Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (14)

И го сторих въпреки нежеланието си. Не ми стигна смелост да унищожа писмото, нито твърдост да го задържа в джоба си, когато Холи попита доста нерешително дали случайно не знам нещо за Хосе. Това беше две сутрини по-късно. Седях до леглото й в стая, която миришеше остро на йод и подлоги, болнична стая. Холи се намираше там от нощта след ареста й.

— Е, миличък — каза тя, когато се приближих на пръсти със стек цигари „Пикаюн“ и букет есенни виолетки, — изгубих наследника.

На вид като че ли нямаше и дванадесет години: белезникаво светлата коса сресана назад, очите й (по изключение без тъмните очила) бистри като дъждовни капки — човек не можеше да повярва колко е била зле.

И все пак беше вярно.

— Божичко, за една бройка да хвърля топа. Не се шегувам. Смъртта беше тръгнала към мене. Хилеше ми се насреща. По-рано нямаше да мога да ти кажа за нея. Тъй като тя ми беше съвсем непозната — допреди да умре брат ми. Отначало не можех да разбера къде е отишъл, какво значи Фред да е умрял; тогава я видях, тя беше при мене в стаята и държеше в обятията си Фред, една грозна дебелана, която се клатушкаше на люлеещия се стол, държеше на скута си Фред и се кикотеше като разпрана. Жалка картинка! Но това ни чака, приятелю: тази смешница, която дебне да те срита в задника, и край. Разбираш ли сега защо полудях и изпочупих всичко?

С изключение на наетия от О Джей Бърман адвокат аз бях единственият посетител, когото пускаха при нея. В стаята й имаше и други болни, три дами като близначки, които ме оглеждаха с голям интерес, макар и не с неприязън, и си шепнеха на италиански. Холи ми обясни:

— Те смятат, че ти си моят съблазнител, миличък. Непочтеният ми партньор. — А на предложението ми да ги извади от заблудата отвърна: — Не мога. Те не говорят английски. Няма значение, защо да им развалям удоволствието.

И тогава ме попита за Хосе. Щом видя писмото, тя присви очи и прибра устни в стегната мъничка усмивка, която страшно я състари.

— Миличък — нареди ми Холи, — пресегни се до онова чекмедже и ми подай чантата. Девойката не може да чете такова писмо без червило.

Загледана в огледалцето, тя се маза и пудри, докато не премахна от лицето си всяка следа от дванадесетгодишното момиченце. Изрисува устните си, тури си руж на бузите, начерни си миглите, сложи си сини сенки, напарфюмира се с „4711“, украси ушите си с перлени обици и си сложи тъмните очила. Така бронирана, хвърли неодобрителен поглед на неизрядния си маникюр, скъса плика и зашари с очи по писмото, а усмивката й ставаше все по-сурова и суха. Сетне поиска цигара. Дръпна.

— Гаден вкус. Но все пак божествено — отбеляза тя, подхвърли ми писмото и рече: — Може би някога ще ти свърши работа. Ако решиш да опишеш похожденията на един плъх. Не се смущавай, прочети го на глас. Искам да го чуя.

Писмото започваше така: „Скъпо мое момиченце…“ Холи веднага ме прекъсна. Поиска да знае какво мисля за почерка. Не мислех нищо: стегнат, четлив, безжизнен почерк.

— Отговаря му от горе до долу, закопчан и констипиран — заяви тя. — Продължавай.

„Скъпо мое момиченце, обичах те, защото знаех, че не си като другите. Но представи мое отчаяние след като открил по такъв брутален и публичен стил колко много различна си от вида жена, един мъж с моята вяра и кариера би могъл да се надява да направи своя съпруга. Истина казвам, на мене много мъчно за срамните обстоятелства на твое сегашно положение и не е по сърце ми да прибавя и моя упрек към упреци, които те заобикалят. Аз трябва брани моя фамилия и мое име и съм страхливец, когато въпрос за тези институции. Забрави ме, красиво дете. Аз вече не съм тук. Отишъл у дома. Нека Бог завинаги бъде с тебе и твоето дете. Нека Бог не бъде като — Хосе.“

— Е?

— В известно отношение е напълно честен. Дори трогателен.

— Трогателен? Този сантиментален глупак!

— Та той сам казва, че е страхливец; и от негова гледна точка, ти виждаш…

Холи обаче не искаше да признае, че вижда; но лицето й въпреки козметичната маска я издаваше.

— Добре, не е какъв да е страхливец. Той е супер плъх — цял Кинг Конг — като Ръсти, Бени Шаклит. Но, дявол да го вземе — каза тя и натика юмрука си в устата като разплакано дете, — аз наистина го обичах. Този плъх.

Италианското трио си въобрази, че се разиграва криза между влюбени, и като смятаха, че аз съм причината за стенанията на Холи, трите жени зацъкаха към мен. Бях поласкан: гордеех се поне някой да си помисли, че Холи може да си пада по мен. Тя се поуспокои, когато й запалих нова цигара. Дръпна и каза:

— Бог да те поживи, скъпи. Да те поживи за това, че си такъв безпомощен ездач. Ако не ми се беше наложило да играя ролята на спасителка, щях да се препитавам в дом за самотни майки. Физическо усилие. Наистина свърши работата. Но аз накарах всички ченгета от първото до последното да умрат от страх, като им заявих, че е станало от удара на онази дърта лесбийка. Точно така, мога да ги дам под съд по всякакви параграфи, включително и неправомерен арест.

До този момент и двамата избягвахме да говорим за въпросния случай и това шеговито споменаване беше наистина смайващо и убийствено — то така ясно разкри доколко тя не разбира цялата мрачна реалност на своето положение.

— Виж какво, Холи — рекох аз и си казах вътрешно: бъди силен и зрял, бъди й закрилник. — Виж сега, Холи. Не можем да гледаме на станалото като на някаква шега. Трябва да помислим за план.

— Твърде си млад да ми се държиш надуто. Твърде малък. Пък и какво право имаш да ми се месиш?

— Никакво. Но ти си ми приятелка и се тревожа. Просто искам да знам какво възнамеряваш да правиш.

Тя си потърка носа и заби поглед в тавана.

— Днес е сряда, нали? Значи смятам да спя до събота — голямо хубаво спане. В събота сутринта ще отскоча до банката. Сетне ще намина в апартамента да си взема една-две нощници и пътната чанта „Манбоше“. Подир което отивам на летище „Айдлуайлд“. Където, както много добре знаеш, имам чудесна резервация за един чудесен самолет. И тъй като си ми такъв приятел, ще ти позволя да ми махнеш за сбогом. Ще те помоля да спреш да клатиш глава.

— Холи, Холи, не можеш да го направиш.

— Et pourquoi pas^[1]. Не съм хукнала подир Хосе, ако това предполагаш. В моя списък той не е между живите. Само че защо да изгори този чудесен билет? Вече платен. А и още никога не съм била в Бразилия.

— С какви хапчета си се нагълтала тук? Не съзнаваш ли, че си обвинена в престъпление? Ако те хванат, че си пусната под гаранция, този път ще те окошарят. А и да не те хванат, вече няма да можеш да се върнеш у дома.

— Значи така смяташ: че това е пълен ужас. Така или иначе, домът е там, където се чувстваш у дома си. Аз все още го търся.

— Не, Холи, глупаво е. Ти си невинна. Просто трябва да издържиш.

Тя каза:

— Хип, хип, ура — и духна дим в лицето ми.

Все пак думите ми й направиха впечатление; очите й се разтвориха широко от неприятните картини, които си представи също като мен: железни килии, стоманени коридори с последователно затварящи се врати.

— О, по дяволите — възкликна тя и смачка енергично цигарата си. — Все пак има шанс да не ме пипнат. При условие ти да си държиш la bouche fermée^[2]. Виж какво. Не ме презирай, миличък — тя сложи ръката си върху моята и я стисна в изблик на откровеност. — Нямам голям избор. Говорих с адвоката; о, не му споменах нищичко за Рио, той по-скоро ще предупреди ченгетата, отколкото да си изпусне хонорара, да не говорим пък за смешната гаранция, внесена от О Джей. Добре че беше О Джей. Но веднъж в Калифорния му помогнах да спечели сума над десет хиляди само от едно раздаване на покер; така че сме квит. Не, въпросът е, че фантетата искат само да им бутна без пари и да ме имат като свидетелка за обвинение срещу Сали — никой няма никакво намерение да ме съди, пукната улика нямат против мене. Е, може да съм най-долният човек, Мод^[3], обаче абсолютно никога няма да свидетелствам срещу приятел. Дори ако успеят да докажат, че е продавал наркотици на света Богородица. Аз меря хората по това как те се отнасят към мене, пък старият Сали, е, може да не е бил сто процента почтен към мене, използвал ме е малко нещо, но все пак си е железен човек на място и да пукна, ако го натопя. — Вдигна над лицето си огледалцето и поразмаза червилото с малкия си пръст. — И ако говорим честно, това не е всичко. Някои видове слава не красят репутацията на едно момиче. Ако ще съдът да ми даде кръст за храброст, тук вече няма да има никакво бъдеще за мене. Няма да ме пуснат в нито едно нощно заведение — от „Ла Рю“ до „Перона бар“ и „Грил“. Чуй какво ти казвам, там ще ми се зарадват като на погребален агент. И ако ти си изкарваш прехраната, миличък, по моя начин, ще разбереш, че ти говоря за абсолютен банкрут. А никак не ми се ще да изпадна дотам, та да обслужвам в този райски град тълпи недодялани селяндури. Докато великата мадам Тролър си врътка задника в „Тифани“. Не бих могла да го понеса. Предпочитам онази дебелана — смъртта.

Една милосърдна сестра влезе тихо в стаята и оповести, че приемният час е свършил. Холи взе да негодува, но сестрата секна възраженията, като й пъхна в устата термометър. Когато си тръгвах обаче, Холи го измъкна, за да ми каже:

— Направи ми една услуга, миличък. Обади се в „Таймс“ или където трябва, и ми вземи списък на петдесетте най-богати мъже в Бразилия. Не се шегувам. Най-богатите. Независимо от раса и цвят. И още една молба — потърси из апартамента ми и намери онзи медальон, дето ми го подари. Свети Христофор. Ще ми е нужен за пътуването.