Стив Бери
Гробницата на императора (77)

74

Тан влезе във вътрешния двор. От специалните отвори между плочите стърчаха вечнозелени растения, засадени още по времето на династията Мин. Гигантският портал, сякаш изграден за великани, зееше отворен. Двете му крила бяха покрити с древни гравюри, свидетелстващи за сурови приключения. Каменните плочи под краката му бяха на няколко столетия, върху повечето от тях бяха издълбани стихове, от които се беше родило и името на стоманената конструкция в средата на вътрешния двор — Хуан йонтин — или Павилионът, заобиколен от песни. Над изкуствения поток се издигаха няколко дървени мостчета.

Всяка от многоетажните сгради, които заобикаляха затвореното пространство, завършваше с извита стряха. Под нея блестяха къси подпорни греди, боядисани в яркочервено и покрити с дебел слой лак. Тук от векове живееха братята, спазващи строгата йерархия, определена от възрастта и статута им. Лишено от електричество в продължение на години, това място беше по-подходящо за птиците, отколкото за хората. Но „Ба“ бяха успели да го превърнат в светилище.

Хеликоптерът отлетя.

Тишината се нарушаваше единствено от неговите стъпки, тихото бълбукане на водата и металния звън на камбаните.

Двама от братството го очакваха в подножието на стълбите, които водеха към терасата. Бяха облечени с вълнени роби, препасани с червени пояси. Косите им бяха късо подстригани отпред, но сплетени на плитка отзад. Маслиненочерните им очи сякаш не мигаха. Той се насочи право към покритата веранда, която се крепеше на множество червени пилони, украсени със сребро и злато. Той изкачи три четвърти от стъпалата и спря в подножието на третата тераса. Братята отвориха крилата на масивната двойна врата, от двете страни на която стърчаха големи слонски бивни. Под рамката й се появи Пау Уън.

Най-сетне се изправиха лице в лице. След толкова много години. Пау започна да слиза по стъпалата. Тан го изчака да се приближи и се поклони.

— Всичко мина според плана ти.

— А ти се справи много добре. Краят вече се вижда.

Душата му се изпълни с гордост. В ръцете му се появи ръчният часовник, който беше намерил в императорската библиотека.

— Реших, че ще си доволен да го получиш обратно.

Пау прие подаръка с лек поклон.

— Благодаря.

— Къде е Ни Юн?

— Тук. Чака те.

— В такъв случай да приключваме. Китай се нуждае от ново начало.

* * *

— Каква тишина! — възкликна Малоун.

Изкачването им до този момент беше преминало без инциденти.

От всички страни ги ограждаха назъбени и заснежени върхове. Беше чел някъде, че тук е родината на черните вълци, сините макове, дивите кози и снежните леопарди. Там, където се събират самодивите, пишеше другаде. Подобни места бяха вдъхновили Джеймс Хилтън за написването на „Шангри-Ла“.

От Виктор или пакистанците все още нямаше следа. Чуваха единствено скърцането на камъчетата под обувките си. В далечината се виждаха стръмни хълмове, обрасли с червеникави храсти. По склоновете им белееха стада добитък и номадски палатки с опънати от вятъра жълти флагове. В една от близките клисури Малоун зърна скелет на магаре, което очевидно се бе подхлъзнало на каменистата пътека. После с крайчеца на окото си той долови някакво движение горе, доста високо над тях. Продължи да крачи напред, сякаш нищо не се беше случило.

— Видя ли… — беззвучно се раздвижиха устните му.

— Да, видях ги — тихо отвърна Касиопея.

Четирима мъже. Пътеката пред тях чезнеше в гъста тополова горичка. Касиопея вървеше напред.

— Бъди готова за действие — прошушна той и плъзна ръка под якето си, където беше пистолетът.

В следващия миг пропука изстрел и куршумът свирна над главата му.

* * *

Тан влезе в стаята и се втренчи в лицето на Ни Юн. Пау Уън благоразумно беше извел Соколов и детето му още преди появата на последния гост. Надяваше се, че след връщането на сина му руснакът ще прояви желание за сътрудничество.

— Битката ни приключи — обяви Тан.

— А как ще обясниш смъртта ми?

— Трагична катастрофа с хеликоптер. Пътувал си за провинция Синдзян, за да разследваш поредния случай на корупция. Нали с това се занимаваш?

— Моите сътрудници знаят къде отивам и какви задачи изпълнявам.

— Ако вдигнат шум, твоите сътрудници ще бъдат принудени да млъкнат.

— А полицията в Йечън? А двамата пилоти, които ме докараха до Сиан? Те знаят много неща.

— Нима допускаш, че съм толкова глупав? — изгледа го Тан. — Знам, че подслушваш разговорите ми по сателитния телефон. Използвах го главно, за да изпращам послания. Хареса ли ти спора ми с Пау Уън?

— Нищо особено за двама изпечени лъжци като вас — сви рамене Ни.

— Получавах информация за всичките ти действия. Така разбрах, че си тръгнал за Белгия.

— Където направи опит да ме убиеш?

— Да, така беше. Надявах се да отстраня проблемите навреме. Но ти успя да се спасиш от хората ми.

— Благодарение на Пау Уън.

Правилно ли беше чул? Пау? Виктор така и не успя да разбере какво се беше случило в имението на Пау, тъй като по същото време беше в Антверпен и се занимаваше с Касиопея Вит. Не се завърна никой от хората, които беше изпратил, а Пау не сподели нищо, както обикновено. Трябваше да поговори с господаря по този въпрос.

— Хегемонът не би се поколебал да пролее кръв — каза на глас той. — След като се е намесил, значи е имал основателни причини.

— Говориш като заклет легалист, министре. Поздравявам те за победата. Ще останеш в историята като човека, окончателно погубил Китай.

* * *

Малоун се просна по очи и потърси укритие сред тополите. Касиопея го последва и двамата запълзяха по чакъла към някаква скала, която беше достатъчно голяма, за да ги скрие. Стрелбата продължаваше.

— Нещата стават сериозни — прошепна Касиопея.

— Мислиш ли?

— Успях да ги зърна. Със сигурност не са китайци.

— Значи са пакистанци — кимна той. — Изглежда, знаят накъде сме тръгнали.

— И аз си помислих същото.

— Нали ти казах, че този човек ще ни донесе неприятности — не се сдържа той.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да се върнем обратно — добави той и посочи надолу. — Тези войници са доста близо и ще ни създадат проблеми.

— Трябва да вярваме, че той ще се справи — обяви най-сетне тя.

— Идеята беше твоя — сви рамене Малоун. — Хайде, тръгвай. Аз ще те прикривам.

Пръстите му стиснаха китайския автоматичен пистолет. Касиопея се приготви, изправи се и се понесе към близките дръвчета.

* * *

Ни не откъсваше поглед от Карл Тан. Много добре бе забелязал изненадата му, когато спомена, че Пау Уън е попречил на стрелците му. Може би в техния предварително режисиран спор все пак имаше и частица истина?

— Водехме те като мечка на верига — каза Тан. — Знаехме, че подслушваш разговорите ни, и ти предлагахме онова, което ни беше полезно. Изпратихме те в Белгия, а после и в Сиан. Появата ти тук също е по наша покана.

— Това ние включва ли и премиера?

— Той е незначителна фигура. Един старец, който скоро ще умре.

Тази перспектива натъжи Ни. Беше започнал да харесва възрастния политик, който бе направил много, за да ограничи фанатизма на комунистите. При това, без да се замесва в никакви скандали.

— Нашият господар е Пау Уън — продължи Тан. — Всички братя, включително и аз, сме дали клетва да му се подчиняваме. Преценихме, че една фалшива война между него и мен ще приспи подозренията ти. Признавам, че нещата не се развиха точно според очакванията ни. Ти трябваше да умреш в Белгия.

— А Пау никога ли не ти спомена, че е убил четирима от твоите хора?

— След като го е направил, значи е имал причини — отвърна с каменно лице Тан.

— Но Касиопея Вит и Котън Малоун със сигурност не са влизали в плановете ви, нали?

— Господарят реши да ги използва за завръщането си в Китай — сви рамене Тан.

През отворените прозорци долетя далечен изстрел. Последваха и други.

— Тази стрелба е предназначена за твоите съюзници — подхвърли Тан.

— Вит и Малоун?

Въпросът беше зададен с нормален тон, в който не личеше безпокойство.

— В Йечън им се размина, но със сигурност ще загинат тук, в непристъпните планини. Също като теб.