Стив Бери
Гробницата на императора (73)

70

Малоун слушаше постепенно затихващото свистене на роторите. Хеликоптерът беше кацнал само за няколко минути, най-вероятно за да прибере Ни Юн и Соколов.

— Сега е наш ред — подхвърли Касиопея.

Продължаваха да седят на пода.

— Но няма да ни превозват никъде — добави тя.

— Може би ще ни превозят, но ще се приземим по малко по-друг начин — промърмори Малоун.

Бяха чужденци, нелегално проникнали в страната, и вероятно шпиони, които никой нямаше да потърси. Това беше част от длъжностната характеристика на предишната му работа. И тя го знаеше, нямаше нужда да й го казва. Бяха длъжни да рискуват при първата възможност и щяха да го направят. Защото нямаше какво да губят, в буквалния смисъл на думата.

Тихо стържене оповести отключването на металната врата. Касиопея понечи да стане, но той сложи ръка на коляното й и поклати глава. Тя остана на пода.

Вратата се отвори и на прага се появи полицейският началник, когото вече познаваха. В ръката си държеше пистолет, изражението му беше мрачно.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Малоун.

Не знаеше дали влезлият разбра. Тук не беше Пекин или Източен Китай, където много хора знаеха английски. Тук бяха в средата на нищото. Мъжът им направи знак да станат и да излязат. В коридора чакаха още двама, въоръжени с автомати. Малоун ги огледа. И двамата бяха млади, уплашени и несигурни. Колко пъти бяха попадали в подобна ситуация? Не много, разбира се.

Началникът отново махна с ръка. Малоун забеляза, че металната врата се отваря навън и няма резе, а само дръжка и ключалка, която действаше от външната страна.

— Според мен тези хора не говорят английски — подхвърли на Касиопея той.

В очите на началника се появи нетърпение, но личеше, че не разбира какво си говорят. Малоун се усмихна и му подхвърли със същия тон:

— Вониш като свиня, приятел.

Началникът не реагира на обидата. Ръката му с пистолета отново ги подкани да побързат.

— Тоя със сигурност не знае нито дума — обърна се към Касиопея Малоун и направи лек поклон: — Първо дамите. Бъди готова да действаш незабавно.

Тя прекрачи прага. Началникът изостана една крачка назад, за да направи място на Малоун да излезе. Така можеше да реагира на всичко, което предприемеха, и то от безопасна дистанция. С изключение на едно.

Малоун вървеше след Касиопея. Тялото му се изви светкавично и десният му крак силно ритна вратата, която се затръшна пред носа на началника, заключвайки го в килията. Почти в същия миг той удари с лакът по-близкия войник и той отхвръкна назад. Касиопея подскочи и нанесе силен ритник в гърдите на другия. И двамата не успяха да реагират. Малоун се стрелна напред и заби юмрук в лицето на своя човек. Той се опита да се защити, но без да изпуска пушката. Лоша идея, но Малоун не му даде време за размисъл. След още три бързи крошета с дясната ръка войникът рухна. Котън грабна пушката и издърпа пистолета от кобура на кръста му. Обърна се и видя, че Касиопея има известни проблеми.

— Побързай! — подвикна й той.

Касиопея избягна два удара на противника си, прескочи пушката му, която лежеше на пода, и се стрелна напред. Юмрукът й обаче само докосна гръкляна. Бясна от пропуска, тя се завъртя със светкавичен отскок и кракът й се стовари в гърдите на мъжа. Втори ритник го прикова в стената, а последвалият чифт саблени удари в гърлото го накара да се свлече на пода.

— Отне ти доста време — отбеляза Малоун.

— Вместо да гледаш, можеше да ми помогнеш — задъхано отвърна тя.

— Само ако се беше наложило.

Тя измъкна пистолета на войника от кобура и се наведе да вдигне автомата. Началникът не представляваше заплаха, тъй като бе заключен в килията. Отвътре долитаха тропане и приглушени викове на китайски.

— Имаше още двама с автомати — подхвърли Касиопея. — Плюс двамата шофьори.

Малоун кимна, също успял да пресметне личния състав на врага.

— Предлагам да се придвижваме много внимателно.

Той надникна през близкия прозорец и забеляза рейндж ровъра на петдесетина метра от тях. Микробусът беше изчезнал. Което го разтревожи.

— Да се надяваме, че ключовете са на таблото.

Пристъпиха към вратата и внимателно я открехнаха.

Все още беше дълбока нощ и летището тънеше в тишина.

— Може би щяха да ни убият тук, а може би щяха да ни закарат на друго място със същата цел — каза той. — Но и в двата случая микробусът щеше да им потрябва.

Веднага усети, че и тя си беше помислила същото.

— Няма смисъл да се бавим повече тук.

Касиопея излезе първа с готов за стрелба автомат. Той я последва. Петдесетина метра ги деляха от рейндж ровъра. Очите му пронизаха мрака. Прожекторите на покрива осветяваха само част от пътя. Стигнаха до средата, когато тишината беше разкъсана от рев на автомобилен мотор. Микробусът изскочи иззад близкия хангар и с пълна скорост се понесе към тях. От страничното стъкло се показа ръка с пистолет.

Без да се колебае нито секунда, Касиопея включи на автоматична стрелба и засипа челното стъкло с куршуми. Ръката с пистолета изчезна, микробусът се люшна надясно, вдигна се на две колела и се заби в стената на хангара.

Затичаха с всички сили към рейндж ровъра. Малоун скочи зад кормилото и видя, че ключовете висят на таблото.

— Най-после нещо да бъде както трябва — въздъхна с облекчение той.

Стъпи на газта и колата бързо напусна осветеното пространство на плаца.

— Има още нещо — подхвърли Касиопея. — Как ще стигнем до там? Едва ли можем да питаме за пътя.

— Няма проблем — отвърна Малоун и измъкна някакъв пакет от задния си джоб. — Задържах картата, която Ни използваше в самолета. Просто за всеки случай.