Камен Калчев
При извора на живота (19)

IV

На другия ден брат ми отиде в общината при чичо Сава не в седем и половина, както беше казано, а в девет часа. Той нарочно закъсня, за да покаже на нашите общинари, че не се стряска от тях и че напълно ги презира, защото са кръгли нули.

Какво са говорили с чичо Сава, не ми е известно, но когато се върна, брат ми беше много весел. Чичо Сава му предложил да го направи писар в общината, ако, разбира се, подпише декларация, че се отказва от комунизма и комунистическите си идеи. Второ, да не поддържа връзки с нежелателни елементи, които подриват устоите на държавата; трето, да не получава забранени вестници и списания, които също подриват устоите на държавата, и, четвърто, да не ходи гологлав из селото.

— Аз нали ви казах, че те са кръгли простаци? — говореше възторжено брат ми. — Защо да не ходя гологлав?

Мама и близначката бяха вече отишли на нивата да окопават. Ние с брат ми щяхме да им занесем храна за обед. Аз изгарях от любопитство да разбера какво са разговаряли брат ми и чичо Сава. Затова останах вкъщи. Седяхме под ябълката и приказвахме.

— Ще ходя гологлав — викаше брат ми и все повече се ядосваше, — ако искам, и гол мога да ходя! Аз съм свободна личност!

— Не приказвай тъй, баби — молеше го старата, — защо пък да ходиш гологлав? Я виж косата си? Каква е рошава?

— Тя си е моя работа, бабо! Ти не се меси в младежките работи!

— Аз не се меся… Ама което си е право, право си е.

— Да, разбирам твоите намеци. Ти искаш да подпиша декларация, за да ме направят писар в общината, да капитулирам!… Знай обаче, аз няма да капитулирам!

— Точно тъй — добави госпожица Маринова; — той няма да капитулира!

Госпожица Маринова беше пристигнала тая сутрин много рано у нас, взела тайно кошницата, без да я усетим, и отишла да набере череши, за да изненада брат ми. Сега тя стоеше с пълната кошница пред нас. Беше облякла друга рокля — небесносиня с черни точици, големи, колкото черешите. Толкова беше шарена роклята й, че мене ми се премрежваха очите, като я гледах. Не знам дали брат ми я хареса, но забелязах, че през цялото време нито веднъж не я погледна. Само пресягаше към кошницата, вземаше си череши, ядеше и приказваше ту шеговито, ту сърдито по адрес на чичо Сава и на баба. Между брат ми и баба се зараждаше нещо лошо, което не знаех накъде ще избие. Старицата се опитваше да вразуми брат ми, а той й говореше напук, сякаш пред него се намираше не идеен съмишленик, за какъвто минаваше нашата стара бабичка (нали и затова я викаха в селото баба Дена Политиканката!), а някакъв класов враг от рода на Дочоолу и чичо Сава.

Не, не съм съгласен с брат си! Той трябва да отдели баба от Дочоолу и от чичо Сава и да се държи с нея по-човешки, както се държи с госпожица Маринова! Разбира се, аз не съм съгласен и с баба, когато му казва да не ходи гологлав. Защо да не ходи? Че и аз ще тръгна гологлав из селото. Кой ще ми забрани? Всички младежи ходят гологлави. И аз ще ходя. А колкото за писар в общината — не бива! Подлога на чичо Сава няма да става! Брат ми е прав и аз съм с него! Той е прав и за тая глупава декларация! Той не бива да се отказва от идеите си! От днес и аз ставам комунист! Каквото щат да казват в селото, това е решено! Още няма да съобщавам на мама и на баба, но на брат ми и на госпожица Маринова ще кажа, че съм вече комунист!

Баба го молеше:

— По-кротката, баби! Не ги сърди!

— Моля ти се, бабо! Не ме учи на капитулантство!

— Госпожа — поясняваше учителката, — това е класов враг, направи ли се отстъпка, няма спиране по надолнището.

— Какво надолнище — въздъхна баба, объркана от сложните и непознати думи, — аз само казвам: кротката и умната!

— Това е попщина, бабо — изкрещя брат ми и замахна с ръката си да хвърли костилките, които се бяха събрали в шепата му, — това е християнско лигавене!

Костилките тупнаха върху каменните плочи и отхвърчаха като сачми право в лицето на баба. Брат ми, разбира се, не искаше да я удари, но костилките улучиха лицето й и тя много се обиди.

— Затуй ли се домъкна от Сърбия бре, да ме биеш с костилки? — рече баба и стана от стола, като бършеше лицето си. Брат ми се сконфузи, но не намери сили да се извини. Целият гореше от срам. Госпожица Маринова гледаше надолу, забила погледа си в земята. Не каза „Точно тъй!“ И аз не одобрявах постъпката му. И той не одобряваше постъпката си. Но нали си беше горд, не пожела да се извини.

— Да вървим! — каза той. — Дай мотиките и да вървим на нивата!

Аз скочих, взех мотиката, която ми бяха оставили, и му я подадох. Той я сложи на рамото си.

— Тези въпроси не са толкова прости, както изглеждат на пръв поглед — каза той на излизане.

Баба не го чу, защото се беше прибрала в одаята. А госпожица Маринова седеше под ябълката, загледана в краката си. Пред нея се мъдреше кошницата с черешите.

Не усетих как стигнахме на нивата. Брат ми вървеше като стрела напред. Аз тичах редом с него. И двамата мълчахме. Но и двамата мислехме за тия злополучни костилки, които удариха баба по лицето.

Не си спомням след това как е минал този ден на нивата. Знам, че окопахме царевицата, след това брахме череши, ходихме да поим воловете на Големите извори, къпахме се. През цялото време брат ми се преструваше на весел, а очите му бяха тъжни. Упрекваше баба, че се меси в младежките работи, но в упреците му имаше съжаление, че е оскърбил старата жена. И затова, изглежда, му беше тъжно, макар да се преструваше на весел.

Вечерта, като се завърнахме, той пак не се извини. Но каза:

— Бабо, решил съм да те нарисувам. Много ми харесваш.

— А, ка’щяло! — намуси се старицата. — Само за рисуване съм! Рисувай младите!

— Не, аз искам тебе да нарисувам. Лицето ти е много изразително. Събрало е цялата неволя на селото.

— А, халосии!… Сбръчкана бабичка!… Ще я рисува!

— Точно затова, бабо! Всяка бръчка е страдание! От утре започвам. С пастелни бои. Донесъл съм ги от Велики Бечкерек.

— Остави ме, холан, имам си работа — възразяваше старицата, ала сърцето й омекваше, — нарисувай даскалицата.

— Искам да създам образа на една селска труженица, която воюва с неправдите в живота. Ти си такава.

— Ами! Тъй било то!

— Ще рисувам и ще бистрим политиката — продължи той.

— Докато ни тикнат в дранголника — засмя се баба.

— Няма значение.

Брат ми седна и започна да й прави скица на едно листче. След десетина минути скицата беше готова, показа я на всички и ние ахнахме:

— Същинска баба! Нашата баба!

Старицата взе листчето, сложи очилата си (вехти, телени, завързани с канап) и дълго разглежда портрета си. Брат ми се любуваше отстрани.

— Приличаш ли си?

— Че де да зная, май че си приличам.

— Има прилика — потвърди мама, — същата си е.

Баба се развесели. Усмихна се и брат ми. Лошият спомен, легнал на съвестта му от вчера, изчезна.

— Божа дарба — рече старицата, — златна ръка.

— Златна, ама за какво — обади се мама, — ни пари печели, ни занаят има, ни учението си завърши.

— Не се тревожи, мале — рече брат ми, като продължаваше да рисува. Този път той правеше скица на близначката. — Аз ви казах, че писар няма да стана. Нека мине лятото, после ще видим.

— То лятото ще мине — рече баба, — ами подирка какво ще правим?

— Лесна работа — рече той, загледан в листчето, — няма да умрем от глад.

Портретът на близначката беше готов.

— Харесва ли ви?

— Същинска Дена! — развикаха се жените. — Още малко, и ще проговори.

— Изрисувай и мене — казах аз.

— Стой мирно!

Застанах насреща му. След пет минути беше готова и моята мутра — Дълъг нос, голяма уста, широка челюст.

— Това е карикатура — каза той.

— Защо карикатура? Какво е това карикатура?

Близначката и баба се заливаха от смях, като гледаха носа ми и устата. Дойде отнякъде мама, и тя започна да се смее. Аз се разплаках. Избягах навън и не се върнах. Помислих, че ще ме потърсят, ала никой не се сети за мене. Чувам по едно време — брат ми се разхожда из хармана, разглежда звездите и си свирука. Кипнах от възмущение. Хем се подиграва с мене, хем пък разглежда звездите и си свирука, сякаш нищо не е било. Хвърлих едно камъче и го ударих по крака. Той се обърна към плевнята, дето се бях скрил, и запита:

— Кой е? Кой хвърля камъни?

Аз не се обадих скрит в тъмното. След малко хвърлих още едно камъче и едвам не се засмях.

— Кой е?

— Госпожица Маринова — рекох аз с тънък женски глас — Добър вечер.

Брат ми веднага ме позна:

— Добър вечер, госпожице Маринова. Искаш ли едно шамарче?

— Искам.

— А пръчка по ушите?

— Точно тъй!

Той прихна да се смее. Аз изтичах от тъмното и се хвърлих на шията му.

— Маймуна! — каза той и ме прегърна.

Притиснах главата си до рамото му и не исках да го изпусна. Бях му простил всичко. Той беше такъв човек, че не можехме да му се сърдим дълго. Сигурен съм, че и госпожица Маринова му е простила, задето хвърли костилките и удари баба по лицето. Сигурен съм, че и баба вече му е простила, както му простих и аз.

Само Дочоолу и чичо Сава не му прощаваха. Особено Дочоолу.

Привидно те се отказаха да се разправят повече с него. Махнаха с ръка и го натириха да си троши главата. Предупредиха само учителката да не се мотае повече из селото, защото щяло да й изстине мястото. Но госпожица Маринова не се уплаши. Остана още няколко дена и постоянно идваше у дома. Казала дори на Дочоолу, че нямало сила, която може да сломи волята й. На туй отгоре, след като си отиде в Търново, не минаха два дена, и пак пристигна с влака. Брат ми отиде на гара Соколово да я посрещне. Госпожица Маринова му носеше книги в големия оръфан куфар, с който брат ми се беше завърнал от Велики Бечкерек. Този куфар имаше някаква тайнствена история, която само брат ми и госпожица Маринова знаеха. (Разбира се, и аз знаех тайната на оръфания куфар и се бях заклел да не я казвам на никого!) Този оръфан куфар, наречен от брат ми „стар боен другар“, имаше двойно дъно, в което брат ми беше пренесъл през границата нелегални материали! И ето, сега този оръфан ветеран, препасан с две каишки, за да не се разпадне, изпълняваше отново бойната си роля. Брат ми отиде с магарето на гара Соколово да го посрещне.

Куфарът беше пълен с книги. А в двойното дъно — нелегални вестници. Брат ми прибра книгите, а нелегалните вестници предаде някому. След една седмица куфарът пак замина за Търново. После пак се върна на село. Брат ми го кръсти „Пантелей пътник“. Стягаше му каишките и го мяташе на магарето. Така Панталей пътник ходи няколко пъти до Търново и обратно. Докато един ден Дочоолу се усъмнил в този куфар и съобщил в околийското управление да ни направи обиск. Пристигна на кон Гичо, нашият пъдар, който още работеше в околийското. Дойде направо у нас и поиска куфара. Мама го нахока, но Гичо влезе насила и започна да разглежда куфара. Обръща го нагоре-надолу, отваря го, затваря го. Накрая каза:

— Много оръфан!

— Да, оръфан е — каза брат ми.

— Защо не си купиш нов?

— Ще си купя.

— А тоз боклук го хвърли в огъня.

— Тъй вярно, господин началник! — каза брат ми и козирува.

Гичо ритна куфара и си тръгна. На излизане видя една дебела книга, спря се и я взе.

— Каква е тази книга? Ще я занеса в околийското — каза той.

— Ваша воля, господин старши — рече брат ми.

Гичо взе книгата, а брат ми се кискаше зад гърба му.

— Виждаш ли, отче — казал брат ми на свещеника, от когото бил взел тази книга, — забраняват ни да четем и библията. Искам да стана религиозен, а не ми позволяват.

Попът му намигнал хитро:

— „… И не введи нас во изкушение, но избави нас от лукаваго!“ Всичко е хубаво, само дето блажиш през постите не харесвам. Върши го поне тайно, че да не виждат децата.

— „… Оставете децата да дойдат при мене!“ е казал Исус Христос, отче. Както виждаш, ние четем всичко.

— Това е похвално. И аз бих желал да прочета „Капиталът“. Доколкото знам, това е библията на комунистите.

— За „Капиталът“ са нужни капитали, отче — рекъл брат ми, — ако дадеш пари, веднага ще ти я изпиша от София. Лично до тебе с наложен платеж. Да сме си на чисто.

— Много се боиш.

— „… И не введи нас во изкушение, отче, но избави нас от лукаваго!…“

— Интересно момче — казал попът, — чете всичко и затова ме оборва. Трудно му излизам на глава.

— Няма да ми е чудно, отче — казал Дочоолу, — ако един ден и ти станеш комуняга. Натам върви работата.

— Това няма да го бъде. Обратното, аз ще му въздействувам да се завърне в лоното на светата църква.

— Когато си видиш ушите, тогава и той ще се върне! — рекъл Дочоолу.

— Моля, моля, ще се докача!

— Какво ще се докачаш! Нали те чух оная неделя, като говореше за талантите и за иглените уши… Няма вече да идвам в черквата и да ти чета „Веруюто“. И на владиката биля ще доложа!

Попът пребледнял и си отишъл с миром.

Оттогава той отбягваше брат ми. Казал веднъж на баба:

— Кажи на вашия Къню да не прави щуротии. Онзи ден получих от София една книга с наложен платеж. В чудо се видях. Взех, че я върнах. Ще ми запали къщата туй момче, кажи му!

— Каква е таз книга бре? — питаше баба учудено.

Брат ми се смееше.

— Народец — викаше той. — Няма що!

Слагаше бележника си под мишница, вземаше два-три въглена и тръгваше по нивите и кръчмите и рисуваше селяните, карикатуреше ги, разсмиваше ги. Скоро всички го обикнаха. Трупаха се около него, приказваха, даваха му съвети как да рисува, друсаха се от смях.

— Даровито — казваха, — иде му отръки! Що му трябва да се занимава с политика!

— А бе сирак, няма кой да го упъти. Майка му по цял ден на нивата.

— Сега младите все на политика ги избива — казваха други, — такива са времената. Големи работи са намислили!

— Нависоко хвърчат, но ще ги видим, като ги натисне Шерю, накъде ще я подкарат.

„Шерю“ това беше гладът. Брат ми ги слушаше, намигаше ми и продължаваше да рисува. Аз ходех подире му като ординарец, носех му бележника и нарисуваните картини и се надувах. Бях забравил хлапетиите от махалата. Не търсех Филча, нито Минча. А и те не ме търсеха, защото им бяха забранили да дружат с мене и да идват у дома.

Лятото неусетно минаваше. Потърколи се юли. Източи се и половината на август. Пожънахме, овършахме. Аз бях навсякъде с брат си. Той ме научи да жъна и да връзвам снопи. Заедно с него складирахме кръстците на нивата, „бъчкахме“ сламата в плевнята, отвявахме житото и с големи козени чували го носехме и насипвахме в хамбара. След вършитбата отидохме заедно с него на воденица. Цяла нощ мляхме брашно, после ловихме риба във вадата, къпахме се. Той ме научи да плувам по гръб и „руската“. Аз възприемах всичко, което ми кажеше. Гледах го в очите и поглъщах всяка негова дума.

През август излязоха дините. Започнаха сборовете, хората, тлаките. Брат ми ходеше с ергените, събираше ги, даваше им книги да четат. Учеше ги да секат дините с дълги ножове. Веднъж Дочолу казал, че това било военни упражнения. Ергените се подиграваха с Дочоолу и още повече обикнаха брат ми. За да покажат привързаността си към брат ми и омразата си към Дочоолу, започнаха да ходят гологлави. И аз ходех без шапка. Веднъж чичо Сава ме срещна и ми каза:

— И ти тръгна като бача си бе, момче?

Аз му отговорих:

— Нямам нищо общо с тебе!

Чичо Сава се опули, стъписа се назад и дълго гледа подире ми. Сигурно е казал: „Маскара с маскара“, ала аз не го чух.

Лятото си отиваше. Брат ми получаваше редовно писма от госпожица Маринова, четеше си ги наум, бе да ни казва какво му пише, и ги слагаше в едно сандъче, което заключваше. Не ми е известно съдържанието на тия писма. Но сигурно госпожица Маринова тъгува за брат ми. Ала кой не тъгува за брат ми, кой не го обича? Че той може всичко: и да рисува, и да връзва снопи, и да зида, и да поправя ключалки и брави, и да майстори тайнствени куфари. Всичко! Ето например, щом наближи есента, разпокри къщата и отново я покри с плочи, за да не капе, когато завалят дъждовете. Да, госпожица Маринова тъгува за него. Тя чака с нетърпение есента, когато ще започне училище…

И есента пристигна. Пожълтяха листата. Удари училищният звънец. Влязохме в клас. Насядахме на чиновете. Влезе един старец с голям дневник под мишницата. Станахме. Накара ни да прочетем молитвата. После започна да ни извиква един по един, за да ни опознае. „Къде е госпожица Маринова?“ Никой не ни отговори. В стаята беше тъжно, тихо, пусто.

След няколко дена брат ми получи писмо. Прочете го и пребледня:

— Маринова е преместена в друга околия!

— Защо?

— То се знае. Последно предупреждение. След това я очаква член 20!…

После добави:

— Отмъстиха си… Но няма да постигнат целта си, няма!