Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Камен Калчев

Заглавие: При извора на живота

Издание: пето

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: март 1977 г.

Редактор: Славчо Донков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Албена Янкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3031

История

  1. — Добавяне

Трета част

I

През ноември заровихме житното зърно в земята, а в началото на декември то се показа, сякаш му беше омръзнало да стои самичко под студената черна пръст, дето не проникваше нито слънцето, нито шумоленето на вятъра. Засетите угари изведнъж се покриха със зелена мъгличка, която от ден на ден потъмняваше и лъщеше на декемврийското слънце.

Тази загадка не учудваше никого. Тъй си е вървяло от стари времена, тъй ще си върви и сега. Зърното се усмихна насреща ни и каза: „Аз пак съм тук! Пак дишам! Пак се радвам на слънцето! Заровете ме отново, пак ще поникна!“.

Гледахме зелените губери, които подухваше вятърът, и благославяхме земята, че няма да ни остави гладни. Сега трябваше само да ги затрупа снегът, за да не измръзнат през зимата, и всичко щеше да бъде наред. Можехме спокойно да отпуснем коланите си, както казваше баба, загледана в бъдещето.

Наистина такова плодородие не бяхме виждали дори и в най-добрите си сънища. Сякаш бяхме изровили имането на Беглишки харман и сега, се наслаждавахме на щастието си. На двора стърчеше една купа насечени вършини, с дъбова шума, с която щяхме да храним през зимата овцете и козата Петрана, за да ни родят агнета и още едно яренце. Зад листницата се издигаше голям дръвник със сухи дървета за огрев. Те бяха толкова много, че закарахме в Търново една кола и ги продадохме. С парите, помня, като днес, мама ми купи топли шушонки от магазина на господин Ръцев и шаячен плат, за да ми ушие шубичка. За пръв път носех купешки плат и това изведнъж ме направи много важен. Отидохме при нашия селски шивач Дончо Петров и той ми измайстори такава шубичка, която носих след туй пет години, докато ми стане удобна и по мярка.

Богатството ни всъщност беше събрано в мазето. Там се намираше един кош с царевица, една делва със сирене, тенекия мас, две качета с туршия. В голямата каца, опасана с ръждясали железни обръчи, бяхме сложили зеле да втасва. След един месец щяхме да пием зелева чорба и щяхме да ядем кисело зеле, посипано с червен пипер. Зад кацата, в тъмното, дето не проникваше никаква светлина, баба беше набучила в пръстта десетина стръка праз лук. Това беше любимото й ядене, да нареже праз лук в зелевата чорба заедно с люти изсушени чушки. Разбира се, тук някъде в тъмното беше скрито и черничевото буренце, в което наливаха ракията, предназначена за гости по големите празници!

Всичко имаше в нашето мазе. Жените като мравки бяха събирали и мъкнали цяло лято, за да си бъдат спокойни през зимата. Само аз бях щурецът в тази къща, защото нищо не бях припечелил. Ала жените не ми се сърдеха, нито ми подричаха, защото на всички беше ясно това, което се беше случило с мене през лятото. Чичо Сава от кумова срама донесъл едно чувалче бяло брашно и казал на мама: „Вземи Петровия пай и не казвай на Събюйца, че ша ми издере очите!“. Мама взела чувалчето и запазила тайната. Само баба научила и казала: „Проговори съвестта му!“. И стрелнала възмутено с ръката си към къщата на чичо Сава, дето аз бях слугувал „бадява“. Тъй че към мравуняка притурих и аз едно чувалче бяло брашно, от което мама щеше да ни точи баници по празниците през януари, както правеха в другите къщи всяка година през зимата.

Спомням си всичко това и се изпълвам с умиление за трудолюбието на жените, останали самички да се борят с несгодите и мъките. Особено се възхищавам от мама, която беше не само грижовна майка, но и забележителна организаторка. Тя водеше с припряна настойчивост нашето сиромашко стопанство и не искаше да падне по-долу от мъжете, които се бяха завърнали живи и здрави от фронта. Тя не искаше да ни остави гладни и петимни за нищо. Тя не искаше да се чувствуваме сираци. Ние бяхме сигурни, че ще изкараме зимата с такова претъпкано мазе и с такава предвидлива майка, която и денем и нощем мислеше за нас.

Ала щастието на сиромаха е кратко като зимния ден — докато го видиш и му се зарадваш, и то си отишло. Тъкмо се отпуснахме и започнахме да пеем по-често Ботювите песни по молба на баба, и ето че пристигна скръбна вест от Дряново — починал дядо Денчо кундурджията. Умрял от глад, както си лежал на дървения одър, самичък, изсъхнал и побелял като кобилата си. Натоварихме се всички в една каруца и отидохме да го погребем. Много ни беше мъчно за стареца. Баба постоянно нареждаше: „Нема̀ късмет горкото! Таман щях да му изпроводя малко сланина да се облажи за Коледа и взе че се помина. Бог да го прости, отърва се“. Мама се обливаше мълчаливо в сълзи, но аз знаех, че те са за баща ми, когото тя не можеше да прежали и за когото си спомняше винаги щом отидеше на погребение. И сега тя плачеше мълчаливо около дървения ковчег на дяда Денча и слагаше здравец по гърдите му, за да не се вижда скъсаната му риза. Погребахме го на края на дряновските гробища, досами гората, дето заравяха бездомниците и непознатите скитници. Там сложихме един дървен кръст и покрихме със суха дъбова шума простата могила. От общината взеха кобилката заради разноските, извършени около погребението. И от кундурджията не остана нищо, освен спомен за него и за двамата му синове Боби и Стефан, загинали за нашата свобода! Споменът за побелелия старец, който се появяваше от време на време в нашето село на хълма откъм Дряново, възседнал бялата кобилка, усмихнат, завеян, сякаш беше слязъл от небето, гладен и весел, и винаги храбър, дошъл от други светове, остана завинаги в сърцата ни… И колчем станеше дума по-късно за него, баба все ще каже на шега: „Какво се перчиш като дяда си Денча, бог да го прости. Добър беше, ама много се халосваше, все го пердашеха, бог да го прости. Пък и за певец се туряше, че само ни разсмиваше. Аз му викам: «Нямаш глас бре!». Пък то ми вика: «Имам!». «Че като имаш, пей!» И кукуригаше като петле около Петровден, бог да го прости…“ Аз не знам дали бог му е простил греховете, както често споменаваше баба, но дядо Денчо стои в сърцето ми до ден-днешен като добър и весел праведник. И аз никога няма да го забравя, макар да е изчезнал гробът му от лицето на земята.

Все по това време пристигна от Делиормана и брат ми, най-големият, който беше там на работа в една мелница. Неговото пристигане съживи цялото ни село. Всички идваха у дома да го видят и да се здрависат с него. И, най-важното, да разгледат велосипеда, който беше купил от Разград. Не си спомням каква марка е бил този велосипед, но и досега не мога да го забравя — особено звънчето на велосипеда, което натисках от време на време с разрешение на брат ми и плашех селските момичета.

Намина у нас, уж случайно, и чичо Сава, но той не се зачуди на велосипеда, защото беше виждал други, по-интересни велосипеди в Америка. Само запита колко струва и даде съвет на брат ми да пази спиците, че спиците били най-важното нещо на велосипеда. Бати му каза, че това нямало никакво значение, защото фирмата му била дала гаранции. И показа гаранцията, като извади портмонето си. То беше кожено, натъпкано с разни книжа, между които и няколко червени банкноти. Чичо Сава веднага промени тона си и стана по-любезен, като добави, че и в Америка давали гаранционни писма. Само Дочоолу, Филчовият дядо, не дойде у нас да види велосипеда, но чухме, че бил казал: „На гол тумбак — пищови!“. Което означавало, че на брат ми не приличало да има велосипед. Ала брат ми не се смути от тези думи на Дочоолу. Напротив, по два пъти на ден профучаваше през селото и дрънкаше със звънчето, колчем минеше покрай къщата на Дочоолу. Веднъж дори сложи и мене на седлото отзад и минахме през цялото село. А Филчо тичаше подире ни и се хвалеше, че и на него щели да купят велосипед.

Цяла седмица стоя брат ми на село с велосипеда и аз бях най-щастливото момче — бях забравил уроците си и един ден дори не отидох на училище.

Всички се учудваха на велосипеда, само буля с „двата зъма“ беше безразлична. Тя се радваше повече на биберното палто, което брат ми й донесе, и на копринения баръш, украсен по четирите краища с дребни златни мъниста, отколкото на студеното лъскаво желязо.

За всички ни имаше подаръци. Аз получих една батерийка, близначката получи сандалки, баба — кутия тахан халва, а мама — вълнен шал да се забражда през зимата, за да не простине. Сестра ми, по-голямата, получи един гердан от стъклени синци, които подрънкваха много весело, като звънчета. Такъв празник никога не е имало у дома. Изведнъж се усети, че в къщата е влязъл мъж. Даже дядо Електрика, с червените очи, дойде да поразпита туй-онуй за политиката. Но се оказа, че брат ми не се интересува от политика. Не знаеше например, че имало министерска криза и че се готвели парламентарни избори. Това смая селския политик.

— Къню беше друг — каза той, — на този окото му повече в търговията, отколкото в политиката.

— Че какво пък — разсърди се баба, — нека и търговци да има в нашата къща… Я виж какви армагани е купило момчето. И жена си стъкми като млада невеста, че и на себе си купило.

— Трябва да се мисли и за общото!

— А, тъй било то! Сѐ ние да мислим за общото, пък другите да трупат богатства!…

— Егоизмът е нещо много вредно. Трябва да се внимава — продължи дядо Електрика, — човек се увълчва.

Старицата обаче не беше съгласна с философията на своя приятел и смяташе, че той завижда на щастието ни. Освен това според баба единият ни брат се беше пренесъл вече в жертва на народа, сега нека пък другият си поживее. От едно семейство две жертви е прекалено много! Тя не каза това, но изглежда, че го мислеше, защото този път твърде студено се раздели с политическия си приятел и не го изпроводи до вратнята, както правеше друг път.

Брат ми наистина беше човек на живота — хапваше си, сръбваше си и се обличаше според тогавашната мода. Даже пристигна на село с колосана яка, бомбе и бастун, който постоянно се пречкаше в ръцете му. На жилетката му висеше синджирче за часовник, ала часовник нямаше. Щял да си купи другото лято. Сега предпочел велосипеда.

— Хвърлил съм око на един хронометър „Омега“ — каза той, — но трябва да се изчака подходящ момент.

Баба го гледаше усмихнато.

— Произвеждат ги в Швейцария — продължи брат ми, — а Швейцария е страната на часовниците — най-малката и най-богата държава! Там има часовници като бобено зърно цифрите им се виждат с увеличително стъкло, леща. И на туй отгоре свирят маршове, каквито си поискаш.

Буля с „двата зъма“ беше сложила напуканите си ръце върху престилката си и гледаше тъпо своя наконтен съпруг със сините си кротки очи. Той продължаваше да се хвали:

— Един механик от нашата мелница искаше да му продам велосипеда, но аз се отказах. След една година ще получа премиални и тогава ще го продам и ще си купя мотоцикъл.

— Защо ти е цикъл бре, сине — уплаши се баба, — защо ти са тия железа. Дърво, без корени. Поглеж, че някъде те хвърлило в някой хендек. Я се остави от тези мераци.

Ами скътай малко парици настрана, че да си направиш къща.

— Има време и за къща, бабо! — успокои я брат ми. — Аз и по този въпрос съм мислил. Моята къща ще бъде двуетажна. По-малка — не!

— Тъй де, и аз тъй казвам!

— Но за тази работа трябват капитали. Сега още не съм в състояние.

— Че как ще си в състояние, като купуваш разни колелета и часовници… и бастуни…

— Не си права, бабо, аз се срещам с разни хора и трябва да се държа на положение.

— Ами че ти пак се дръж на положение.

— Не, не си права!… Хората посрещат по дрехите и изпращат по ума. Аз притежавам и едното, и другото.

— Че то хубаво, щом е тъй… Само че скътай си парици, отделяй по малко настрана. Сѐ ще ти дотрябват. Човек без къща, сѐ едно дърво на полето, самичко, брули го вятърът.

— За къщата аз казах: двуетажна, с желязна ограда.

— Че може и без ограда… Ти направи къщата.

— Как тъй без ограда! — възрази брат ми. — Не може без ограда! Ти не ги разбираш тия работи. Само че не съм намислил още де да я издигна: в Калчовото ли, на мястото на старата къща, или на Беглишки харман, на високото, та да се вижда отвред, че и от Соколово.

— В Калчовото е по-добре, ще вземеш камъните от старата — рече баба.

— Не ми трябват стари камъни! В моята къща всичко ще бъде ново! Аз ще направя такава къща, че да си глътнат езиците и Дочоолу, и Савата! Един приятел ми предлага да я издигна в Разград, но аз все още се двоумя. Предпочитам тук.

— Тук е по-хубаво, баби!

— Не, не се знае! Ти не бързай, бабо! Положението е по-особено. Ако стане една работа, каквато съм я намислил, може и в Разград.

— Че каква работа?

— Нещо съм намислил.

Любопитството на старицата пламна. Дори и буля ококори сините си очи. Брат ми приглади с длан къдравия си перчем и се усмихна:

— Канят ме да стана ортак в една маслобойна. Ако вляза, работата става вече друга. Сбогом, село! Но засега още съм в преговори. Нямам достатъчно гаранции.

Докато брат ми разправяше за гаранциите, в собата влезе мама. Тя беше ходила да сече дърва на двора, защото върху престилката й още се виждаха трески и изсъхнала шума. Като я видя изморена и посиняла от студа, брат ми престана да говори за гаранциите. Той избягваше да се хвали пред мама.

В края на седмицата той обяви на всеослушание, че е решил да вземе със себе си буля, за да му готвела и да го перяла. Ние много не се разтревожихме, защото през зимата нямаше полска работа, но все пак ни стана мъчно. Мама дори се начумери, тъй като буля с „двата зъма“ беше първата й помощничка. Сега щеше да остане самичка, защото баба не можеше да й помага — през зимата я мъчеше задухата. Сестра ми, сладкодумницата, също не можеше да отмени една работна снаха. С една дума, брат ми беше дошъл да ни отнеме най-добрия работник и затова не ни стана много приятно.

Само баба, като поразмисли, каза:

— То не е лошо да се върти около тебе булката.

— Разбира се, бабо!

— И ще те опере, и ще ти сготви. Няма да пилееш парите си по разни ахчийници.

— Точно тъй, бабо! Имам нужда от жена аз! То се знае!

— Само че като се запролети, пак ни я върни, че няма кой да ни оре нивите.

— То се знае… Ако, разбира се, дотогава не стане онази работа с маслобойната, за която ти съобщих.

Старицата го изгледа недоверчиво:

— Ти с маслобойната не се залавяй, сине! Тя не е твоя работа.

— Защо пък?

— Кой знае на какви хора ще налетиш. По-добре почакай Къня да се завърне от ябана и тогава двамата с него, по братски, се заловете с тази работа.

— Ха — усмихна се брат ми, — какво ще ми помогне Къню! За тази работа трябват капитали, а Къню е гол като тояга. Той е против капитала. Не, с Къня ортаклък аз няма да правя. Още повече че неговото завръщаме хич се не вижда.

Всички настръхнахме:

— Ти пък отде знаеш? Кой ти каза?

— Тъй приказват.

— Кой приказва? Чорбаджиите ли! И ти си взел да им вярваш — сряза го старицата. — Я да се махаш от главата ми, че като взема хурката, само на търговци и фабриканти ще ми станеш!… Тъй било то! Не ще с брат си да прави орталък… А с кого ще правиш, ако не с брат си бре? С людските ли хайдути? Върви, че да те вкарат в дранголника! Не щял с брат си да се сдружава!

През това време буля вече събираше багажа си. Натъпка две бохчи с кенарени ризи и пешкири, а в един голям плетен куфар нареди фустаните си и престилките, с които ходеше на хорото да играе. След това наниза на бялата си шия пендарите, които бе получила от майка си, сложи и една потъмняла сребърна гривна. На края мушна и едно червено мушкато над ухото си и собата грейна, като че ли влезе слънцето откъм прозореца. Отзад, на гъба й, играеха двете руси плитки, дебели колкото ръката ми, и се гънеха върху кадифеното биберно палто, като че ли бяха живи. Баба не можеше да им се нарадва. Тя беше повече прехласната, отколкото брат ми, който напоследък не се трогваше много от селските красавици с напукани пети и загрубели ръце от вятъра и студа.

Той — с бомбето и колосаната яка — и тя — с фустанелите и зеления вълнен шал — не си схождаха, сякаш бяха две цветя от две различни градини. Ала и двамата бяха хубави. Той беше единствен от цялата ни фамилия: висок, строен, с черна къдрава коса, игриви, лъскави очи, над които лежаха гъсти копринени вежди, сключени помежду си. Имаше извит гърбав нос, скулесто мургаво лице, бели зъби. Трябва да е бил тогава на 26 години, а ми се струваше много възрастен.

Помня как ги изпровождахме по пътя за гара Соколово с волската кола. Той постоянно ми наръчваше да внимавам и да си уча уроците. Аз, знаех, че това го прави, за да покаже, че е глава на семейството. И като всяка глава трябва да поучава. Съветваше ме да залягам за науките. Сочеше себе си за пример. „Ей — казваше ми той, — ако аз бях залягал на времето сега да съм счетоводител или най-малкото секретар-бирник. Но аз не залягах. Пък и тогава нямаше кой да ме посъветва. Останахме рано сираци. И тъй пропиляхме времето си. Разбира се, сега ще наваксам загубеното! Макар да нямам нужния ценз!“

По-късно разбрах от баба, че той не завършил основното си образование, защото „книгите много не го либели“. Но въпреки това той беше умен отракан и нямаше да пропадне.

Волската кола скрибуцаше лениво по черния път, ние вървяхме отпред с брат ми, а буля с „двата зъма“ и мама бяха седнали в колата до плетения сандък и бохчите и оглеждаха нивите наоколо. И на двете очите им бяха все в посевите. А ние с брат ми се занимавахме с науката.

На гара Соколово чакахме един час. Понеже мама беше от припрените, доведе ни по-рано на гарата да не сме изпуснели трена. Тя се ръководеше от правилото: ние да чакаме него, а не той нас. И затова предпочиташе с един-два часа да отива по-рано на гарата, за да е спокойна. Тази нейна припряност бяхме наследили всички и до днес я носим, колчем тръгнем да пътуваме нанякъде.

С голяма мъка натоварихме багажа, но брат ми успя да се настани до прозореца, откъдето ни махна с ръка за довиждане. До него се беше сгушила буля със зеления вълнен шал, под който се виждаше червеното мушкато. Тя ни се усмихваше и бършеше сълзите си. Очите й бяха сини. И ми се струваше, че и сълзите, които капеха от тях, също бяха сини. Без да искам, и аз се разплаках.

dvoika.png

Влакът изви зад Соколовските възвишения и се изгуби от погледа ни. Мама се озърна да види дали колата стои на мястото си и дали воловете не са се подплашили от свирката на трена и ми каза тъжно:

— Отиде си добрата ни помощница.

После се поразмисли и добави:

— Нищо, и на него му трябва! Кой ще го пере и глади, кой ще му готви… Дано пролетес я върне!…

Свирката на влака пищеше надолу из дефилето и разчистваше пътя на моя брат, който отиваше с жена си да завладява света…