Камен Калчев
При извора на живота (14)

IV

Хората умираха и ние ги изпращахме до гробищата.

Биеше камбаната. Плачеха, пееха, вървяха след дървения ковчег към стръмното буренясало жилище на мъртвите.

Ние с Филчо носехме хоругвите. Зад нас вървяха малките момчета, дребосъкът, с „липитките“. Хоругвите бяха платнени, големи като знамена, с нарисувани по тях разни библейски истории, а „липитките“ приличаха на лопатки, направени от липово дърво, с изрисувани по тях ангели.

Макар и безбожници, ние с Филчо се стараехме да изпълним всичко, което ни наръчаха снахите на дядо Електрика. Той беше праведник, но за да отиде в рая, трябваше да носим хоругвите малко наведени. А когато спираше процесията и попът пееше заупокойната, ние мълчахме, смирено навели голите си, остригани глави. От време на време, и то съвсем тайно, поглеждахме към черния пош, в който бяха завързали по два гологана. Тези гологани бяха определени за нас.

Дядо Електрика лежеше в нов, чамов ковчег. До главата му бяха сложили черно калпаче, изтъркано от носене и поизбеляло от слънцето. В ръцете му бяха пъхнали броеница и няколко стръка здравец. Други цветя нямаше. Подир ковчега вървяха снахите и няколко бабички, между които и моята баба. Тя беше забрадена с черна кърпа и не плачеше. Беше се наплакала. Толкова мъртъвци беше изпроводила… Сега чакаше и тя да отиде при тях някой ден. Защо да плаче? Но когато наближихме гробищата баба изведнъж се разплака. Покрай нея се развикаха и другите бабички. Започнаха да плачат. Бързаха да наръчат на дядо Електрика какво да съобщи на покойниците, при които отиваше. Да им каже, че воловете са нахранени и че зайрето им ще стигне до лятото. Че нивата на Беглишки харман е засята с царевица, а догодина, ако даде бог, ще я засеят с фий. Едната крава се отелила, другата излязла ялова, млякото не стигало. Слънчогледите не станали, но на лято, добър е господ, ще станат и ще има зехтин да прелеят гробовете им. Маслините още не са излезли, няма какво да се засоли през постите. Тодорка станала за женене, ала няма още сгледници, че да видим какво ще стане с туй момиче. Пък искат и голяма зестра… Нивата на Калугерец си стои непреорана, защото е голяма клисавица, воловете затъват до коленете. Минкината Стефанка се поболяла и две години няма излекуване. Какво да я правим? Ни става, ни умира… Кольо, Кольо! На мама Кольо!… Защо си отиде, мами? Твоите акрани, Коле, на хорото ходят… А ти, Коле, под земята лежиш. Кольо, Кольо!…

Бабичките мълчаха. Беше ред на Кольовата майка да изплаче мъката си. Преди два месеца почина младият ерген Кольо Денин. И сега майка му го оплакваше. Бабичките мълчаха, кръстеха се и подсмърчаха.

Ние с Филчо крачехме бавно с хоругвите. Гледахме поша с гологаните и мълчахме. Щом заровят дядо Електрика, веднага ще си вземем гологаните. След туй лесна работа!

Бързо заровиха стареца. После всички отидоха у дома му и там ядоха варено жито, пиха ракия. Бабичките се поразвеселиха. А ние вече стреляхме с праш и кукумявката, която се беше скрила зад комина. Жените ни казваха да не я закачаме, защото било на лоша поличба. Но Филчо се изкачи на покрива и там хвана кукумявката. Хвърли я сред бабичките и те се разбягаха, като се кръстеха и проклинаха въртоглавото момче. То стоеше на покрива и се хилеше. По едно време пристигна отнякъде и копоят му и се покатери на покрива. Оттам излая два-три пъти и заедно с Филчо скочи в съседната градина и се загубиха. Аз останах сам. Тъкмо се готвех да отида при него, за да похарчим гологаните, и някой ме хвана за рамото. Обърнах се и видях новата учителка по аритметика, госпожица Маринова, която заместваше даскал Генча. Тя беше ниска, пълничка, добродушна, с меки ръце, руса коса и кръгло, бяло лице, мъхесто като праскова, посипано около носа с лунички. Приближи се до мене, хвана ме за брадичката и ми каза:

— Занеси кукумявката на покрива!

Аз погледнах изплашено учителката. Кукумявката лежеше свита на кълбо в краката й. Изведнъж се изплаших от уродливата птица и се отдръпнах назад.

— Страх ли те е?

— Не.

— Тогава занеси я!

— Ще я занеса.

Аз се наведох, взех с два пръста опасната птица, която носеше смърт и нещастие, и тръгнах към оградата, отдето щях да се покача на покрива. Бабичките обаче, като ме видяха, че нося кукумявката, започнаха да крещят да я отнеса в гората, за да не се връща вече в селото. Аз погледнах учителката и тя ми се усмихна:

— Е, добре тогава, занеси я в гората!

Аз също се усмихнах и тръгнах към гората със сляпата птица, която плющеше с крилата си и се мъчеше да се изскубне от ръцете ми.

— Ти не си суеверен — каза учителката подире ми, — нали?

— Не съм.

Стана ми мило, че се разбрахме без много приказки.

Подскачах към гората и си подсвирквах, за да прогоня страха, който пъплеше от всички страни и ме оплиташе в мрежата си. Всъщност не кукумявка носех аз, а главата на дядо Електрика! И виждах очите му. Те бяха червени, огнени. Това не бяха очите на кукумявката, а на дядо Електрика… Усетих, че нещо ме одраска. Някой се засмя насреща ми. Жълта усмивка, беззъба уста. И червени очи, въглени. Някой изкряка. Аз замахнах с ръката си и запокитих кукумявката в храстите. Птицата изперпеля, завря се в шубраците и изчезна. Аз тичах презглава към селото и не смеех да се обърна. Стигнах на мегдана. Сърцето ми беше опряло до гърлото, щеше да изхвръкне навън. Бях пребледнял. Гледам — госпожица Маринова отива към училището. Опитах се да се скрия, но тя ме видя и ми извика:

— Какво стана, Петърчо?

Аз се изправих пребледнял пред нея.

— Нищо.

Тя се приближи до мене и ме хвана за ръката.

— Каква е тая кръв?

— Кукумявката ме одраска.

— Ела в учителската стая да ти сложа йод.

Хвана ме за другата ръка и ме поведе към училището. Аз вървях покорно подире й и усещах топлината и как тече и преминава от нейната ръка в моята малка, костелива детска ръчичка.

— Нищо страшно няма. Ще мине.

Аз почти не я чувах. Толкова приятно ми беше, че не смеех да шукна. А топлината течеше от нейната в моята ръка и се разливаше по цялото ми тяло, премръзнало от страх и ужас.

Селските ученици рядко влизаха в учителската стая. Колкото пъти отидеха в тая стая, то е било, за да ги бият. Обикновено ни дърпаха ушите или ни караха да си подлагаме шепите и по тях играеше жилавата черничева пръчка, която свистеше и се увиваше като змия, докато се счупи. Този път аз влязох в учителската стая не да ме бият, а да сложат йод на раната ми, причинена от кукумявката.

Госпожица Маринова отключи стаята, защото си имаше ключ, и ми каза: „Заповядай“. Аз не разбрах какво значи „заповядай“ и се спънах в дървения праг, като попитах:

— Какво каза, госпойце?

Тя се засмя и ме погали по косата. Бях остриган на „стъпала“ с една голяма ножица (с която мама стрижеше овцете) и затова се засрамих, когато учителката ми помилва косата. Все ми се струваше, че ще се убоде, като глади косата ми, която приличаше на конско чесало. Ала учителката не се убоде. Напротив, тя ме погали още веднъж и ме заведе до едно шкафче, на което беше нарисуван червен кръст. Отвори шкафчето и видях вътре много шишенца. Те не приличаха на другите шишенца, дето съм ги виждал. Те бяха продълговати и широки, с шийки и без шийки, кафяви и зелени, бели и сини, като че бяха боядисани с мастило. Много ми харесаха. Госпожица Маринова пресегна към шкафчето и извади оттам едно тъмнокафяво шише, отвори го и със запушалката намаза раната ми. Дали от миризмата на йода, или от болката, която изпитах, щом ми намазаха раната, не знам, но ми стана лошо. Усетих, че кръвта ми се свлича в петите и главата ми зашумя. Учителката ми викаше: „Юнак без рана не може“, но аз не я чувах. Олюлял съм се и съм паднал в ръцете й. Тя ме сложила да седна на стола. После започнала да ме пръска с вода. Когато се свестих, лицето ми беше мокро.

— Браво — каза тя, — бърже ти мина.

Аз се обидих, защото ми каза „браво“ и задето бях паднал в ръцете й. Станах и тръгнах да си вървя. Госпожица Маринова ме изпрати до вратата, отново ме погали по четинестата коса и ми поръча:

— Кажи на майка си, че утре ще ви дойда на гости.

Аз смотолевих нещо, наведох се, за да не ме погали втори път, и хукнах през двора на училището към мегдана. Раната вече не ме болеше. Не миришеше на йод. Напротив, наоколо се носеше благоуханието на пресни дърва — пушеха комините, свечеряваше се. Беше синьо, полутъмно, студено. И аз тичах, обзет от някаква непонятна радост, и докато стигна вкъщи, бях забравил заръките на учителката.

Вкъщи заварих пълна неразбория и хаос. Баба току-що се беше завърнала от погребението, държеше някаква свещ в ръката си и се кръстеше. Мама переше дрешки в коритото и кълнеше някого. Близначката се беше свила до коритото полугола и чакаше да я къпят. Разплетените й коси се свличаха по раменцата й и съвсем приличаше на картината „Пещерни хора“, нарисувана в учебника по всеобща история под урока „Първобитно общество“. Аз притворих вратата и се примъкнах на одъра. Мама ме изгледа и продължи да пере.

— Само тебе те нямаше — рече тя, като хвърляше изпраните дрешки в една празна кофа.

По едно време остави прането и накара близначката да си наведе главата над коритото. Изплашеното пещерно момиче се наведе и косата му се смъкна пред лицето му до самото дъно на дървеното корито. Мама изля две канчета вода върху главата на сестра ми, след туй започна да търка косата й с едно парче сапун, твърдо като камък. Близначката кротуваше. Мама продължи да се кара някому. Чух я да казва:

— Че и аз съм била свекърва мари! И аз съм била, ама таквоз чудо не съм правила!

А баба й отвръщаше:

— Бог да я убие, познавам я още от момиче. Такваз си беше проклета и тогава. Че какво й е направила Цонка? Че и аз съм се успивала, като бях млада булка. Тъй било то! Само тя работела, пък детито ни не работело. Че пък да си е намерила друга снаха…

А мама добавяше:

— Тъй си е то, като няма мъж в една къща. Аз да бях на Цониното място, нямаше да й търпя. Ама хак й е!… Казах й на времето да не се зачерня толкоз млада, тя, не!… Даскал, та даскал!… На̀ ти сега даскал! На̀ ти праскал!…

А баба питаше по-кротко:

— Къде е тя сега, Цонка де? Отиде ли си?

Мама търкаше яростно косата на близначката, като я придържаше да не падне в коритото.

— Знам ли къде се е запиляла… Реве из килера. Да реве!

Баба излезе и отиде в килера да търси сестра ми. Губи се там около десетина минути и ето я пристига, води младата булка. Очите на булката — подпухнали, косата й — разрошена. Мама не я поглежда. Изля няколко канчета по главата на близначката и рече:

— Стига ти толкоз!

Близначката се отдръпна настрана, отметна косите си назад и лицето й светна пред нас — от двете страни на чипото носле лъщяха две черни маслинки. Това бяха очите й, най-добрите в нашата фамилия, защото беше кротка, онеправдана. Аз напротив винаги й напомнях, че съм се родил по-напред от нея, и тя не ми оспорваше това. Когато бях малък казвах й, че мама е моя майка, а не нейната. И тя пак се съгласяваше. И сега дори мама, като се сърдеше, търкаше ядосано косата й със сапуна и хумата, сякаш къпеше воловете, а не нея сестра ми. Затуй очите й бяха добри, и черни и ги наричахме маслинки.

Мама изнесе коритото да излее водата. И аз веднага използувах отсъствието й — изправих се „на рогач“ върху главата си и се опитах да докосна с краката си гредите. Баба се закашля, взе хурката и ме удари по краката. В туй време сладкодумницата, която беше плакала близо час в килера, се засмя и ми каза, че и тя, като била малка, можела да стои на главата си и допирала краката си до гредите. Близначката решеше с един дървен гребен косата си и ни гледаше усмихнато. Тя също можела да стои на главата си върху одъра! Баба каза, че и тримата сме били луди. Но най-много сме пощурявали на сирни заговезни, когато вържат халвата на един канап и я блъскат към устата ни. Всеки трябва да я захапе, без да си помага с ръцете. Сладкодумницата винаги първа захапвала халвата, защото устата й била голяма колкото вратата на плевнята.

Това много ни развесели. Смеехме се и тримата. Смееше се и старицата и поглеждаше към сестра ми, която продължаваше да се реши с дървения гребен, да не би да опръска лампеното шише, като мятка мократа си коса насам-нататък.

През туй време, докато ние си припомняхме детските лудории (сякаш бяхме големи хора!), мама наглеждаше воловете, кокошките, килера. И когато се върна, ядът й беше минал. Огледа ни и каза:

— Ха сега Цона да си върви, че стана късно. Тя е млада невеста. Има си дом и трябва там да отиде да спи.

Сестра ми отново се разплака. Легна на одъра и каза, че няма да помръдне. Ние с близначката я наобиколихме и също започнахме да плачем, като молехме мама да я остави у нас, както си е било по-рано. Но мама беше непреклонна. Не се съгласи. Не се съгласи и баба. Те не даваха да се издума за оставане.

— Къ щяло мари — викаше баба, — утре из цялото село ще се разчуе, че младата булка избягала. Че как ще гледаме хората? Не може тъй, баби, не може. Иди си ти сега, пък ние със свекърва ти ще си похортуваме! А сутрин ти ставай по-раничко, не се успивай!

— Аз не се успивам мари, бабо! Ама тя ме кара в тъмното да ходя за вода на герана. Ами че то страшно! Онзи ден, като отивах на ранина за вода, видях един човек да влиза в герана. Отвори капаците, свали шапката си, каза „довиждане“ и се цамбурна надолу. Подир, гледам, едно куче се наведе и души-души, после надигна главата си и взе да вие. Пък аз се връцнах и беж да ме няма. Че де да зная какво беше туй куче и какъв беше този чиляк, дето се цамбурна в герана.

— Тъй ти се е видяло мари, чедо! Няма никакво куче, никакъв чиляк. То е било страхът ти! Него си видяла и затуй си се върнала с празни менци. Че и аз едно време, като бях млада булка, все ми се привиждаше по нещо.

— Онзи ден пък една лисица се изправи до курника — продължи сладкодумницата — и се загледа право в очите ми: „Булка ма, рече, сготви ли гозбите?“. Пък аз й рекох: „Чуш мари! Гледай си работата!“. И тя свали камъка, дето бяхме затиснали вратата на курника, и влезе при кокошките. И какво е правила там, не зная, ама на другия ден свекървата ми скуба косите и ми каза, че съм забравила курника отворен и лисицата изтръшкала всичките кокошки.

— За таз работа и аз ще ти оскубя косите — рече мама, — а сега върви, че стана късно. Хората са си легнали.

— Страх ме е мари, мале! Оставете ме да спя у дома поне тази нощ, при вас, че да ми мине.

— Не може, чедо — придумваше я баба, — срамота е да бягаш. Как ще гледаме хората в очите. Не може.

— Само тази нощ ма, бабо!

— Ако мъжът ти е тук, може. Сега не! — отряза мама. — Хайде, тръгвай! Петър ще те изпроводи! Хайде, Петре, стягай се да изпроводиш кака си и се връщай, че стана тъмно.

Аз тутакси станах и подканих сестра си да вървим. Тя отново заплака, тръшна се върху губера и едвам я отлепихме.

— Върви — казах аз, — нали съм с тебе! Не бой се! Аз ще те пазя!

Сладкодумницата се надигна, хвана се за палтенцето ми и тръгна подире ми, като че я водех на заколение. Аз запалих фенерчето си и тръгнах смело по калния път. По едно време осветих, без да искам раничката на ръката си и се похвалих:

— Виж — казах аз — рана! Одраска ме кукумявката!

Сестра ми се спря и се отдръпна от мене.

— Таи нощ ще умреш — каза тя.

— Нищо подобно — рекох аз, — ти си езичница и затова вярваш в разни глупости. Аз не се боя от кукумявки. Учителката ми намаза раната с йод. И сега нищо ми няма.

— Кой ти намаза раната?

— Госпойца Маринова. Тя е добра.

— Глупак си ти. Госпойца Маринова взе хляба на мъжа ми.

— Нищо подобно — рекох аз. — Дочоолу взе хляба на даскал Генча.

— Тогава върви си, щом като мислиш тъй. Аз не ща да я погледна таз госпойца Маринова.

— Госпойца Маринова е добра.

— Напротив много е лоша. Върви си!

— Няма да си ида.

— Не ми трябваш.

— Мама ми е заръчала да те предам в ръцете на сватовете.

— Не ми трябваш… Аз самичка.

— Аз пък искам!

— Махай се оттук!

— Няма да се махна!

И докато се препирахме, ние стигнахме до старата къща. Прозорчето на хашевото още светеше. Сватовете не бяха си легнали. Сигурно чакаха да се завърне невестата.

Сестра ми изтри лицето си, за да не личи, че е плакала; забради отново кърпата си и се насочи по дървената стълба. Аз вървях подире й и светех с фенерчето, да не се спъне.