Камен Калчев
При извора на живота (5)

V

Когато си спомня за тия далечни години, в съзнанието ми изпъкват образите на брадясали гладни хора, с големи, жадни очи, стиснали под ямурлуците си кирки и лопати, тръгнали да дирят щастието си по баирите и долищата.

Дотогава в селото ни имаше само един иманяр. Той беше известен на всички с тайнствените си връзки. Говореха, че получавал писма от Анадола. Изселен турчин му пишел къде била заровена хазната — девет катъра, с девет товара, девет метра под земята, през девет врати, с девет кофара… девет стъпки от изгрев-слънце, девет стъпки от залез-слънце, девет стъпки от сянката на високо дърво, на девет часа от деветия завой на голямата река. Реката започва с буквата „Я“, а старото й име с буквата „Е“. Като се съберат буквите на двете реки, дават пак числото девет. Ала не беше само това. До мястото на имането се отивало през девет места, затуй в околностите на селото копаеха дето завърнат, белким налучкат сложния и труден път към щастието. Разбира се, старият иманяр стоеше настрана и тайнствено се усмихваше. Глупци! Нека копаят! И да намерят мястото, пак не могат стигна до деветте катъра с деветте товара, защото трябва да знаят девет думи с по девет срички… И когато отворят деветте кофара, трябва да произнесат девет пъти една от тези девет думи. Върви, че се оправяй! Селяните се бяха отчаяли. Никой не търсеше вече деветте катъра. Предпочитаха да намерят една делва с махмудии, в краен случай дори само една жълтичка, отколкото да се лутат из сложните и опасни лабиринти на анадолския малджия… При това нашият иманяр разправял може би от себе си го е прибавил, че на деветата врата стояли изправени на задните си крака девет кучета с девет изплезени езика. И ако докоснеш случайно един от кучешките езици, появявала се светкавица, която изгаряла всичко наоколо. Тъй че надеждата да се стигне до заровеното съкровище беше почти загубена. Дори и нашият иманяр не се наемаше да го търси, макар често да разказваше за несметните жълтици, които греели като слънце под земята, а понякога пламъците им изскачали над земята и светели наоколо като електричество.

Увличаха ме тия легенди, обвеяни с великолепието на фантазията и непостижимостта си. Какво можеха да направят сиромасите?

… Били са различни времена: и мъдри, й глупави, и сити, и гладни. Но като че такива безнадеждни и изпълнени с отчаяние години никога не е имало. Кой знае, или може би тъй ми се струва сега, когато разглеждам от разстояние изминатия път.

Цялото ни село беше обхванато от треската за злато. Като епидемия, като сладка упойваща болест ни връхлетя иманярската мания. Кой ни беше внушил, че трябва непременно да станем богати? Гладът, нещастията и тази безнадеждност, която се простираше пред неизвестния ни път? Кой заставяше селяните да ходят нощем като вампири, нарамили лопати и торби, шишове и търнокопи, пазейки се един от друг, защото все пак ги беше срам от глупостта, която ги беше завладяла?

Хамбарите бяха изметени. Копривата едвам се показваше около плетищата и дуварите. Чакахме я с нетърпение, за да се заловим за крайчеца на живота, който се изплъзваше от ръцете ни. През това именно време — от разтопяването на снега до поникването на копривата и киселеца — треската за имането достигаше своя връх. Това бяха най-гладните дни от годината, най-безнадеждните — дълги и предълги като великите пости.

Иманярите ровеха най-много из околностите на Беглишкия харман и при Хайдушкото кладенче, което се намираше в един тъмен и страшен дол, близо до река Янтра. Други ходеха да копаят оттатък гробищата, зад старото изоставено Хорѝще, дето се намираше една изоставена колиба. А най-непросветените иманяри копаеха наслука, дето им падне, и по такъв начин излагаха себе си и занаята. Всеки си правеше каквото си иска.

Иманярската епидемия трая цялата пролет, докато беше влажна земята. Много труд хвърлиха бедняците, много пот проляха. Околностите заприличаха на гробища от ровене и копане. И никой на никого не казваше, че ходи за имане. Само понякога вечер като се напиеха в кръчмата, започваха да се подиграват един на друг и да се шегуват с простотията си.

Тази мартенска нощ аз бях болен. Оставиха ме да лежа, завит под губера, наглеждан от сестрите. А мама, баба и буля с „двата зъма“ отидоха да търсят имане. Те се измъкнаха предпазливо, казаха, че щели да се върнат скоро, уж отивали на гости у един наш роднина.

Вън духаше бесен южен вятър. Разтопи и последните снежни преспи по усойните места. Превиваше овошките в градината, тропаше по таваните и покривите, влизаше през комините и свиреше провлачено и тъжно, сякаш някой плачеше навън. Аз лежах завит до прозореца и слушах тайнствените гласове на вятъра. Идеше ми да скоча и да изляза навън. Какво ли става в гората, зад дъбравата, под високия цер, зад Хайдушкия кладенец? Играят ли още самодивите на старото Хорѝще, събират ли се нощем умрелите, скрити в мрака и бурените на гробището? Къде ли са сега мама и буля с „двата зъма“, предвождани от баба? Как ли ще блестят жълтиците, като ги изсипят направо от делвата върху губера?

Гледах звездите и те трептяха като златни пендари и ме заслепяваха. В просъница чух някой да шепне:

— Остави ли я?

— Оставих я в мазето.

— Да беше изстръгнала калта.

— Уморена съм. Утре.

— Лягай!

Надигам се и виждам баба да се моли, изправена срещу прозореца. Чувам я между другото да казва:

— Все женска работа, господи! Ровим като кокошки. Друго е мъж да копае. Хайде сега, стига толкоз, че съм каталясала. Прости ме и сполай.

Тя се прекръсти надве-натри и бързо се шмугна под губера, близо до мене. Аз се престорих на заспал. Тя дълго си приказва. Чувах я да се сърди и да спори с някого. На сутринта видях празната торба да виси до камината, а лопатата и търнокопът бяха захвърлени пред вратата на мазето. Тайнственият шиш беше пъхнат под одъра. Жените се гледаха засрамени и не смееха да споменат за нощния си поход. Само сестра ми, сладкодумницата, надникна в празната торба и каза високо:

— Бабо, отде е тази жълтица?

Ние се струпахме около торбата и започнахме да ровим из нея. Мама се приближи до нас и ни хвана за ушите. Баба гледаше отстрани и се смееше:

— И деча̀та зеха да ни се подиграват, Гано!

— Ще ги науча аз — мърмореше виновно мама, — я вървете да търсите коприва!… Какво ме зяпате?

И тя ни разгони, взе торбата и я захвърли в килера.

След тази злополучна нощ никой у дома вече не помисли да търси имане. Само баба от време на време поглеждаше нощем към Беглишки харман все й се струваше, че вижда пламъци. А една нощ вместо пламъци тя беше видяла в нашия двор да прескачат оградата двама души — мъж и жена. Баба отвори прозореца, развика се и крадците избягаха. Нещастници? Кой ли ги беше излъгал, че имаме брашно.

С това запомних аз тази пролет — иманяри, крадци, гладен, беден народ. Ние не заключвахме вече вратата, нито се плашехме от крадци и хайдути.

— Какво ще вземат — казваше старицата, — на босия цървулите.

И се тресеше от смях, като ни разправяше как двамата долненци, мъжът и жената, търтили да бягат, като им извикала от прозореца… А кучетата от махалата ги погнали и щели да ги разкъсат…

— Сиромашките, не са виновни. Какво да правят, като нямат! — оправдаваше ги баба и бършеше насълзените си очи. — Всинца сме от един дол дренки. Хвани единия, че удари другия.

Ала заедно с мартенското слънце светна в нашия дом и една друга малка радост. Козата Петрана роди сивичко, дългокрако яре. То бързо се окопити, заякна и по цял ден стоеше при нас в собата, докато се стопли времето. След това го пуснахме на двора и не можахме вече да го настигнем — катереше се по дуварите, прескачаше оградата, подскачаше цял метър нависоко, мушкаше се из краката ни, събаряше ни на земята. Ние си деляхме козето мляко с ярето, а по-късно мама взе да отделя и за сирене. Освен коприва и киселец на софрата се появи и козе мляко. И ние, както казваше баба, зачервихме гребена, макар аз да бях все бледничък, слаб, с хлътнали очи и тънко вратле, на което едвам се крепеше лудата ми, покрита с белези глава. Над нас се беше смилила майката природа. Наистина какво щяхме да правим, ако не беше се затоплило, ако не бяха се разлистили горите, ако не беше поникнала копривата, ако не беше се окозила Петрана?

Победихме зимата. При това пролетта ставаше все по-красива и по-весела, като че гъдулки свиреха отвред и предвождаха тържествена сватба. Дърветата в гората се покриха със зелена шума. Крушите и ябълките прецъфтяха. В ливадата се усмихнаха белите маргаритки. Цъфнаха и дивите божури, с тях красяхме венеца на Кирил и Методий.

Потекоха зелени сокове по дърветата, облече се земята, не можехме да я познаем и да й се нарадваме!

До обед аз ходех на училище, а следобед изкарвах козата с ярето да я паса в близката горичка, дето имаше хубави шипкови храсти. Красиво беше в дъбравата. Козата се губеше между храстите, ярето тичаше подире й и врещеше, щом я загуби. Тя му се обаждаше и то пак я намираше. Аз седях под една върба и там си правех „гайдуница“. Цялото село пищеше от нашите свирки и пищялки.

Много радости ни носеше пролетта. И много тревоги, и много грижи. Полската работа се увеличаваше с всеки изминат ден и не търпеше отлагане. Училището оставаше на заден план. Родителите ни чакаха с нетърпение да ни разпуснат, за да им помагаме.

Какво ли ме очакваше това лято?

Беше дошъл Гергьовден. Мама застла на зелената морава дълъг бял „миндил“, начупи топъл хляб и сипа агнешка чорба в две дълбоки пръстени паници. След това ни даде по една дървена лъжица и ни каза:

— Сърбайте, дорде се опече агнето в пещта.

На вратнята стърчеше буково клонче за здраве. Цялото село бучеше, накичено със зелени клончета за здраве. Сутринта и ние се измихме със студена изворна вода, в която баба беше натопила букови листа, пак за здраве. Всичко се правеше този ден за здраве. И яденето, и пиенето, и люлките в градината, и паланцата на съседите, дето ходехме да се претеглим. Аз тежах най-малко от всички. Бях лек като перушинка. И всички ме наричаха Петлето и ми се подиграваха.

И сега виждам люлките в градината, зелената морава, шарените сенки, бялата кобила на дядо Денчо. И той е дошъл да се повесели у нас на Гергьовден за здраве. Донесъл е новите обувки на баба. Тя ги гледа, радва им се и не смее да ги обуе, защото ги пази за онзи тържествен миг, когато ще умре. Тя трябва да бъде тогава пременена — с бяла риза, с нови кундури. Сега тя може да ходи и боса, защото е топло, пък и моравата е мека като памук.

Дядо Денчо седи важно по средата на трапезата и се усмихва. От време на време надига ракиеното шише и вика: „Ха наздраве!“. После се обръща към пещта, дето мама е отишла да вади печеното агне, и пита загрижено:

— Да ти помогна ли, Гано?

— То не е мъжка работа — смъмри го баба, — стой си на мястото!

Дядо Денчо се отказа, ала погледът му не се откъсва от пещта. Мама носи тавата към нас. Ние се надигаме да видим зачервената коричка на печеното агне. Наоколо се носи сладко благоухание. Толкова е интересно, че дори и кобилата спира да пасе. Надига главата си и дълго гледа към нас. Нейният стопанин дядо Денчо напълно се е отдал на земните удоволствия.

Този ден яденето продължи по-дълго. След това големите се излегнаха на поляната, а ние децата отидохме да се люлеем. Всички са доволни, преситени, мързеливи. Чувам баба да вика:

— Изкарайте Ботювата… Много ми е хубава…

Певците се колебаят, суетят се. След малко се разнася на два гласа „Кавал свири на поляна, на поляна край горица“. Пее сестра ми. Приглася й буля с „двата зъма“. Дядо Денчо се е излегнал до самия дънер на ябълката, сложил ръце под главата си. Опитва се и той да пее. Баба свива сърдито веждите си, мърмори:

— И то се мъчи, пък не му лепни.

— Какъв певец бях аз едно време — каза изведнъж дядо Денчо и погледна баба, — ама си загубих гласа. Пих веднъж студена вода и от тогиз, като пресипнах, не се оправи… Инак голям певец бях.

— Я мълчи сега да чуем другите — пресича го баба.

Дядо Денчо млъкна. Сестра ми и буля продължават да пеят. Гласовете им ечат, та се чува надалеч, чак до другия край на селото. Баба е омагьосана от гласовете им. Кара ги да повторят, да потретят. Те пеят. А дядо Денчо неусетно заспива и започва да хърка. По едно време кобилата се приближи до него, близна го с езика си и го събуди. Старецът скочи изплашен. Чувам, баба се смее и му вика:

— Взела е побелялата ти глава за буца сол…

— Ще й дам аз една сол — крещеше старецът, като пъдеше кобилата да пасе по-нататък, — не мога от нея да си дремна. Чуш!

Кобилата се обърна и продължи да хрупа сочната трева. Старецът отново задряма, унесе се, захърка. Двете жени бяха спрели да пеят, защото никой вече не ги слушаше. Сега всички бяха налягали под сянката на ябълката, погалени от топлия вятър, който носеше отнякъде горещините на лятото. Трептяха пеперуди над оградата, въртяха се мухи над кобилата, жужаха пчели в неокосената ливада. Отвъд дъбравата вятърът люлееше вретенилите ечемици. Скоро щяхме да прекопаваме царевиците и да ги чистим от бурена.

Лежа по гръб, гледам небето. Над ябълката се вижда бяло облаче. То прилича на стареца, който спи на моравата до мене. Той хърка блажено. Мисля за него, за синовете му, които никога няма да се върнат. Мисля за моя брат. Ще се върне ли той? Кога ще се върне? Още нямахме писмо. А се носеха какви ли не слухове за него. Едни казваха, че са го убили, когато преминавал границата. Други разправяха, че скита още из Балкана с няколко момчета от Килифарево. А трети говореха, че се обадил от Съветска Русия.

Къде ли е? Защо мълчи? Защо не ни пише? Всеки ден спирахме пощенския раздавач бай Радил. И всеки ден чувахме все един и същ отговор: „Няма! Още го пише!“. А друг път ни отговаряше на присмех: „Сега го преписва! Още малко и ще го изпроводи! Търпение!“.

Лятната работа заглавика хората. Престанаха да говорят за брат ми. Само ние мислехме за него. И никой не можеше да разбере мъката ни, никой не можеше да ни утеши.

Както лежах и се унасях в мечти по брат си, изведнъж чувам — някой хлопа на вратата. Скочих като ужилен и погледнах. На пътната врата стоеше кметът и чукаше с бастуна си:

— Ей, хора, тук ли сте бе? Приемате ли гости?

Аз стоя вцепенен по средата на моравата и не смея да помръдна. Защо иде? Какво е намислил? Кобилата също е надигнала главата си и го гледа учудено. Кметът отваря вратата, влиза бавно, метнал бастуна върху едната си ръка. Обувките му потъват в меката трева.

— Спят ли? — вика той и върви към мене.

Аз се стъписвам към ябълката.

— Чакай, защо бягаш? Нося ти хабер от бача ти Къня.

Той извади от джоба си една хартийка, отвори я и я размаха:

— Телеграма. От Югославия. Велики Бечкерек.

Аз вървях назад, не смеех да се обърна. Все ми се струваше, че кметът е намислил нещо лошо. В това време мама се надигна, събуди се и баба. Последен стана дядо Денчо. Всички гледаха кмета и не можеха да повярват. Наистина той държеше телеграма, изпратена от брат ми до нас. В нея пишеше съвсем кратко: „Добре съм. Чакам амнистията“.

Кметът беше сложил телените си очила, за да прочете по-точно. Жените го бяха наобиколили. Сега той изглеждаше съвсем друг, добър.

— Значи е жив? — повтаряше мама.

— Жив! — мълвяхме ние. — Жив и здрав.

Дядо Денчо се заканваше с пръст на баба:

— Нали ти казвах, че е жив? Ти не ми вярваше…

— Да, той е жив — добави кметът, — но каква полза, щом не е тука?

— Ама няма ли да дадат амнистия? — запита баба.

— Едва ли.

— Ще видим, ще видим — закани се отново дядо Денчо, — то не зависи само от вас, господин кмете! Народът каквото каже.

— Кой го пита народа — въздъхна кметът и седна на моравата, — ако народът почне да се бърка в голямата политика, втасахме!

— Защо не? — гневеше се старецът.

Кметът мълчеше. Той остави жените да се порадват на телеграмата, после каза:

— Дошъл съм и по друга работа.

Мама го погледна учудено.

— Трябва ми един работник за туй лято.

Той се обърна и ме изгледа. Аз се бях заплеснал в телеграмата и не откъсвах погледа си от нея. Кметът продължи:

— Да ми пасе воловете. Един кат дрехи и сандали давам.

Мама мълчеше.

— Какво мислиш? — продължи той. — Кой ще ги храни тези деца? Я ги виж! Гладни, пет гърла. Трябва да се хранят.

— Мъничък е още бре, кмете — чух мама, — какво ще ти работи?

— А, мъничък! На неговите години и по-тежка работа вършат! Какво му е, два вола да пасе. Ще помага на кърската работа.

Аз изтървах телеграмата, погледнах към градината и хукнах натам, като извиках отчаяно:

— Не искам!

Какво е станало по-късно, не знам. Два дена се крих в градината. Страхувах се от кмета, от жена му, от сина му. Страхувах се от всичко, което живееше в неговия студен и непристъпен дом. И може би нямаше никога да отида, ако не беше мама.

— Върви! Той ще помогне на бачо ти да се завърне — увещаваше ме тя.

— Как ще му помогне?

— Той е силен… Върви! Не разпитвай много.

Нарамих празната торбичка, взех дряновата тояга. Мама и баба ме изпроводиха до пътната вратня. Гледах ги с насълзени очи и не можех да се разделя с тях. Струваше ми се, че отивам на края на света.

Беше ми много тъжно, защото се разделях с детския си живот. И горко ридаех. Баба ме милваше по косата:

— Върви, чедо, върви, там ще ядеш само бели порязаници!

Преглъщах солените сълзи и не можех нищо да й отговоря.

Отворих вратата и тръгнах по прашния път към общината, дето се намираше кметовата къща. Торбата беше залепнала на гърба ми. Двете жени ме гледаха отдалеч и бършеха сълзите си. Аз вече не плачех. Мислех за брат си. И чувах как шумоли телеграмата, скрита в пазвата ми, под конопената риза. И разбрах, че на този свят и радостта, и тъгата вървят ръка за ръка.

Трябва да се вярва на добрите хора, които се борят за радостта. Те са много — като минзухарите на поляната, като листата в дъбравата, като звездите на небето.