Камен Калчев
При извора на живота (7)

II

Постепенно навлизам в сложния свят на човешките взаимоотношения и се оплитам в тях.

Филчо има пистолет, карти за игра и моряшка барета с дълги ширити, които висят на гърба му като женски плитки. Дядото на Филчо, известният Дочоолу, има два черни коня с подстригани гриви и опашки. Филчо казва, че конете са обещани за него, и ги препуска галоп, като че са наистина негови. Освен пистолета Филчо има и ловджийска пушка, с която е стрелял няколко пъти и убил заек. Тази пушка е на вуйчо му, но Филчо казва, че е негова, и ние му вярваме, защото вуйчото на Филчо е стражар в околийското управление в Дряново и там има много пушки на разположение.

Но кой е Филчо?

Слушах внимателно гласа на момчето, което се беше скрило под дъбовите храсти на сянка, и от време на време подпитвах:

— А ти виждал ли си пистолета?

— Виждал съм го.

— А картите?

— Разбира се. Даже сме играли.

— На какво?

— На табланет и сантасе. Филчо играе и на табла.

— На табла?

— И аз играя на табла.

— Мъчно ли е?

— Много е мъчно.

Гласът под дъбовия храст утихва. Аз продължавам да събирам кумбулите. Една кофа е вече напълнена. Започвам да пълня втората, а окапалите сливи нямат свършване. Минчо ме съветва:

— Не слагай гнили. От тях не става ракия. Събирай само здравите. Чуваш ли?

— Майка ти ми каза да омета цялата поляна.

— Ти не я слушай, аз съм пил ракия от гнили сливи и знам, че мирише на мухъл.

— Тъй ли?

— Разбира се.

— Ама истина ли? — продължавам да се учудвам и това още повече въодушевява Минчо. Той започва с упоение да ме лъже. Аз съм в периода на непрекъснати учудвания. Всичко ми е невероятно. За всичко, което чувам от устата на Минчо, възклицавам: Тъй ли? Ама наистина ли? Цъкам с езика си и Минчо съвсем изпада във вихрушката на лъжите. Той ми разправя, че бил голям специалист по ракиите. Аз слушам и чувствувам, че съм напълно под властта на този човек, скрит под сянката на дъбовия храст.

— Миналата година изпих цяло шише ракия, 60 градуса!

— Какво? — питам глупаво аз, защото не знам какво значи „градус“. Минчо също не знае, ала така уверено говори, че нищо не може да бъде поставено под съмнение. Разбирам, че става дума за люта ракия, която гори гърлото, белия дроб и стомаха.

— Парна ми само езика — казва Минчо.

— А подирка? Какво ти стана?…

— Нищо — казва той и плюе през клоните на храста. Плюнката му стига до мене. Това изненадва Минчо и той започва още по-усилено да се упражнява, докато плюнката му пада на главата ми. Аз се отдръпвам обидено, а Минчо се хили. Виждам само празното място на избития му зъб.

— Улучих ли те? — пита той. — Стой да опитам още веднъж.

Аз се обръщам, за да избягам, ала в бързината се препъвам в препълнената кофа и разпилявам отново кумбулите на поляната. Минчо се смее на глас, тропа с крака и пляска с ръцете си, но не смее да напусне сянката.

— Голям страхливец си. Защо бягаш? Събирай сега отново кумбулите…

Аз се връщам предпазливо и започвам бързо да слагам разпилените сливи в кофата. Минчо ме наблюдава, после казва строго:

— Не слагай клечки и разни други боклуци.

Аз се старая да изпълня заповедта му и през цялото време не мога да се освободя от мисълта, че той пак ще се опита да плюе.

Слънцето е в зенита си, над самия връх на сливата. Струва ми се, че сега е най-горещият час. Всичко се е притаило, скрило под сенките. Само невидимите мушици бръмчат тъжно, провлечено, сякаш точат копринени нишки и ме омотават в тях. И Минчо не мисли да спи. Той продължава:

— Аз плюя по-далеч от Филчо.

Щях да извикам „тъй ли“, но се въздържах. Не искам повече да се учудвам. Той не заслужава моето удивление.

— Не вярваш ли?

Аз мълча.

Минчо хвърля едно камъче и ме чуква по ръката.

— Не вярваш ли?

Чувствувам как той се ядосва и продължавам да мълча. Очаквам втори път да ме удари, но в този миг откъм оградата на градината се чува шум. Обръщам се. Едно ловджийско куче прескача оградата. След него се показва момче с голяма, широкопола сламена шапка. Кучето скача при нас в градината. Момчето също скача и се насочва право към мене. Това е Филчо. Аз оставям кофата и гледам смаяно. Филчо държи пистолет в ръката си — грамаден и ръждив.

— Къде е Свраката?

— Кой?

— Свраката — повтаря той натъртено и се озърта наоколо, — къде се е скрил? Казвай или ще те застрелям на място!

— Не зная.

Той държи дулото на пистолета до гърдите ми.

— А с кого приказваше преди малко?

— С никого.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

Филчо дръпва неочаквано пистолета от гърдите ми и го насочва към храстите. Минчо изпищява и бързо се измъква от дебелата сянка. Той е пребледнял, от ухото му капе кръв, сигурно се е одраскал, когато е излизал от храстите.

Аз се радвам. Свраката е смазана, унищожена. Тръпки лазят по кожата ми. Усещам как Филчо ми става симпатичен даже когато насочва ръждивия пистолет към гърдите ми. Справедливостта тържествува.

— Ела — казва Филчо — да изкараме едно сантасе!

— Дадено — отговаря Минчо, — ама честната.

— Честната.

Тръгваме зъм сайванта, близо до плевнята. Там сянката е по-дебела, винаги е хладно и удобно да се играе на карти, защото никой не може да ни види! Ние се разполагаме спокойно до една стара веялка. Над нас висят паяжини, огрени от слънцето, което наднича през пролуките на покрива. От съседния полог изхвърча някаква кокошка, която е носила яйца. Дига се прах и крясък, но момчетата не обръщат внимание на това непредвидено произшествие. Филчо слага пистолета до себе си, изважда едно тесте карти от джоба на ризата си и започва да ги смесва като стар, обигран картоиграч. Картите са омазани и мръсни, като че са киснали в тиган със свинска мас. Все пак това са истински карти, а не направени от картон и нарисувани нескопосано. Аз съм определен да бъда писар. Седнал съм между двамата картоиграчи с цигарена кутия на коляното и молив в ръката. Начертал съм две колони и съм написал отгоре „М“ и „Ф“. Картоиграчите започват да чаткат мазните карти върху плочата, която им служи за маса. Те играят нетърпеливо и сприхаво. Чува се от време на време: „Коз, пика, каро, бирлик…“. И нищо не разбирам. Едно ми е ясно само, че всички карти, които падат върху плочата, все Филчо ги обира. И това ме изпълва с още по-голяма радост. Минчо съвсем е пребледнял, ушите му са увиснали като ушите на копоя, който е клекнал в каруцата и наблюдава играта с изплезен език.

— Цакам. Не бързай. Каро бирлик. Още веднъж. Размеси картите. Дай момата. Остави попа. А ти пиши хубаво. Писа ли на „Ф“? Внимавай! Да не надписваш!

Филчо поглежда към цигарената кутия и се почесва зад врата. Състезанието между „Ф“ и „М“ продължава с ожесточение. Иска ми се и аз да взема участие, ала „Ф“ ми казва, че на три ръце не можело да се играе. Продължавам да пиша и ликувам заедно с „Ф“. Всичко в него е необикновено! „М“ е нищожен и жалък. И аз надписвам на „Ф“, за да доунищожа „М“.

Кой е Филчо?

Един на майка. Баща му убит във войната. Дядо му — известният Дочоолу — е най-богатият човек в селото бил е кмет преди чичо Сава, притежава много ниви и имоти. Търгува с тютюн. Посредник е между селяните и тютюневите фирми. Сладкодумен, хитър и все току ходи в Търново да се среща с разни големци. На туй отгоре Дочоолу е и певец в черквата.

— Е, Сврака? — пита Филчо. — Признаваш ли?

Минчо хвърля последната карта и става:

— Не ща.

— Признаваш ли?

Филчо гледа победоносно и също става. Той е висок, по-висок и от двама ни, с дочени панталони, кенарена бяла риза, ошарена отпред от бълхите. Впрочем бълхи има навсякъде. И нашите ризи с Минчо са оцвъкани от тях. А гърдите ни приличат на звездно небе. Но това не помрачава очарованието ми от Филчо. Напротив, така той изглежда по-интересен. Той е хубаво момче със сини очи, червендалесто, кръгло лице, черни вежди, меки, червени като на момиче устни. Челото му е високо, част от косата му е извита, като че ли го е близала кравата. И това не е лъжа. Казват, че когато се родил кравата се приближила до коритото, дето лежал и врякал новороденият Филчо, и го близнала с езика си. Затуй сега косата му е дръпната нагоре. Филчо има и друг белег, който го отличава от нас. Той има кичур бяла коса зад ухото си. И всички казват, че това било късметът му, макар да е сираче.

Наистина дядо му е богат, майка му е млада и хубава, често ходи в Търново и казват, че щяла да се омъжи повторно за един богат търговец, ала още не искала заради Филчо. Всичко на този свят се прави, за да бъде добре на Филчо. И аз правя всичко, за да му бъде добре. Радвам се, когато побеждава на карти, надписвам му, гледам го в очите и го слушам каквото ми каже. Същото прави и Минчо, макар да мрази победителя си.

— Хей, Сврака, искаш ли да пушим?

— Искам.

— Тогава иди да измъкнеш цигарите от палтото на баща си!

— Не мога.

— А какво можеш?

— Мога ракия да ти донеса.

— Сега ракия не ми се пие.

Филчо вади кутия цигари. Дава една на Минчо, една на мене и една захапва той. И тримата запушваме. Над главите ни се вие облак тютюнев дим, минава през покрива на сайванта. Отдалеч биха помислили, че се е запалила плевнята. Филчо ме учи как да смуча, без да се задавям. След това ми показва как да изкарвам пушека из носа си. После ме убеждава, че могъл да изкарва пушек и през ушите си. Аз се удивлявам, цъкам, кашлям и се давя. Но не смея да захвърля цигарата. Минчо прави колелца с тютюневия дим. Казва, че могъл бил да напише, ако иска, и името си.

— И аз мога да напиша името си — казва Филчо.

Те пушат изкусно и това ме учудва. Решавам и аз да правя това, което те правят. От очите ми текат сълзи. Пушенето е в разгара си. В това време се разнася страшен вик зад плевнята. Майката на Минчо ни е открила. Може би си е помислила, че сме запалили плевнята, защото крясъкът е страшен и отчайващ. Ние веднага изгасяме цигарите и ги пъхваме в дувара. Филчо хуква към оградата, след него тича копоят. Аз и Минчо стоим вцепенени.

— Маскари с маскари! — вика разярената жена. — Не си гледат работата, ами се занимават с мурафети! Аз ще го науча него, аз ще му кажа.

Става дума за Филчо, който отдавна е изчезнал в съседния двор заедно с копоя.

— Аз ще му кажа на тоя разбойник как се прескача в людска градина. Де го, да му строша главата!

Окуражен от майка си, Минчо изтичва до оградата, покатерва се и започва да хвърля камъни подир изчезналото момче. Аз коленича до празната кофа и чевръсто събирам разпилените сливи. Кметицата продължава да кълне застанала до оградата. Това още повече окуражава сина й. Камъните се сипят като градушка в съседния двор. По едно време нещо изсвистява над главата на Минчо и един грамаден камък пада близо до мене. Минчо изпищява и пада от оградата. Майка му го прегръща, вие над него. Нищо особено не се е случило. Минчо е паднал от страх. Ала кметицата кърши ръце и проклина Филчовия род.

Защо бяха тези истории? Не се запитвах, нито пък ме интересуваше смисълът на тия клетви. И все пак не бях безразличен. При всички случаи аз бях на страната на Филчо. И много съжалявах, че той не улучи с камъка този самохвалко, който се беше покатерил на оградата!

Двете семейства не живееха добре, направо враждуваха, макар да бяха съседи и дори, както разправяха, имали далечно родство. Те просто се ненавиждаха. Никога не говореха спокойно един за друг. И си завиждаха за разни дреболии.

Къщата на чичо Сава, стара каменна сграда, покрита с плочи, беше на хълма и от нея се виждаше цялата долна махала. Къщата на Филчовия дядо, и тя беше на хълма и от нея се виждаше, кажи-речи, цялото село. За разлика от другите къщи тя имаше капаци на прозорците и беше покрита с червени цигли, които й придаваха градски вид. Чичо Сава, и той мислеше след година-две да препокрие къщата си с цигли и да я ремонтира, като избие прозорци откъм шосето за Търново. По това шосе минаваха всички балканджийски кервани, тръгнали да търгуват надолу из полето. Чичо Сава мисли да направи освен кръчма, за която вече всички знаеха, и една стая за преспиване на разни пътници, и един яйчарски склад. След туй, чувал съм го да казва, щял да помисли и за търговията с тютюна, която засега била съсредоточена само в едни ръце и това не било много изгодно за селяните. Чичо Сава имаше сушилня за сливи, един казан за варене на ракия и една цилиндра. Филчовият дядо също имаше сушилня и казан, и цилиндра, но имаше и една вършачка — нещо, за което чичо Сава не можеше още и да мечтае. С тази вършачка, обслужвана от един черен и омаслен техник, Филчовият дядо обираше парите и житото на селяните от цяла Дряновска, па и Търновска околия. И мене ми се струваше, че тази вършачка беше заседнала на гърлото на чичо Сава и той не можеше да я преглътне. Дойдеше ли лятото и започваше ли тя да пухти из дворищата и харманите, чичо Сава загубваше съня си. Не ще и дума, че Филчовият дядо беше взел преднина с тая вършачка, макар да не беше ходил в Америка.

Двете съседски къщи се бяха разположили в широки, просторни, сенчести дворове, обрасли с ябълкови и крушови дървета. Като се говореше в едната къща или дори на двора, в другата не се чуваше нищо. И това беше много удобно, защото в противен случай кой знае какви побоища щяха да стават.

Дворовете бяха отделени с висок каменен зид, покрит отгоре с тръни и с начупени остри стъкла. Само на едно място Филчо беше успял да свали тръните и да натроши стъклата, за да се прехвърля, когато си поиска, заедно с копоя. И колкото и да слагаха нови тръни, дори и бодлив тел, прелезът си остана незапушен за голям ужас на възрастните обитатели на тия два враждуващи дома.

Аз не знам какво деляха тези хора, но винаги ме е учудвала неразумната им злоба. Някои неща бяха съвсем прекалени. Например случаят с ореха.

Извисяваше снага един стар, клонест и много плодороден орех, който за нещастие беше поникнал точно на границата между единия и другия двор. Дори каменният зид стигаше до стъблото, след туй продължаваше от другата страна. Всеки претендираше, че орехът е негов. Пък и клоните на дървото се простираха еднакво над единия и над другия двор. Тъй че наесен, когато узрееха орехите и почнеха да ги брулят, ставаха винаги неприятни спречквания. Случвало се е понякога за шепа орехи да се ругаят и да се заканват, че ще отнесат въпроса до мировото съдилище, дори и отишли веднъж за срам и позор на цялото село.

От всички най-много се косеше и ядосваше кметицата. Веднъж беше взела брадва да сече ореха, но добре, че чичо Сава излезе по-благоразумен, та я възпря да не прави тази дивотия. И вместо да му благодари за благоразумието, тя взе, че го удари с дръжката на брадвата, и го обсипа с най-люти клетви. Сприхава, нервна и припряна жена беше тя, при това слаба, суха, като че ли беше раснала на безводно място. И съм забелязал, колкото слабее и се коси, толкова и брадавицата й расте и се уголемява. И все не мога да отклоня погледа си от нея, защото ми е много интересно и любопитно.

И сега тя беше изпаднала в истинска ярост и нареждаше на сина си да не дружи с Филчо, да не играе с него на карти, да не пуши, защото от пушенето и пиенето никой не е прокопсал, както не е прокопсал и вуйчото на Филчо, който бил прочут пияница и картоиграч. Пък и дядо му бил един дърт пергишин, нямал равен на себе си в цялата околия. Да не говорим за майка му, която била прежалила мъжа си още на четиридесетия ден и тръгнала с разни търговци и чиновници от Търново и от Дряново да се весели и да се разхожда, пременена и нагиздена, като че не е вдовица, ами мома за женене. Че не я знаят каква е хубавица, ами взела да се докарва и да се цапоти като търновските кокони. Чунким не са я видели да минава с един файтон през лозята на Качица и във файтона имало не един, а двама офицери от гарнизона… и се кикотела сякаш хората са будали и не се досещат какво прави този файтон в лозята с двама офицери от гарнизона. Хората трева пасат и не знаят кой купува моряшки фланелки на сина й и кой миналата година му беше донесъл лачени чепици за Димитровден, че и за Коледа, когато колеха прасетата… Нали бяха дошли двама адвокати пак от Търново, единият уж бил прокурор, че взеха, че се наплюскаха и подир не оставиха селото да мигне от виковете им. Пък и тя им пееше разни песни и се хилеше насреща им като варена свинска глава. Мисли, че аз не ги гледах какво правеха цяла нощ зад прозорците, защото не бяха спуснали кепенците и всичко се виждаше. Подир се чудим защо има суша и защо пада градушка, че уби миналото лято и житото ни, и лозята ни.

Аз слушах тази дълга и предълга история и още по-старателно събирах кумбулите, дано напълня кофата, докато траят клетвите и одумките. Кметицата се беше изстъпила до оградата, обърнала лицето си към Филчови с надежда, че ще я чуят от съседния двор. Ала като разбра, че никой не и обръща внимание, тутакси се сети за мене и ме заяде:

— Ами ти бре? И ти ли си пушил тютюн?

— Не съм.

— Ами какво правихте зад плевнята?

Аз събирам още по-чевръсто разпилените плодове и се преструвам, че не съм я чул. Тя се приближава до мене, хваща ме за ухото и ме изправя на крака:

— Духни ми!

Духвам й в устата.

— Вониш ми на комин — мръщи се тя, — колко цигари изпуши?

— Половинка.

— А Минчо?

— Той не пуши.

Тя ми пуска ухото. Продължавам да я гледам. Не мога да откъсна погледа си от брадавицата й.

— Хайде, събирай! Стига си ме зяпал… Трябва да изкараш вече воловете на паша.

— Рано е — казвам аз, — още е горещо.

— Я премери сянката!

Заставам по средата на поляната, обърнат с лице към сянката си, и започвам да я измервам стъпка по стъпка. По сянката ние, воловарчетата, познавахме кога е дошло време да изкараме добитъка на паша. Нашата собствена сянка ни служеше за часовник. Три стъпки — беше рано. А четири — тъкмо навреме. Като видя, че има още време, кметицата се успокои и си отиде, взела със себе си пълната кофа, за да изсипе кумбулите в кацата да втасват за ракия. Ние с Минчо останахме пак самички.

Сенките на дърветата и на дуварите постепенно се удължаваха. Някаква птичка кацна над главата ми и зачурулика. По едно време прелетяха два гълъба над ливадата. Животинките се измъкваха от храсталаците и дупките. Само Минчо седеше още там и мълчаливо ровеше с крак изсъхналата шума. По едно време чувам:

— Ударих Филчо с камък по крака… Не вярваш ли?

Преструвам се, че не съм го чул.

— Не вярваш ли?

Пак не му отговарям. Тогава той ми казва:

— Петър петлето скочи в котлето, опари си крачето.

Пак мълча.

— Петел!

И тъкмо се готвя да му отговоря, на каменния зид отново се появява Филчо. До него е копоят.

— Отиде ли си Брадавицата?

— Отиде си.

— А Свраката?

Минчо се измъква неочаквано от храстите и хуква уплашено към дома си, хванал с две ръце продълговатата си глава:

— Олеле, малее, убиха ме!

Филчо се смее победоносно, копоят лае кой знае защо и известява на всички, че е вече време да изкарваме добитъка на паша.

— Чакам те на Янкова ливада — вика Филчо — чуваш ли?

— Чувам!

Филчо скача отново с копоя зад оградата, изчезва. Чувам пронизителната му свирня. Единият кон цвили. Всички вече знаят, че Филчо изкарва конете на паша. Аз бързам да го настигна. Отнасям кофата в мазето, изсипвам сливите в голямата каца, преплещям торбата си, вземам дряновата тояжка и подкарвам двата вола.

Някъде в далечината, на пътя, се вдига прахоляк. Филчо препуска конете, от копитата им хвърчат искри. Подир него по чакълестото, изровено от пороищата шосе се вървят нанизани на върволица други воловарчета и пастирчета, горещините са отминали, позахладило се е и за хората, и за добитъка. Вървя и аз и знам, че ще бъде много весело на Янкова ливада.