Стив Бери
Гробницата на императора (85)

82

Малоун отпиваше от чашата с черен чай и чакаше болката в рамото му да стане малко по-поносима. То беше наместено и пристегнато с импровизирана превръзка. Но въпреки това трябваше да го види лекар. Веднага след като се спуснат в равнината.

От смъртта на Виктор бяха изминали три часа. Трийсет минути от тях той беше прекарал в импровизираната гробница на Първия император Цин Шъхуан, където оглежда с възхищение погребалните одежди и прекрасните предмети.

Ни Юн седеше на терасата с него. Следобедното слънце багреше близката планина в червено, черно и жълто. Въздухът беше все така мек, лек ветрец развяваше многоцветните знамена, окачени на високи пилони. Вниманието му беше привлечено от мраморния слънчев часовник, стъпил на четири крака върху кръгла каменна основа.

— Всеки храм в Китай разполага със слънчев часовник — обади се Ни. — Той ни напомня, че добродетелта трябва винаги да блести като слънцето по пладне. Един добър съвет, който остана забравен в продължение на много години.

— Вярваш ли на онова, което каза Пау Уън?

— Не вярвам на нито една негова дума.

— Надявах се, че няма да бъдеш толкова наивен.

— От времето на военното ми обучение съм запомнил една поучителна история — леко се усмихна Ни. — Великият воин Чао обградил с четирийсет хиляди войници един град, който се защитавал от малобройна армия начело с неговия най-голям съперник на име Джан. След четирийсетдневна обсада жителите на града започнали да продават децата си срещу храна. Но Джан отказвал да се предаде и дори обезглавил някои от офицерите си, които предлагали капитулация. Но в един момент стрелите на малобройната му армия привършили и Джан заповядал на цивилните да изработят хиляда фигури от слама и да ги облекат в черно. Когато заповедта му била изпълнена, той изчакал нощта и спуснал фигурите от крепостната стена с помощта на въжета. Бойците на Чао ги обсипали с хиляди стрели, защото ги взели за бягащи врагове. После Джан заповядал да ги изтеглят обратно с въжетата и изведнъж на негово разположение имало предостатъчно муниции.

— Умно — усмихна се Малоун.

— Историята не свършва до тук — продължи Ни. — По-късно същата нощ Джан избрал петстотин от най-смелите си бойци и ги спуснал с въжетата. Армията на Чао не им обърнала внимание, вземайки ги за още сламени чучела. Бойците на Джан нападнали лагера на спящия враг и започнала невиждана сеч. Армията на Чао била тотално разбита.

Поуката беше ясна.

— Джан успял да превърне пасивната си позиция в активна — продължи Ни. — Спомних си тази поучителна история, докато разговарях с Пау Уън. Ние бяхме останали без муниции и аз бях принуден да спусна няколко чучела пред него, за да се въоръжа отново. Той изгаряше от желание да бъде на печелившата страна и аз се възползвах.

Малоун не можеше да възрази на подобна стратегия.

— Но в даден момент със сигурност ще „заключа вратата, за да пипна крадеца“ — добави Ни.

Малоун се усмихна, защото знаеше какво има предвид събеседникът му.

— Обкръжи врага и покрий всички пътища за оттегляне.

— Ние също имаме подобна максима — кимна Ни. — Но за нейната реализация трябва да помним пет неща. Първо, за да затвориш вратата, трябва да разполагаш с огромно предимство в жива сила. Второ, трябва да има врата за затваряне. Трето, не бива да чакаш пасивно появата на крадеца. Той трябва да бъде подмамен. Четвърто, вратата трябва да бъде затворена в подходящия момент, за да си сигурен, че крадецът е вътре. И, пето, всички други изходи трябва да бъдат блокирани.

Малоун бавно осъзна какво беше направил Ни.

— Значи си го приспал — подхвърли той.

— Точно както той се опита да ме приспи в Белгия.

— Тая история за отказа му да връчи петролната проба на Тан, нали? Всичко е било опипване, търсене на изход от ситуацията. А за теб изобщо не го е било грижа.

— Той е лъжец и измамник — кимна Ни. — А аз просто отвърнах със собствените му оръжия. Нима имах друг избор? Ние сме на негова територия, това място е изключително опасно. Той ми предложи помощта си и аз я приех. Но мога да те уверя, че когато му дойде времето, ще затворя всички врати.

— А какво ще кажеш за онези приказки, свързани с „отказ от насилие“?

— Китай се руши от хора като Пау Уън. Те разяждат обществото ни като рак. Крайно време е да получат онова, което раздават с лека ръка. Легализмът не е нищо повече от опортюнизъм, който използва насилие и терор, за да спечели уважение. Аз ще им предложа единственото нещо, от което разбират и чрез което управляват. Това ще бъде справедливо.

Малоун беше съгласен.

— Ако се наложи, ще смъкна гащите на всеки държавен служител и висш офицер, но ще прочистя Китай от евнусите.

Усетил нова самоувереност в гласа на Ни, Малоун подхвърли:

— Отдавна обмисляш това, нали?

— Нагледал съм се на начина, по който глупави, дребнави и егоистични хора разрушават страната ни. Всички те са корумпирани. На това трябва да се сложи край. Ще използвам „Ба“, докато са ми нужни, а когато му дойде времето, ще се отърва от тях.

Малоун се надяваше, че този човек ще изпълни заканите си, но не можеше да не го попита за онова, което най-вероятно вълнуваше и Вашингтон.

— Демокрацията влиза ли в твоите планове?

— Тук тази дума внушава негативни чувства. Твърде дълго е била използвана, за да поражда омраза. Но народът ще има своята дума в новото управление. Ние ще потърсим отговорност от всички, включително и от онези, които са на върха. — На лицето му се появи усмивка. — Всъщност демокрацията дължи страшно много на Конфуций…

— Изглежда, си напълно готов.

Ни кимна.

— Преди малко разговарях с премиера. Той ще ме издигне за свой заместник. Доволен е от отстраняването на Тан и е готов да ме подкрепи, когато дойде време да се освободим от „Ба“. Пау надценява ролята си в съвременен Китай. Неговото време е отминало.

— Далеч съм от тези неща и не бих могъл да играя подобни игри — поклати глава Малоун.

— Тук е Китай, Малоун — усмихна се Ни. — Нещата се уреждат по нашия начин. За съжаление измамата е неразделна част от управлението. Много бих искал това да се промени, но ще ми трябва време.

— Знаеше ли, че Виктор Томас работеше едновременно за руснаците и американците?

— Не съм изненадан. Но след смъртта на агента им тези чужди сили няма да научат нищо. — Ни замълча за момент, а после добави: — Разбира се, извън онова, което ще докладвате вие двамата с мис Вит.

Направи му впечатление, че Виктор беше наречен агент.

Но той наистина беше такъв, по дяволите!

— А какво ще стане със Соколов?

В момента Касиопея беше при руснака и детето му, за да се убеди, че са добре.

— Той ще се върне в лабораторията си в Ланджоу заедно с петролната проба. Вече заяви, че иска да ми сътрудничи. За това безспорно допринася и заплахата от руснаците, която продължава да виси над него. Той си дава сметка, че те искат да го върнат обратно, а ако не успеят — да го убият. Затова ще го взема с мен обратно в Кашгар заедно с детето. Съпругата му ги очаква. Аз вече се погрижих да я докарат с първия самолет. Ще направя всичко възможно да ги закрилям и да спечеля неговото доверие.

— Дръж го под око — подхвърли Малоун.

— Разбира се — кимна Ни. — Опасността за него ще отмине едва когато светът научи за откритието му.

— Наистина ли възнамеряваш да го направиш?

— Няма друг начин — кимна Ни. — Откритието трябва да носи полза за всички.

— И да промени мнението за Китай.

— Да се надяваме.

Едно напълно задоволително решение за Вашингтон, помисли си Малоун. Ами Иван? За него едва ли ще е така.

— Какво ще стане с Пау Уън и четирите убийства, които извърши? — попита на глас той.

— Те няма да бъдат забравени.

Отговорът го задоволи.

— А ти защо ни се довери в Сиан?

— Нещо ми подсказа, че мога да разчитам на теб и на мис Вит — сви рамене Ни.

Малоун си спомни за стария си приятел Хенрик Торвалдсен. Дано и той да си беше помислил същото, преди да умре.

— След малко отлитам за Кашгар, където ще се срещна с премиера — добави Ни. — От там заедно ще се приберем в Пекин. Ще наредя да изпратят специален хеликоптер за теб и мис Вит.

След тези думи Ни се изправи и протегна ръка.

— Благодаря ти за всичко. Ти ми спаси живота.

Малоун пое ръката му, но не прие благодарностите.

— Просто изпълни онова, което си решил — промълви той, после любопитството му надделя и вдигна глава. — Щеше ли да прережеш гърлото на Пау, ако не бях се появил?

Ни не отговори веднага. Помълча и въздъхна.

— Не съм сигурен. Слава богу, че не се стигна дотам.

Той се усмихна.

— Пази се, Малоун.

— Ти също.

Ни изчезна през една отворена врата, която водеше към вътрешността на сградата. Беше ясно защо Малоун и Касиопея не заминават с него. Беше време и те да изчезнат. Като всички агенти.

* * *

Малоун беше чел някои неща за небесното погребение. Трупът се раздробява на малки парченца, които се смесват с брашно, чай и мляко и се оставят на хищниците. Така покойникът се завръща към огъня, водата, пръстта и вятъра, от които се е родил. Най-високата чест.

Изправен до Касиопея, той наблюдаваше древната церемония. Два часа по-рано тялото на Виктор беше пренесено в малка долчинка извън стените на манастира. Там бяха извършени необходимите процедури.

— Членовете на нашето братство владеят до съвършенство този ритуал — увери ги Пау Уън. — До него прибягваме от десетилетия.

— Наистина ли възнамеряваш да помогнеш на Ни Юн? — попита Малоун.

— Легализъм, конфуцианство, комунизъм, демокрация, император или свободно избран президент? — вдигна глава Пау. — Липсата на водеща концепция или философия е най-големият проблем на нашата нация през последните шейсет години. Ние непрекъснато се люшкаме някъде по средата в търсене на подходящото средство за контрол. Китайците се страхуват от хаоса и мразят несигурността. За да я избегнем, често възприемаме погрешната система. — Замълча за момент, после добави: — В случая Тан и Ни предлагаха ясен избор и той вече беше направен. „Ба“ ще бъде съюзник на Ни.

— Там, където съм израснал, има една поговорка — подхвърли Малоун. — „Апетитът не идва през задника.“ Може би китайците трябва да извлекат поука от нея.

Пау се усмихна.

— Може би тази мъдрост е изречена от някой велик американски философ? — подхвърли той.

— Да — кимна Малоун. — При това от мнозина едновременно. Наричаме ги селяндури.

— Какво ще попречи на някой друг да заеме мястото на Тан? — попита Касиопея. — Той сигурно има последователи, готови да продължат делото му.

— В това няма никакво съмнение — кимна Пау. — Но тук нещата са различни от Америка и Европа. Неговите последователи нямат достъп до медиите и партийната върхушка. Тези привилегии трябва да бъдат спечелени с дългогодишна лоялност. Тук политиката е лично дело, за което са необходими поне двайсетина години. — Пау поклати глава. — Не. Министър Ни е единственият претендент за върховната власт.

Което самият Ни прекрасно знае, помисли си Малоун. Обзе го разочарование, че няма да е тук, за да види как Пау Уън ще бъде излекуван със собственото си лекарство.

— Звучите твърде уверено — подхвърли Касиопея.

— Съдбата се намеси в полза на Китай.

— Не вярваш в това, нали? — изгледа го Малоун. — За каква съдба говориш, след като лично ти реши бъдещето на страната?

— Как иначе могат да бъдат обяснени действията на всички нас? — усмихна се Пау. — Не е ли странно, че се озовахме на точното място в подходящото време, за да осигурим този резултат? И ако това не е съдба!

Оценката на Ни за този човек изглеждаше точна. Той наистина се надценяваше. Не е нужно да си гений, за да оцениш последиците от подобна грешка. Е, не беше проблем на Малоун. Неговата мисия приключи.

Половин дузина братя наобиколиха останките на Виктор, припявайки монотонен псалм. Във въздуха се извиваше ароматен дим. Лешоядите размахваха криле над главите им.

— Хайде да си вървим — подхвърли Касиопея.

Тръгнаха си, преди птиците да се заловят за работа, скачайки по заоблените, покрити с мъх камъни. Никой от тях не се обърна.

— Сбърках по отношение на Виктор — тихо промълви той.

— Не беше трудно. Този човек беше напълно непроницаем.

— Не и накрая.

— Той рискува с Тан, разчитайки на точен изстрел от моя страна — въздъхна тя.

Малоун беше на същото мнение.

— Чух думите му, когато се обърна — добави тя.

Погрижи се за нея.

Той спря на място. Тя също.

— Ние с теб сме участвали в много игри.

— Твърде много — кимна тя.

— Какво ще правим сега?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Странно, че водим този разговор след гибелта на Виктор.

— Той направи своя избор.

— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Струва ми се, че аз го направих вместо него, като хвърлих ножа. Той е играл много роли пред различна публика. Питам се дали последните му думи бяха нещо повече от поредната роля?

Малоун знаеше отговора. Той беше видял нещо, на което тя не беше станала свидетел. В последните мигове на живота си Виктор Томас най-после беше разкрил истината.

Погрижи се за нея.

Да, разбира се.

Касиопея го гледаше втренчено и очевидно събираше сили да му разкрие нещо важно. В душата му трепна съчувствие. И неговите мисли бяха объркани. Само преди часове беше убеден, че тя е мъртва, и не можеше да си представи живота без нея.

— Край на игрите — обяви тя.

Той кимна и взе ръцете й в своите.

— Котън…

Той докосна с пръст устните й и прошепна:

— Аз също.

После се наведе и я целуна.