друга кантора. Изредихме няколко кантора и все това: „Оядоха се“, докато най-после стигнахме до кантората на един социалист — по-умерен, по думите на чичо Сава, не от тесняците, а от широките! Бяхме вече изредили всички партии: радикали, демократи, сговористи, земеделци. Само не и при стамболовист!

Социалистът ни посрещна много радушно, сякаш само нас беше чакал, може би и за това, че в кантората му почти нямаше клиенти. Той беше разговорлив и много деликатен. Покани всички ни да седнем и внимателно изслуша чичо Сава. Разказа му се отново всичко за крушата, за стършелите, за печената тиква. Докато говорехме с адвоката, чичо Сава изведнъж трепна. По тротоара минаваше Дочоолу с адвоката си. Подир тях, на две крачки, тропаше с новите си ботуши нашият бивш пъдар, когото бяха направили стражар в Дряновското околийско управление и сега го водеха да лъжесвидетелствува.

— Спукана ни е работата — рече мама, — щом са помъкнали и Гича. Той е по-лош и от мусинските свидетели!

Адвокатът дълго рови една папка, търси там нещо, чете, прелиства, после каза, че могло да се помирим. Трябвало обаче да влезем във връзка с ищеца. „Ищецът“ беше, както разбрах, дядото на Филчо. Изведнъж ми стана смешна и безсмислена цялата лутаница досега! Това сме могли да направим и на село!

Отначало чичо Сава не даваше и да се издума за помирение, отвратен от хората и от техния партизанлък. Спориха с адвоката, четоха някакви закони, препираха се и накрая стигнаха пак до помирението. Доколкото разбрах, адвокатът реши сам да свърши тази деликатна работа, като влезе в лична връзка с Дочоолу. Този наш защитник беше млад, подвижен, енергичен, със златни очила, които много му отиваха. Взе чантата си, заключи кантората и ни поведе към съда. Тичахме като палета подире му, а чичо Сава пухтеше и се задъхваше редом с него.

В съда се загубихме из дългите полутъмни коридори. Енергичният адвокат със златните очила, които много му приличаха, влиза и излиза в някакви стаи. А по едно време го видяхме да разговаря с адвоката на Дочоолу. После пак дойде при чичо Сава, препираха се за нещо и пак се събраха с адвоката на Дочоолу. Какво са разговаряли, не знам, но на края чичо Сава извади шарения си пош и започна да бърше потния си врат. От това разбрах, че са се споразумели.

— Трябва да платим разноските по делото и… баста!

Мама го гледаше учудено. Той продължи да трие потта си.

— Какво да ги правиш, взели са най-силния адвокат. Целият съд му трепери. По-добре да се помирим, отколкото да се състезаваме с бай Момча. Сто пъти съм казвал, че този град се управлява от стамболовистите! Мама стоеше като вцепенена.

— Без пари няма да мине — продължи чичо Сава, — трябва и на адвокатчето да хвърлим нещо. Благодарение на него стигнахме до помирението.

— Че какво пък? — опита се да възрази мама.

— А, много работа свърши то!… Инак бяхме я съвсем вапцали. Дочоолу искаше голяма сума! Изглежда, че и бай Момчо го е посъветвал да се вразуми. Пък и нашето адвокатче си го бива! Без него нищо нямаше да постигнем! Има хляб в него. Тя аслъ тяхната партия се застъпва за сиромасите. Трябва да им се признае. Нашият радикал излезе поплювко!

Чичо Сава ни изведе извън съдебната сграда, помъкна ни обратно през адвокатската улица и все по-яростно нападаше радикалите. Личеше, че настъпва нещо в душата на чичо Сава. И сега ние присъствувахме на този душевен прелом. Ала когато платихме таксата на адвоката, чичо Сава каза:

— И тоз ни одра с големия кремък… Нейсе, да си вървим, че дълъг път ни чака… Оправихме я криво-ляво.

Този път не ядохме говежда чорба, защото адвокатчето и Дочоолу ни бяха изяли „пая“ по думите на чичо Сава. Качихме се в каруцата и потеглихме за село, умърлушени и смачкани, като че ли ни бяха прекарали през габровска тепавица. Минахме покрай обущарския магазин на господин Ръцев, ала не посмях да продумам за сандалките, които чичо Сава трябваше да ми купи. За костюма и не помислях! Чичо Сава беше казал на мама:

— Като пресметнем един чифт сандали и един кат дрехи, едвам се покриват разноските по делото… Другата сметка — прошения, гербови марки и други такива — поемам аз… Няма да се циганим я? Хора сме, ще си потрябваме… Тъй дошло сега, да си помагаме!

Мама едва се сдържаше. Ако беше в ръката й точилката, щеше навярно да го цапардоса по гърба, за да млъкне и да не се преструва на благодетел. В края на краищата целият ми труд през лятото беше отишъл на вятъра! Но какво от това?

Аз бял весел, радостен, независим. Нямаше никаква причина да се плаша от когото и да било. Пък и чичо Сава едва ли щеше да бъде избран втори път за кмет в нашето село, даже и да станеше социалист! А за сандали и нови дрехи мога и да почакам. Всички селски момчета носят цървули и стари шаячни дрехи и нищо им няма!…