Камен Калчев
При извора на живота (9)

IV

Досега си живеех спокойно и изведнъж всичко се обърна надолу с главата. Нямаше да има вече нито игри, нито печени тикви, нито градини, нито ливади. Чакаше ме тъмно мазе, мишки, плъхове, сух хлебец и студена водица, колкото да си разквасвам устата, за да не умра. В краен случай, ако надзирателите се смилят, може и малко разходка из двора, за да не ослепея от продължителната тъмнина. Това може да трае две, три или пет години. Ако, разбира се, през това време не дадат помиловка по случай именния ден на негово величество или за Коледа. Присъдата може да продължи, според както е произнесена. За умишлено злосторничество, като подпалване на круши и други плодни дръвчета, които представляват ценно имущество за народното и частното стопанство, условни присъди не се дават.

— Парична гаранция също тъй не се предвижда — продължаваше да говори дядо Електрика, като прелистваше дебелата книга, озаглавена „Селски закони“.

Баба гледаше пожълтелите листове и едвам се сдържаше. Още малко, и щеше да се нахвърли с клетви върху политическия си приятел, който продължаваше хладнокръвно и безсърдечно да прелиства.

— В тия закони не са предвидени смъртни присъди, но ако престъплението е извършено умишлено и влече след себе си човешки жертви и други такива, минава към углавните дела и се гледа от окръжните съдилища с углавно-наказателни последици. В случая нямаме углавно престъпление, а предумишлено престъпление, за което трябва да се отговаря, според както е предвидено в параграф 243 и 244, алинея втора и трета.

Баба не изтърпя.

— Какво се халосваш бре? — извика тя, като бутна книгата. — Според твоите закони целият народ трябва да избесят!

— Не е лъжа — отговори спокойно старецът, като се наведе да вземе книгата, която бе паднала в краката му. — Тези закони са написани за народа, а не за господарите и управниците. Аз много пъти съм казвал и пак казвам: „Който иска да не го засягат законите, да се е родил цар…“. Тъй че няма защо да ми се сърдиш! Сърди се на законодателя!

Той млъкна, сложи оръфаната книга на коляното си и се загледа съсредоточено към улицата. Беше привечер. В отсрещния прозорец се отразяваше залязващото слънце и червените отблясъци заливаха двора, дето ние тримата бяхме седнали на една дървена пейка под лозницата. Баба приличаше на червена буболечка, отпуснала отчаяно ръцете си в скута. Аз стоях прав до нея, бос, гологлав, с окъсели кълчищни гащета, които едва се държаха на последното телено копче, защото бях загубил връвта. Бях пребледнял и съвсем погълнат от вината си. Дядо Електрика лъщеше като циганин — отслабнал, строг и жилав като кукуряк и неподатлив на никакви женски сълзи. Очите му бяха червени като въглени може би и за това, че отразеното слънце падаше в лицето му. Тази светлина и думите, които той изрече преди малко, и мисълта за тъмничния затвор, който ме очакваше, и тази подла книга, измислена не знам от кого си, всичко заедно извикваше в съзнанието ми образа на дявола от черковната камбанария. И аз казах на баба, че искам да си вървя.

— Чакай — рече тя — да видим какво ще измисли законникът… Белким ти окачи въжето на врата!…

— Аз казах — отговори старецът, — мога само едно да добавя.

Той отново разлисти книгата, но понеже вече се беше стъмнило и не можеше да се чете, продължи да говори, като остави настрана дебелия том:

— Пропуснах да кажа, че за малолетни законът предвижда смекчаващи вината обстоятелства.

Баба наостри уши, съживи се. Най-после да чуе и тя нещо добро от този безсърдечен човек!

— Малолетните могат да бъдат осъдени условно, ако им се внесе парична гаранция. В краен случай може имотна гаранция, която да бъде заложена в банката.

Старицата неочаквано стана, хвана ме за ръката и ме помъкна към улицата:

— Хайде, баби, можем и без неговите закони да се оправим! Тъй било то — парична гаранция, имотна гаранция… Има да взема! Чорбаджийски измишльотини… Тъй било то! Парична гаранция!

Отворихме плетената вратичка и тръгнахме по пътя, посипан отстрани с плява и прегоряла царевична шума, която бяха обрали преди една неделя. Старецът не се и помръдна, застанал на дървената пейка като вкаменен, вперил очите си в тъмнината. Оставаше само да изкряка кукумявката от съседния комин и да бъде всичко наред.

С баба се разделихме чак когато стигнахме на баира. Тя си отиде у дома, а пък аз се върнах отново у кмета, сломен от думите на дядо Електрика. Нашата мисия с баба се беше напълно провалила. Нямаше никаква надежда. Тази вечер ние с нея бяхме най-отчаяните хора в село. Може би и мама, която ни очакваше нетърпеливо вкъщи да се завърнем и да й разкажем какво ни е посъветвал големият познавач на законите, е била отчаяна като нас. Аз не исках повече да й се мяркам пред очите. Вървях като спънат кон по студените плочи и виновно подсмърчах. Чичо Сава и другите още не бяха вечеряли. Ала аз не исках да ги виждам. Примъкнах се в плевнята и там заспах, смазан от умора.

Може би е било средата на нощта, когато се събудих в сламата, защото навън пееха петлите. След това те млъкнаха и изведнъж ме обзе страх. Стори ми се, че някой отваря вратата на плевнята. В същото време започна да лае кучето на хармана и да тича от едно място на друго. Нощем го отвързваха, за да пази къщата, и то винаги с удоволствие и с ярост изпълняваше това свое задължение. Аз се сгуших в ъгъла, прикрит зад царевичната шума, и чувах съвсем ясно как тупа сърцето ми. Кучето не преставаше да лае. А вратата на плевнята наистина се беше открехнала и сега леко се полюляваше от вятъра и поскърцваше. Моето положение беше безизходно. Чаках само смъртта си и не разбирах защо все още се бави.

Колко време съм седял заринат в сламата, не знам, но когато се надигнах и погледнах отново към вратата, видях, че тя беше съвсем отворена и на прага, осветен от луната, се открои като изрязан от картон парцаливият образ на нашия селски пъдар. Не ще и съмнение, че това беше той, защото го чух да се окашля и да псува кучето, което все по-яростно налиташе към него. Исках да извикам, ала гласът ми се изгуби и колкото и да се опитвах да кажа нещо, да издам поне един звук, нищо не ставаше. А може би и по-добре, че загубих гласа си в този страшен час, защото инак щях да загубя и главата си.

Но защо беше дошъл този човек в плевнята? Какво търсеше? Мене ли искаше да убие, или да открадне нещо? За щастие той не стоя дълго, нито пък влезе в плевнята. Докато се усетя, и той изчезна от погледа ми, подгонен от кучето надолу към градината. Врявата и виковете на побеснелия звяр бяха толкова силни, че цялата махала ехтеше. По едно време чух как кучето изписка силно и разбрах, че пъдарят го е светнал с някой камък по главата. Но миг след това то пак се съвзе и с още по-голямо настървение подгони нощния злодей. Свадата между двете животни трая около половин час, след туй отново всичко утихна и аз се поуспокоих, ала до края на нощта не можах да мигна. Не излизаше от ума ми този човек, не заглъхваше кучешкият лай. На сутринта, когато станах и отидох при герана да се мия, разбрах последствието от нощните приключения на нашия пъдар. Кучето лежеше мъртво до зида срещу герана, обърнало главата си към двора. Чичо Сава и семейството му, включително и оглупялата баба Тота, го бяха наобиколили втрещени и поразени от страшното злодейство. Отровата била толкова силна, че надвила дори и тази корава душа, излязла от пламъците на ада. Хем се радвах, че се отървах от вечния си неприятел, хем пък ми беше жал. Така ли трябваше да завърши кучето, па макар и да не заслужаваше да живее? На устата му беше избила гъста, жълта пяна, а очите му бяха отхвръкнали, като стъклени лимонадени топчета. Единият му крак, предният, беше прегънат, сякаш го подаваше да се здрависа, както това правеха добрите кучета. И това ме накара още повече да се нажаля.

Докато си плисках лицето със студената вода, чичо Сава хвана кучето за единия крак и го повлече през двора към градината. Черната, остра козина лъщеше на утринното слънце и забираше като гребло праха и сламата отпреде си. Чичо Сава вървеше мълчаливо и бързо, а след него се мъкнехме ние двамата с Минчо, за да гледаме как ще стане погребението. За наше разочарование обаче не стана никакво погребение. Чичо Сава отиде на долния край на градината, приближи се до оградата и с все сила хвърли трупа на кучето у Филчови, като напсува и каза:

— Нека ви мирише, щом сте го отровили!

Щях да извикам, че не те са го отровили, но замълчах, не продумах нито дума за пъдаря и за всичко, което се беше случило през нощта. Струваше ми се, че ще ме обвинят в съучастничество и ново престъпление. Знаех положително кой е извършил злодеянието и това ме изпълваше с още по-големи загадки.

Защо се гонят? Какво ги озлобява, та не могат да спят спокойно? Земята ли им не стига? Парите ли им са малко? Къщите ли им са грозни? Или няма какво да ядат?

И както трябваше да се очаква, започнаха да прехвърлят умрялото куче ту в единия, ту в другия двор, докато най-после някой го отвлече в корията и то там прогни и се забрави. Ала забравя ли се отмъщението? И ето занизаха се престъпления след престъпления — жестоки, глупави, понякога и смешни. За един месец умря козата, която Минчо пасеше, а на Филчо окуця конят. След туй изчезнаха от нашия курник три кокошки и три кокошки от техния курник. После някой счупи нашия прозорец, а същата вечер — и техния прозорец. По едно време се чу стрелба над нашия двор. Същата нощ се чу стрелба и над Филчовия двор. Умря тяхната котка, умря и нашата. А една сутрин отидох да се мия на герана и що да видя — цялата вода посиняла. Бяха хвърлили вътре пакет синка, за да ни изтровят. Това преля чашата и чичо Сава реши да действува безцеремонно, въпреки че нямаше никакви доказателства. Веднага уволни пъдаря за това, че не си гледал работата. Помня как стана това, защото пъдарят Гичо идва няколко пъти да протестира, като се позоваваше на законите. Впрочем всички ние все на законите се позоваваме, колчем ни стегнат цървулите… Та и той: „Не си прав, казва, по член еди-кой си трябва да ме предупредиш!“.

— А ти предупреди ли ме, като уби кучето бе, серсемино! — ревеше насреща му чичо Сава. — Предупреди ли ме, като хвърли синката в кладенеца и като отрови кокошките? Ами за козата? Ами за…

— Бай Сава! Внимавай, хей!… Ша та закарам в съда! Чуваш ли? Внимавай! И аз разбирам от закони! Клевета е това! А за клевета — пет години дават! Тъй че свивай си устата. Ако вие с Дочоолу си имате разправии, няма защо и мене да ме намесвате. Карайте се с него, вадете си очите, мене не ме бъркайте!

— Нали сте от една партия.

— Да, аз съм стамболовист! Не отричам. Което си е право, право си е. Но на мене стамболовистите ми дадоха хляба. Когато Дочоолу беше кмет, той ме назначи… А ти сега ми вземаш хляба. Ей затуй не съм сега с вас радикалите.

— А кой те държи вече две години.

— Признавам, ти ме държиш, ама все ми търсиш слабото място да ме уволниш. Аз туй го забелязах още когато правехме изборите. Помниш ли? Даже ми се закани, че не съм гласувал за вашите. Не е ли тъй?! Но аз си държах на своите идеи! Всеки си има разбирания!

— Какви ти са разбиранията? Да тровиш селските кучета?

Пъдарят отново се докачи:

— Хей, бай Сава! Внимавай! Ша та пратя в съда!

— Дочоолу ли те подучва?… Кажи му, че другия път пак мене ще изберат за кмет, защото ме обичат хората, а него го мразят.

— А бе, бай Сава, остави тия работи! Кого обичат хората и кого мразят, то е кардинален въпрос! И аз мислех, че ме обичат, пък излезе, че никой не го е еня за мене!

— Нали Дочоолу ти е обещал да те прави стражар в околийското?

— Отде знаеш ти бе? — сепна се изведнъж пъдарят и се усмихна загадъчно. — Че ние на никого не сме казвали. Отде знаеш?

— Всичко знам аз! Само че тъй ще те изтапаросам, че няма и да те погледнат.

— Ха, те хората не ме познават. Всичко става по желанието на Дочоолу, а неговият син е, както знаеш, старшия в околийското. Тъй че, бай Сава, да ти кажа ли, аз не съжалявам за тукашната си служба. Което е право, право си е. Ала искам едно да те предупредя. Внимавай, съдебното дело е заведено за крушата повторно. Скоро ще получи призовка и твоят син…

Пъдарят намигна и сниши гласа си:

— Писали са ме прокурорски свидетел, аз мога и тъй, и тъй да свидетелствувам.

Чичо Сава изведнъж трепна, стъписа се малко назад, намръщи се и отсече с дебелия си глас:

— Маскара!

После се изплю в краката му и се обърна. Пъдарят се огледа, опита се да каже още нещо, но като видя, че никой няма да го чуе, и той се обърна и си отиде.

Не мина една седмица, и ето ти го нашия Гичо пристигна в село на кон, с нова стражарска униформа. И всички изтръпнахме. Само чичо Сава не се уплаши.

— Маскара е бил и пак маскара ще си остане! — рече той и махна отегчено с ръката си, сякаш пъдеше муха от носа си.

Аз не знам дали е станало по-силно Дряновското околийско управление, като е приело в редовете си стражаря Гичо Пенчев Иванов, но сред селските пастирчета настъпи истински празник. Помня, че и аз бях много радостен, макар че лятото вече си отиваше и скоро щяхме да започнем училище. Впрочем до Димитровден аз все още имах задължения към чичо Сава. Според пазарлъка сутрин трябваше да ходя на училище, а следобед да изкарвам говедата му на паша. Разбира се, това не беше толкова трудно, особено след като изчезна и Гичовата сянка от нашите кърища. Беше някак си по-весело и по-светло. Пък и междуособиците между двете семейства, които се следяха от цялото село, позатихнаха. Намаляха и злосторничествата, и взаимните закани. Даже чичо Сава изгреба синята вода от кладенеца, изхвърли калта, изми камъните и ние пак можехме да пием студена и бистра вода, прочута навред из махалата ни. Сложихме ново стъкло на счупения прозорец. Подновихме тръните на оградата и се успокоихме. Постепенно забравихме и крушата. Как може да се мисли, че едно нищо и никакво дърво, изкривено и изкорубено, което раждаше някакви дребни, сухи като бребенки, стипчиви плодове, може да стане причина за сериозен процес! Такива неща не отговарят на здравия човешки разум. И ние с пълно право се успокоихме. Дори баба няколко пъти ходи на черква да слуша с умиление Филчовия дядо, който четеше напоследък редовно Апостола. Имал мазен глас и кънтял, като че ли биела камбана. Пък когато четял Веруюто, заставал по средата на черквата като владика. Сърцето на баба се беше размекнало и тя си мислеше, че този набожен човек не е толкова лош, както го набеждаваха хората. Дори му беше пуснала алуминиево левче, когато минал покрай нея с дискоса да събира пари за черквата. Пък нали и в евангелието е казано: като имаш две ризи, дай едната на ближния си; като ти зашлевят плесница от едната страна, обърни и другата, да ти зашлевят и на нея плесница, белким първата не ти е достатъчна. С други думи, баба се настрои съвсем по евангелски и даже повика веднъж Филчо у дома и му даде шепа орехи да яде и да я споменува. Филчо изяде орехите и си поиска още една шепа. Чудна идилия настъпваше в живота на нашето село. Но кукумявките и бухалите, които живеят по комините, нали си нямат друга работа, отново посяха семето на раздора. Чичо Сава пристигна една вечер у дома и както бяхме насядали около паралията, рече на всеослушание:

— Ето ви я призовката! Заповядайте!

Мама пусна лъжицата в скута си и едвам си преглътна хапката. Баба се прекръсти криво-ляво и стана, за да се увери с очите си. Пък аз се измъкнах незабелязано и застанах в ъгъла, дето беше по-тъмно, за да ме не гледат.

— На 24 того, в Търновския мирови съд. Дело номер…

Мама се озърна наоколо. Стори ми се, че търси точилката, но този път не за чичо Сава, а за мене. И аз се втурнах към вратата и с все сила избягах навън. Подире ми не тръгна никой, защото беше излишно. При това духаше студен октомврийски вятър, сваляше пожълтелите листа и пръскаше дъждовни капки в лицето ми.