Камен Калчев
При извора на живота (3)

III

Сега, като се разхождам из пътечките на миналото, аз виждам образа на грохналата старица, която страдаше от астма, чувам я как диша дълбоко и мъчително, гледам насълзените й от кашлицата очи и си мисля: какво беше я накарало да скрие това оръжие? Любовта й към брат ми? Или страхът пред законите, които наистина бяха строги, както казваше нейният политически съмишленик?… Или нещо друго, по-голямо, по-велико?

По нейно настояване ние прочетохме „Под игото“ през тази зима. Редувахме се — ту сестра ми, ту аз четяхме седнали до прозореца или до газената лампа. Баба мълчеше, унесена в нашия напевен детски глас. Понякога ни караше да повтаряме прочетеното и пак мълчеше. Веднъж, загледана през прозорчето, запита неочаквано:

— Няма ли писмо от Кралича?

— Няма — рекох аз.

Тя се усмихна и ме погали по косата — радваше се, че я разбирам. Краличът беше моят брат — безстрашният революционер, легендарният скитник, който беше оставил пушките в запустялата къща. Къде е той сега? Къде се скита?… Къде се крие? Все ни се струваше, че ще довтаса някоя нощ, както казваше баба, ще отвори вратата и ще се ухили насреща ни. Той беше среден на ръст, русокос младеж, с бакърени очи и безцветни вежди, които почти не личаха. Ходеше малко тромаво, размахваше ръцете си назад, сякаш плуваше. Обичаше да се шегува и да се задява с баба — ядеше нарочно сланина през постите и казваше, че няма бог. Пиеше, за ужас на всички ни, сурови яйца и хвърляше черупките цели в локвичката на двора. После ни намигаше и се усмихваше, когато старицата обикаляше локвата и питаше как е могла кокошката да снесе яйце във водата… Чуден момък беше той! Весел, разговорлив, като всеки художник, идеше му отръки всичко — умееше да коси, да жъне… Връзваше снопи на жътварите, складираше кръстците… Разбираше от градинарство, присаждаше напролет калеми на старите дървета, наместваше плочите на покрива, за да не капе вкъщи, когато валят дъждовете, оправяше разбитите стъпала, резетата и ключалките на вратите… Направи дори на пътя, до вратнята една дълга дървена пейка, на която седяха вечер жените, набучили хурките си в колана, унесени в сладки приказки. За тая му сръчност баба го обичаше. И затуй, като гледаше сега как всичко се руши и разпилява в бедната ни къща, ставаше й още по-мъчно. Очевидно сигурната мъжка ръка, опората на дома, беше изчезнала. От един месец долното стъпало на стълбата се беше разклатило и нямаше кой да го закове. Няколко фиданки в градината бяха обелени от зайците, защото не бяхме ги обвили с хартия, както това правеше всяка есен брат ми… За тоя човек мислехме ние сега и всяка нощ го очаквахме да похлопа на вратата. Ала това не стана.

Когато се запролети, стори ми се, че съм пораснал с една педя. Изправих се до вратата и се премерих. Бях почти стигнал баба. Тя взе ножчето и отбеляза на вратата една дебела рязка.

— Стигна ме — рече тя, — сега трябва да заякнеш.

Напипа жлезите под гушата ми и добави:

— Копривата вече излезе, добре сме. Прескочихме трапа!

— Нали съм голям? — рекох аз.

— Голям си, ама си още слабичък.

Искаше ми се сега да й спомена за скритото оръжие, ала си замълчах. За това не бива да се говори, мислех си аз, за това трябва да се мълчи. Така постъпват всички големи и умни хора. И сладкият опиум на несподелената тайна още повече ме зашеметяваше.

Гледах през прозореца оголените баири и си мислех за брат си. Реших да му напиша писмо, макар да не знаех къде се намира. Всъщност това беше своеобразно съчинение, в което му пишех, че е започнало вече разтопяването на снеговете и че сме ходили чак до Синия вир, до пещерата, да берем кокичета. Спомня ли си той кокичето, бялото, нежно цветенце, което прилича на снежна капка? Цял топ такива бели кокичета бях набрал аз. Много ми се искаше да спомена нещо и за скритото оръжие, ала не посмях, защото баба ме накара да й прочета писмото от начало до край, като ме гледаше изпитателно. Не си позволих никаква шмекерия, прочетох й всичко, както си беше написано. Но все едно — писмото не беше изпратено, защото нямаше адрес. То остана в синята ученическа тетрадка, без да причини радостта, за която беше приготвено с такова удивително старание.

Колко много тайни ме заобикаляха: скрито оръжие, изчезнал брат, когото търсят да убият, Септемврийско въстание! А на туй отгоре пристигнаха и двама стражари от Търново да правят обиск вкъщи. Похлопаха на пътната врата и понеже никой не излезе да ги посрещне, сами си влязоха в двора и тръгнаха по дървената стълба към пруста. Предвождаше ги кметът. Той беше гологлав, с незакопчана шуба, която се развяваше от вятъра. Бяха го дигнали направо от канцеларията. Дори над ухото му още стърчеше химическият молив, с който той всяваше респект у селяните.

Ние с баба ги видяхме от прозореца, като влизаха в двора, ала първа ги посрещна буля с „двата зъма“. Тя отиваше да „па̀ри слама“ на воловете с един медник вода. Като видя неканените гости, тя се изплаши, изтърва медника и се развика, като че я колеха. Цялата фамилия излезе на пруста да види какво е станало. През това време стражарите се бяха вмъкнали в стаята на брат ми. Какво правеха там, никой от нас не знаеше. Ние стояхме като подплашени яребици, свити в ъгъла на пруста, и наблюдавахме мама. Чакахме да видим какво ще предприеме. Тя не се поколеба — взе точилката от полицата и под одобрителните викове на баба, която вървеше подире й, бойко отвори вратата на стаята. Вътре не се виждаше нищо или поне така ми се стори, защото бях изгубил ума и дума. Стражарите бяха обърнали леглото наопаки, бяха разтворили дървения шкаф и измъкнали оттам няколко книги, две-три шарени вретена, буркан с вишнево сладко, кутия с губерки и разни други дреболии. Кметът беше стъпил с ботушите си в купчината жито, ровеше го старателно, дано открие скритото оръжие, и кихаше отчаяно от праха, който се дигаше на облаци изпод краката му. Единият от стражарите му извика:

— Стига си ровил като кокошка… Ами се наведи! Бръкни с ръцете си! Тъй и баба знае да рови.

Кметът се наведе и започна да рови предпазливо с ръцете си, като наместваше от време на време химическия си молив да не падне в житото. Стражарят пак се ядоса, изруга нещо и каза, че бил много пипкав. Мама, окуражена като че ли от този разговор, отиде при кмета и го хвана за пеша на шубата:

— Какво ровиш с калните си ботуши бре? Кьорав ли си, че туй жито съм го оставила за семе. Я излизай веднага.

Кметът се стъписа и я погледна учудено.

— Какво мигаш като мишка в трици? Марш оттук!

И тя го дръпна назад. Той се олюля и без да иска, разпиля житните зърна из цялата стая. Това ядоса още повече мама. Тя дигна точилката и удари кмета по гърба. Той, изглежда, нищо не усети, защото шубата му беше много дебела, но все пак целият пламна от срам. Да го бие жена, нищо и никаква вдовица, пред лицето на стражарите, това беше наистина позорно. Той се опита да възрази нещо, ала кихавицата отново го задави и не можа да продума нито дума. При това и стражарите пак го наругаха.

— Какво търсите в людската къща бре? — насочи нападките си мама към стражарите. — Не ви ли е срам? Я се махайте оттук! Изедници!

Тя размахваше точилката, ала не смееше да ги удари. Стражарите продължаваха да търсят скритото оръжие. А по-възрастният дори се зачете в една книга.

Обискът трая дълго. Събраха всички книги от шкафа и ги сложиха в един чувал. След това отидоха в собата, дето спеше фамилията, и там обърнаха всичко наопаки. Намериха „Под игото“ и също го хвърлиха в чувала. Спомням си, баба се застъпи за тази книга, като каза, че не била вредна, ала стражарят така напсува, че това смрази всички ни и старицата повече не продума. Вмъкнаха се да тършуват и в килера. Отидоха и на тавана. След като не намериха нищо, отново се върнаха в стаята и започнаха да смъкват картините, които беше рисувал брат ми. Най-напред се заловиха с Виктор Юго, види се, заради брадата. Аз не знаех тогава името на този брадат човек, но си спомних думите на брат ми, че това е един писател, който е написал най-дебелата книга в света. Това беше ме поразило и аз реших да се похваля пред стражарите.

— Това е писател! — извиках аз. — Не го пипайте! Той е написал най-дебелата книга в света!…

— Тъй ли? — учуди се по-младият стражар. — Точно такива ми трябват!

Свали картона от стената и го хвърли през отворения прозорец навън в калта. Аз се развиках, ала кой ли ме чуваше. Стражарят откачи портрета на Данте Алигиери, също рисуван от брат ми с блажна боя, и на неговата Беатриче — най-красивата жена на света! И тях хвърли през прозореца и се смееше, като улучеше калната локвичка в двора. Той беше много весел и разговорлив и понеже никой не се смееше на духовитостта му, изкарваше яростта си върху невинните картини. Те хвърчаха една след друга през прозореца, някои падаха в калта, други се закачиха на лозницата, трети попадаха по клоните на старата ябълка. Всичко наоколо се осея с картини. Накрая стражарят смъкна най-голямата — Бурлаците. Опита се да я хвърли през прозореца, но тя не можеше да мине. Тогава той счупи рамката й върху коляното си, прегъна картона и се опита отново да я мушне през прозореца. Картината пак не мина. Тогава стражарят излезе вън на пруста и оттам я запокити направо на улицата, в тинята. Искаше ми се да се метна на гърба му и да захапя зачервения му врат, но не посмях. Защо хвърляше картините?

За няколко минути стените съвсем оголяха. Стаята заприлича на хамбар с жито, пръснато по целия под.

— Трябва да съставим протокол — каза най-после кметът, като свали химическия молив от ухото си.

— Дай им да се подпишат на един бял лист — отговори по-възрастният стражар (защото по-младият продължаваше да се забавлява с картините). — Пък ние подир ще оформим протокола. Сега нямаме време.

— И тъй може — рече кметът, като погледна плахо към мама. — Ела тук да се подпишеш.

Мама бутна химическия молив и каза, че е неграмотна. Баба също беше неграмотна. Буля с „двата зъма“ беше избягала в градината заедно с по-голямата ми сестра. Грамотни бяхме само аз и близначката ми. Ала ние бяхме непълнолетни. И следователно не можехме да подпишем протокола. Тогава кметът накара мама да отпечата палеца си върху празната хартия като настърга ситен прах от химическия молив. И с това се приключи обискът.

Кметът нарами чувала с книгите и тръгна пред стражарите. Като слизаше по дървената стълба, той се съпна и потърколи надолу, ала нищо не му стана. Стражарите се засмяха, събраха разпилените книги отново в чувала и цялото шествие с натоварения кмет продължи към общината. Клетви и викове се носеха наоколо, хвърчаха и кудкудякаха подплашени кокошки старото куче се беше измъкнало от сеното, излайваше отегчено и учудено, задето бяха размърдали уморените му кокали.

Аз тичах из двора и събирах разхвърляните картини.

Вечерта баба отиде при политическия си приятел да му съобщи за станалото произшествие. Какво са приказвали, не знам, но се върна оттам много угрижена. Не яде, нито пък легна да спи. Все стоеше до прозореца и се ослушваше към улицата дали няма да затропат конете им.

Стражарите останаха два дена — ядоха, пиха, кръстосваха из селото. Баба седеше сгушена до прозореца и се топеше от мъка. Аз единствен знаех какво мисли тя в тези страшни часове, но не смеех да й кажа. И нейните, и моите мисли в този миг бяха насочени към запустялата къща, дето беше заровено оръжието. Дали няма да се сетят?

— Открият ли го, отиде селото ни! — беше казал дядо Електрика.

Бабичката нищо не му отвърнала. Едва на отиване му рекла:

— Защо селото! Нека подпалят мене!

Писарят поклатил отчаяно глава:

— Да си само ти, лесно… и да те обесят, и да те изгорят, сѐ туй!

Двамата дълго мълчали. На края писарят й казал:

— Върви си, не е удобно да се срещаме в такива смутни времена!

На третия ден конските копита зачаткаха по калдъръма. Кънтяха весело. Баба отвори прозорците и дълго ги слуша усмихнато.

— Изметоха се! — въздъхна тя и се обърна към мене. — Ха сега, прочети ми нещо!

— Няма я книгата!

— От читанката.

— Всичко съм прочел оттам.

— Тогава карай Ботювата!

Аз се настаних на одъра и започнах да декламирам:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злощастен ази

и срещам това що душа мрази?…

Баба много обичаше това стихотворение — то й напомняше за клетия й живот, за скитничеството и премеждията на брат ми, когото ден и нощ оплаквахме… за „клетите сюрмаси“… и за вечеринката на Васильовден, когато аз декламирах пред цялото село за пръв път.

Каква вечеринка! Песни, декламации, томбола, американско наддаване — бяха сложили на цената една кръгла тава с печен пуяк. Кой ще го получи? И сред този весел и радостен въртоп се мярках и аз някъде там, декламирах, горещях се от възторг и вълнение. Баба седеше на първия ред и не откъсваше погледа си от мене. Писарят стоеше до нея, слушаше строго.

— Декламира като по вода! — казал й той. — Силна памет!

Старицата се разтапяла от радост.

Оттогава — вкъщи и на двора, и навсякъде кънтяха само Ботевите песни. Аз ги декламирах високо, надвиквах се с вятъра, с бурите и гръмотевиците и никой не ми се караше за това. Напротив, всеки си имаше своя любима песен. Голямата ми сестра и буля с „двата зъма“ често ме караха да декламирам „Пристанала“. Щом започнех: „Кавал свири на поляна, на поляна край горица“ — и двете млади жени подемаха известната мелодия, заучена още в училището. Баба оставяше хурката настрана, подпираше се до прозореца и гледаше певиците жално-милно. А когато на края старият хайдутин се провикнеше:

Горо, горо, майко мила…

храни, гора, таквиз чеда,

дорде слънце в светът гледа;

дорде птичка в небе пее,

тоз байрак да се ветрее!

баба се просълзяваше от умиление. Този стар юнак, останал верен на дружината и на байрака, беше самата тя. Какво велико нещо! Верен на разпръснатата дружина, верен на пронизания от куршумите байрак! Верен на бурята, която „кърши клонове“, и на сабята, която ги „свива на венец“!

Стражарите бяха задигнали „Под игото“, ала Ботевите песни нямаше как да ги натикат в чувала. Те летяха като птиците… като орлите над нашия волен край.