Стив Бери
Гробницата на императора (68)

65

Кашгар, автономна област Синдзян

Петък, 18 май, 1:00 ч.

Тан слезе пръв от самолета. Полетът на запад, над пустинята Такламакан, беше преминал спокойно. Направи му впечатление, че часовниците на летището показват време с два часа по-рано — един неофициален бунт срещу официалния закон времето в цял Китай да бъде синхронизирано с пекинското. Сегашното правителство обаче демонстрираше снизходително поведение към подобни дребни нарушения. Той нямаше да бъде толкова либерален. Беше твърдо решен да сложи край на бунтовете и безредиците в западните части на страната. Сепаратизмът щеше да се наказва. Ако се наложеше, той беше готов да срине всички джамии и да екзекутира всеки дисидент, за да покаже, че тази земя ще остане част от Китай.

Виктор слезе след него. По време на полета почти не бяха разговаряли, тъй като предпочитаха да дремнат и да отпочинат преди онова, което ги чакаше. Тан искаше да се свърже със своята канцелария, но контактът се оказа невъзможен. На стотина метра по-нататък ги чакаше военен хеликоптер. Полетът към планинските райони на юг нямаше да трае дълго, тъй като разстоянието до тях не надхвърляше триста километра.

* * *

Касиопея тръпнеше от радостно нетърпение да се срещне с Лев Соколов. Чакаха го на летището в Сиан. Приятелят й изглеждаше изтощен, но в бодро настроение. Веднага след пристигането му се качиха на китайски турбовитлов самолет с логото на „Съчуан Еърлайнс“ и отлетяха на запад. Направиха междинно кацане за гориво малко преди да поемат над пустинята Такламакан. Четиримата се настаниха удобно в големия салон, побиращ шейсет пътници. Имаха предостатъчно място да подремнат и дори да си похапнат от добре заредената бордна кухня.

По време на полета изслушаха историята на Соколов, който им разказа с подробности за пленничеството си при Тан, за изтезанията и затварянето му в лабораторията. Същата, която преди броени часове беше атакувана от хората на Ни, които го бяха освободили, след като убиха двамата пазачи на Тан. Единствената грижа на Соколов беше за невръстния му син. Настроението му видимо се подобри, когато Касиопея му съобщи, че знаят къде е скрито детето.

— Защо сте толкова важен за Карл Тан? — попита го Ни.

— Мразя китайците! — враждебно го изгледа Соколов.

— Той иска да помогне — обади се Касиопея. — Тан се опита да го убие, също като мен.

— Разбирам чувствата ви — кротко отвърна Ни. — Но имайте предвид, че не бях длъжен да ви взема на този самолет, нито пък да ви спасявам от вашите похитители. Надявам се, че това ясно говори за моите намерения.

Изражението на Соколов видимо се смекчи.

— Аз открих, че петролът е неизчерпаема суровина — тихо рече той.

* * *

Нахлупил шлемофона, Тан слушаше доклада на подчинените си за инцидента в лабораторията в Ланджоу и за събитията в Сиан след отпътуването му.

— Соколов е бил откаран на юг към Сиан — докладва дясната му ръка. — Министър Ни пътува на запад, придружават го двамата чужденци и Соколов.

— Знаем ли накъде се е насочил?

— Не. Не са представили план на полета.

— Локализирайте машината. Самолетите на „Съчуан Еърлайнс“ са оборудвани с транспондери. Искам да знам къде ще кацнат.

Помощникът му прие заповедта.

Дойде времето на превантивните мерки.

— Свържи ме с пакистанското Министерство на отбраната — заповяда в микрофона Тан. — Веднага!

Виктор слушаше разговора през своя шлемофон. Докато чакаше връзка, Тан поясни:

— Ни е решил да се възползва от услугите на Малоун и Вит. Да ги превърне в съюзници.

— Умно решение — кимна Виктор. — Но Малоун е проблем. Ни няма представа с кого си има работа.

Развоят на събитията не се харесваше на Тан. Вероятно щеше да се наложи да предприеме още по-рисковани действия. До този момент успяваше да действа в рамките на партийната тайнственост, където никой не задаваше въпроси. Но тук не беше Пекин. Почувства се беззащитен.

— Искате ли аз да се заема с Малоун и Вит? — попита на глас той.

— Не. Този път сам ще си свърша работата.

* * *

Ни добре чу какво каза Соколов и вдигна вежди.

— Обяснете по-подробно — каза той.

— Петролът е неизчерпаем, защото се възобновява дълбоко в недрата на Земята. По произход той е абиотичен. За разлика от него залежите от биотичен петрол са изчерпани отдавна, защото той се намира много по-плитко под земната повърхност.

— Затова ли Тан искаше да се сдобие с онази лампа? — попита Касиопея.

Руснакът кимна.

— Трябваше ми проба за сравнителен анализ, който да потвърди моята хипотеза. Петрол, изваден на точно определено място от Земята преди много години.

— И Тан го знае? — замислено подхвърли Ни.

— Затова отвлече детето ми — кимна Соколов, докосна ризата си в областта на корема и добави: — И ме подложи на мъчения.

— Имате ли начин да докажете, че петролът е неизчерпаем? — попита Малоун.

— Да. Това е делото на живота ми. Заради него убиха приятелят ми Дзин Джао.

Думите му обясняваха интереса на Тан към екзекуцията на Джао. Ни вече беше разказал на двамата си нови приятели за обвиненията и присъдата срещу Джао, изпълнена под личния надзор на Тан.

— Един добър човек, ликвидиран от собствените си сънародници — промълви Соколов.

— Но не и от мен — уточни Ни.

— Цялата ви държава е прогнила. Нищо хубаво не е останало в нея.

— Защо сте имигрирали тук, след като мислите по този начин? — попита Малоун.

— Защото обичам жена си.

Колко ли хора са се отчуждили от политиката на Китайската комунистическа партия по същия начин, запита се Ни. Милиони? Не. Стотици милиони. Без да се броят десетките милиони убити с единствената причина укрепване на властта. Събитията от последните няколко дни му бяха отворили очите и той никак не хареса онова, което видя.

— Отношението на Китай към света винаги е било пропито от високомерие — промълви той. — За съжаление това излага на показ и преувеличава нашите слабости. Тайван е типичен пример. Малък и незначителен остров, който ангажира вниманието ни в продължение на десетилетия. Нашите лидери обявяват на висок глас, че той трябва да бъде присъединен към Китай, което само увеличава международното напрежение…

— Но най-голямата ви слабост е петролът — прекъсна го Малоун. — Без внос на петрол икономиката ви ще блокира в рамките на петнайсет дни.

— Което не е тайна — кимна Ни. — След модернизацията на Дън Сяопин страната ни стана тотално зависима от вносен петрол. Това беше основната причина да се интегрираме с външния свят. Ние трябва да имаме енергия, за да произвеждаме стоки за износ и да изхранваме население от милиард и половина.

— Но не и ако извличате петрол от собствените си запаси — отбеляза Касиопея.

— Китайският петрол е абиотичен — каза Соколов. — Аз съм изследвал абсолютно всички залежи в страната. Те напълно отговарят на моята теория.

— Ако сме убедени, че няма да зависим от вноса на енергия, ние драматично ще променим своята вътрешна и външна политика — поклати глава Ни.

— И то не към добро — кимна Малоун.

— В момента ние се пазарим за петрол. Ако тази необходимост отпадне, Тан ще предприеме решителни стъпки за реализацията на вековните териториални претенции на страната.

— Като Тайван.

— Точно така — кимна Ни. — А това може да доведе до световна война, защото Америка едва ли ще остане безучастна.

— Синът ми наистина ли е там, закъдето пътуваме? — обади се Соколов.

— Надяваме се — отвърна Касиопея.

— Но тук е мястото да уточним, че разчитаме единствено на думата на Пау Уън, който е патологичен лъжец — добави Малоун. — Споменава за това в един наскоро получен имейл.

— Ще намерим момчето ви — убедено тръсна глава Ни. — Лично аз ще направя всичко възможно, за да го открия.

— И ще убиете Карл Тан? — изгледа го руснакът.

Този въпрос не излизаше от ума му, откакто беше напуснал гробницата на Цин Шъхуан. Тан със сигурност искаше да убие него. Именно с тази цел го беше подмамил под земята.

— Трябва да знаеш, че и руснаците са замесени — подхвърли Касиопея, обръщайки се към Соколов.

В уморените му очи проблесна тревога. Тя му обясни как бяха проникнали в страната с помощта на руснаците.

— Искат да ме приберат обратно, така ли? — попита той.

— Не е задължително — въздъхна Малоун. — Просто искат да сложат сигурен похлупак върху едно важно откритие.

Соколов веднага разбра подтекста. Касиопея Вит — също.

— Виктор има задачата да го убие, нали? — обърна се към Малоун тя.

— Вече казах. Ще бъдат доволни да си го приберат обратно, но похлупакът е по-сигурен.