Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (7)

Холи не е момиче, което да пази нещата си, и сигурно досега вече е загубила този медальон, забравила го е в куфар или в някое хотелско чекмедже. Аз обаче пазя все още птичия кафез. Мъкнал съм го в Ню Орлиънс, Нантъкет, по цяла Европа, Мароко, Антилските острови. Но рядко си спомням, че ми го подари Холи, защото в един момент умишлено си наложих да го забравя. Избухна голям скандал помежду ни, бурята се развилня покрай кафеза, О Джей Бърман и моя разказ — подарих един брой на Холи, когато излезе университетското списание.

По едно време през февруари Холи отиде на зимно пътешествие с Ръсти, Мег и Хосе Ибара-Йегар. Спорът ни избухна наскоро след завръщането й. Беше станала кафява като йод, косата й толкова изсветляла, че приличаше на призрак. Била прекарала чудесно:

— Най-напред отидохме в Ки Уест и Ръсти се ядоса на някакви моряци или обратното. Както и да е, той ще трябва да носи медицински корсет до края на живота си. Скъпата Мег също се озова в болница. Първа степен слънчево изгаряне. Отвратително: цялата беше на мехури и вонеше на мазила с цитронела. Не можехме да й понасяме миризмата. Затова ние с Хосе ги оставихме в болницата и отидохме в Хавана. Той ми казваше да си запазя възторга за момента, в който ще видя Рио де Жанейро, но според моето мнение Хавана е безподобно място. Имахме невероятен разводач, повече от наполовина негър, останалото китаец и макар да не си падам нито по едните, нито по другите, съчетанието се оказа чудесно, така че му позволявах да ме гали по коленете под масата, тъй като, откровено казано, ми се виждаше забавен, обаче една вечер той ни заведе на порнографски филм и какво мислиш? На екрана видяхме самия него. Разбира се, когато се върнахме в Ки Уест, Мег беше сигурна, че през цялото време не съм правила нищо друго, освен да спя с Хосе. Същото си мислеше и Ръсти, но за него не е проблем, той просто иска да му се разправят подробностите. Изобщо атмосферата много се нажежи, та се наложи да си поговоря откровено с Мег.

Намирахме се в гостната, където, макар да беше почти март, огромното коледно дърво, пожълтяло, изветряло, със сбръчкани като виме на стара крава балони, все още заемаше по-голямата част от пространството. Към наредбата на стаята се бе притурило войнишко походно легло; и Холи, за да запази тропическия си тен, се беше проснала на него под кварцова лампа.

— И убеди ли я?

— Че не съм спала с Хосе? Боже мой, да. Чисто и просто й казах — но все едно направо мъчително й се изповядах, — че съм лесбийка.

— Не може да ти е повярвала.

— Ами, повярва и още как. Защо, мислиш, отиде и купи това походно легло? Остави тези неща на мене: взимам първа премия, реша ли да шокирам някого. Бъди така добър, миличък, намажи ми гърба ми с малко крем. — Докато изпълнявах поръчението й, тя каза: — О Джей Бърман е тук и виж какво, аз му дадох твоя разказ в списанието. Направи му доста силно впечатление. Той мисли, че може би си струва да ти се помогне. Обаче казва, че си на погрешен път. Негри и деца — кой се интересува от тях?

— Очевидно не и господин Бърман.

— Съгласна съм с него. Прочетох разказа два пъти. Дечурлига и негри. Трепкат листа. Описания. Това просто не ме грабва.

Ръката ми, която мажеше кожата й с крем срещу изгаряне, сякаш придоби своя естествена воля: просто жадуваше да се вдигне и да я цапне по задника.

— Дай ми пример — рекох спокойно аз. — За нещо, което те грабва. По твое мнение.

— „Брулени хълмове“ — каза тя без колебание.

Едвам си удържах ръката.

— Но това е глупост. Даваш ми пример с нещо гениално.

— Гениално е, нали? „Дивачке моя Кети“^[1]. Божичко, изплаках море от сълзи. Гледах го десет пъти.

— Ааа — възкликнах с облекчение. — Ааа — извисих ликуващо глас, — говориш ми за кино…

Тя цялата се стегна — сякаш пипах камък, напечен от слънцето.

— Всеки има право на високомерие — каза тя, — но първо трябва да докажеш, че имаш нужните основания да си го позволиш.

— Не мога да се сравня с тебе. Нито с Бърман. Следователно не гледам високомерно. Интересите ни се различават.

— Не искаш ли да забогатееш?

— Плановете ми не стигат толкова далеч.

— Точно такова впечатление създават и разказите ти. Сякаш си ги писал, без да знаеш края. Както и да е, едно ще ти кажа: не е зле да се опиташ да печелиш. Имаш доста луксозни мечти. Всеки няма да ти купува клетки за птици.

— Съжалявам.

— Наистина ще е съжаляваш, ако ме удариш. Преди минутка искаше да го направиш: усетих го по ръката ти; а и сега искаш.

Исках, и то много; и ръката, и сърцето ми тръпнеха, докато завинтвах капачката на крема.

— О, не, за това хич не съм се разтъжил. Просто съжалявам, че си прахосала парите си за мене: Ръсти Тролър е труден поминък.

Тя се надигна от походното легло, лицето й и голите й гърди бяха студено сини на светлината на кварцовата лампа.

— Нужни са ти около четири секунди, за да стигнеш оттук до вратата. Аз ти давам две.

Качих се право горе, взех птичия кафез, свалих го и го оставих пред вратата й. С което приключих въпроса. Поне така си въобразявах до следващата сутрин, когато на излизане за работа го видях захвърлен върху кофата за смет да чака пристигането на боклукчиите. Доста малодушно го спасих от тази участ и го прибрах обратно в стаята си. Това поражение обаче не разколеба решението ми да изхвърля завинаги Холи Голайтли от съзнанието си. Тя е, реших аз, „груба ексхибиционистка“, „непрокопсаница“, „престорена до висша степен“, изобщо личност, с която никога вече няма да си проговоря.

И не й проговорих. Разминавахме се по стълбите, без да се погледнем. Щом тя влезеше в заведението на Джо Бел, аз излизах. По едно време мадам Сапфия Спанела, колоратурата и любителка на летните кънки, която живееше на първия етаж, взе да обикаля останалите обитатели с подписка, че искаме госпожица Голайтли да бъде изселена. Тя е — пишеше госпожа Спанела — морално пропаднала и организира нощни оргии, които накърняват безопасността и спокойствието на съседите й. Макар и да отказах да сложа подписа си, вътрешно признавах, че мадам Спанела има основания да роптае. Петицията й обаче се провали и след като подир април дойде май, в топлите пролетни нощи от апартамент номер две през отворените прозорци нахлуваха ужасни гуляйджийски шумове, кънтеше грамофон и смях на пияни хора.

Не беше необичайно сред гостите на Холи да се случват съмнителни индивиди, тъкмо обратното; но една вечер, когато се прибирах, забелязах твърде странен мъж да разглежда пощенската й кутия. Човек на петдесет и две-три години със загрубяло лице и сиви очи, изпълнени с отчаяние. Носеше стара сива шапка на потни петна, бледосиният евтин костюм висеше като чувал на мършавото му тяло; обувките му бяха кафяви и съвсем нови. Изглежда, нямаше никакво намерение да позвъни на Холи. Бавно, сякаш четеше брайлов шрифт, той продължаваше да опипва с пръст буквите на името й.

Същата вечер, когато излизах да вечерям, видях отново мъжа. Стоеше отсреща на улицата, подпрян на едно дърво, и гледаше право в прозорците на Холи. Мрачно-подозрителни предположения се завъртяха в главата ми. Дали не беше детектив? Или някой от престъпния свят, свързан с нейния приятел в „Синг-Синг“ Сали Томейто? Създалото се положение съживи нежните ми чувства към Холи; в името на справедливостта трябваше да пренебрегна доста продължилата ни вражда и да я предупредя, че я следят. От ъгъла тръгнах към закусвалнята „Раят на хамбургерите“, в посока към кръстовището на Седемдесет и девета и Мадисън; усетих, че вниманието на непознатия се е насочило към мене. Изведнъж, без да обръщам глава, разбрах, че той ме следи. Защото го чувах как си подсвирква. Не някоя обикновена мелодия, а тъжната песен на прериите, която понякога Холи свиреше на китарата си. „Не искам да спя, не искам да умра, искам само да скитам из небесните пасбища.“ Свиркането продължи през Парк Авеню и нагоре по Мадисън. По едно време, докато чаках на светофара, зърнах с крайчеца на окото си как той се навежда да погали един померански шпиц с проскубана козина.

— Чудесно куче имате — рече на собственика му с грубо селско произношение.

„Хамбърг Хевън“ беше празен. Въпреки това той седна точно до мене на дългия бар. Лъхаше на тютюн и пот. Поръча си чаша кафе, но когато му го донесоха, не го и докосна. Вместо това взе да дъвче клечка за зъби, като ме разглеждаше в стенното огледало срещу нас.

— Извинете — казах му в огледалото, — но какво искате?

Въпросът не го смути; изглежда, даже го облекчи.

— Синко — рече той, — имам нужда от приятел.

После извади портфейла си. Той беше охлузен като кожата на грубите му ръце и почти се разпадаше; такава беше и начупената пожълтяла снимка, която ми подаде. На нея се виждаха седем души, събрани накуп на изтърбушена веранда на вехта дървена къща. Всичките бяха деца освен самия този мъж, който беше прегърнал през кръста закръглено русо момиче, засенчило с ръка очите си от слънцето.

— Това съм аз — рече той и се посочи. — Ето я нея… — тикна пръст в закръгленото момиче. — А пък ей този — показа дългуч с перушинеста коса, — този е брат й Фред.

Погледнах отново към „нея“: да, сега в дебелобузото момиче с присвити очи разпознах едно ембрионално подобие на Холи. В същия момент осъзнах кой трябва да е събеседникът ми.

— Вие сте бащата на Холи?

Той замига и се намръщи.

— Името й не е Холи. Тя беше Луламе Барнс. Беше — каза той и размести в устата си клечката за зъби, — преди да се омъжи за мене. Аз съм мъжът й. Док Голайтли. Конски доктор съм, лекувам животни. Занимавам се по малко и със земеделие. Близо до Тюлип, Тексас. Защо се смееш, моето момче?

Това не беше смях: просто нерви. Глътнах малко вода и се задавих; той ме потупа по гърба.

— Никак не е смешна тази работа, синко. Аз съм изтощен човек. Пета година си търся жената. Веднага щом получих писмото от Фред, дето пишеше къде е тя, си купих билет за автобуса. Мястото на Луламе е у дома, при съпруга и децата й.

— Децата?

— Ами ето децата й — почти изкрещя той.

Думите му бяха за останалите четири хлапета на снимката, две босоноги момичета и две момчета с гащеризони. Ясно, разбира се: този човек не беше с ума си.

— Но Холи не може да е майка на тези деца. Те са по-възрастни от нея. По-големи.

— Виж какво, синко — рече той с наставнически глас, — изобщо не съм казвал, че тя ги е родила. Тяхната собствена мила майчица, чудесна жена, Бог да я прости, тя се помина на 4 юли, Деня на независимостта, тридесет и шеста година. Сушавата година. Когато се ожених за Луламе, това беше през декември тридесет и осма, тя караше четиринадесетата година. Може обикновено момиче да не знае какво му предстои, когато е само четиринадесетгодишно. Но нашата Луламе, тя беше изключителна жена. Много добре знаеше какво прави, когато обеща да стане моя съпруга и майка на децата ми. Направо казано, тя ни сломи сърцата, като избяга ей тъй на. — Той сръбна от изстиналото си кафе и ми хвърли изпитателен поглед. — Е, моето момче, сега съмняваш ли се в приказките ми? Не вярваш ли, че ти думам самата истина?

Вярвах му. Беше твърде неправдоподобно, за да не е самата истина; освен това съвпадаше с думите на О Джей Бърман за онази Холи, която видял за първи път в Калифорния: „Не си наясно откъде е — от диви чукари, от Оклахома или кой знае откъде.“ Човек не можеше да обвинява Бърман, задето не е отгатнал, че тя е дете-съпруга от Тюлип, Тексас.

— Просто ни сломи сърцата, като избяга ей тъй на — повтори конският доктор. — Без никаква причина. Цялата къщна работа вършеха дъщерите. Луламе можеше да си живее най-спокойно: да се върти пред огледалото и да си мие косата. Имахме си собствени крави, собствена градина, кокошки, прасета — синко, тая жена направо надебеля. А брат й израсна гигант. Абе и двамата станаха съвсем друго от това, дето бяха, като дойдоха при нас. Тази — Нели, най-голямото ми момиче, — тя беше, която ги доведе вкъщи. Една сутрин идва при мене и казва: „Тате, заключила съм две диви деца в кухнята. Пипнах ги вън да крадат мляко и пуйчи яйца.“ Това бяха Луламе и Фред. Е, да ти кажа право, по-ужасно нещо не бях виждал. Ребрата им се четат, краката им клечки, едвам ги държат, зъбите им се клатят, даже каша не могат сдъвка. Тя каква да излезе работата: майка им умряла от ТБЦ, татко им също — и всичките дечурлига, цял рояк, били разпратени да живеят при разни стиснати хора, разни проклетници на сто мили по-източно от Тюлип. Право си е било момичето да се спасява от онази къща. Но нямаше никакво основание да бяга от моята къща. Тя беше нейна. — Той опря лакти на бара, притисна с пръсти затворените си клепачи, въздъхна: — Наля се и стана истински хубава жена. Пък и жива. Бъбрива като сойка. На всяка тема можеше да каже нещо остроумно сто пъти по-добре от радиото. Всеки ден първата ми работа беше да й набера цветя. Опитомих й гарван и го научих да й казва името. Показвах й как се свири на китара. Само като я погледнех, и очите ми се напълваха със сълзи. Вечерта, когато й предложих женитба, плаках като дете. Тя каза: „Защо плачеш сега, Док? Разбира се, че ще се оженим. Още никога не съм се женила.“

Е, как да не се разсмее човек, как да не й се радва и прегръща. „Още никога не съм се женила!“ — възкликна той и подъвка клечката за зъби. — Не ми казвай, че тази жена не е била щастлива! — рече разпалено. — Всички я глезехме. Нямаше нужда и пръста си да мръдне, освен да си вземе от пая. Освен да си реше косата и да праща да й купуват всички списания. В къщата се бяха насъбрали списания сигурно за сто долара. И мен ако ме питаш, това докара белята. Нагледа се на картинки. Начете се на фантазии. А после се заразхожда надолу по пътя. Всеки ден ходеше малко по-далече: една миля и се прибере. Две мили и се прибере. Но един ден просто не се прибра. — Той отново затисна очите си; като дишаше, се чуваше глух шум. — Гарванът, който й бях подарил, издивя и изхвърча от нас. Цяло лято го чувахме. В двора. В градината. В гората. Цяло лято тази проклета птица викаше: „Луламе, Луламе.“

Умълча се прегърбен, сякаш отново чуваше звуците на далечното лято. Отидох до касата да платя неговата и моята сметка. Междувременно той дойде. Излязохме заедно и тръгнахме към Парк Авеню. Беше хладна ветровита вечер, пъстрите тенти плющяха от вятъра. Мълчахме; после аз казах:

— А какво стана с брат й? И той ли ви напусна?

— О, не — отвърна Голайтли и се прокашля. — Фред остана при нас чак докато го взеха войник. Чудесно момче. Много разбира от коне. И той не знаеше какъв бръмбар й е влязъл в главата на Луламе, как тъй бе изоставила близките си брат, съпруг и деца. Но след като отиде в казармата, Фред започна да получава от нея писма. Онзи ден ми изпрати адреса й. Затова дойдох да си я прибера. Знам, че съжалява за стореното. Знам, че иска да се върне вкъщи.

Той явно жадуваше да се съглася с него. Казах му, че според мене ще намери Холи, или Луламе, малко променена.

— Чуй, синко — заяви той, когато стигнахме до входа на къщата, — обясних ти, че имам нужда от приятел. Защото не искам да я изненадвам. Нито да я плаша. Затова се спотайвах. Помогни ми като приятел, спомени й, че съм тук.

При мисълта да представя госпожа Голайтли на съпруга й не можех да не изпитам известно удовлетворение; и като хвърлих поглед към осветените й прозорци, се обнадеждих, че и компанията й е там, защото още повече ме зарадва перспективата да видя как човекът от Тексас се ръкува с Мег и Ръсти, и Хосе. Обаче гордият сериозен поглед на Док Голайтли и захабената му от пот шапка ме накараха да се засрамя от тези мисли. Той ме последва във входа и остана да чака долу.

— Добре ли изглеждам? — пошепна Голайтли, подръпна ръкавите си и стегна възела на връзката.

Холи беше самичка. Отвори ми веднага; всъщност тъкмо се канеше да излиза — бели атлазени обувки за танци и цял облак парфюм оповестяваха гала намерения.

— Е, идиот такъв — рече тя и ме цапна палаво с чантата си. — Много бързам, за да се сдобряваме точно сега. Ще изпушим лулата на мира утре, окей?

— Разбира се, Луламе. Ако утре си все още тук.

Тя си свали тъмните очила и присви очи.

А очите й бяха като строшени призми и отломките проблясваха със сини, сиви и зелени искри.

— Той ти го е казал — промълви тя с тих, разтреперан глас. — О, моля ти се. Къде е той? — тя се втурна покрай мен. — Фред! — провикна се на стълбището. — Фред! Къде си, миличък?

Чух стъпките на Док Голайтли нагоре по стълбите. Главата му се появи над перилата и Холи се дръпна назад, но не изглеждаше уплашена, а сякаш искаше да се скрие в черупката на разочарованието. А той вече беше пред нея, засрамен и притеснен.

— Божичко, Луламе — подхвана и се поколеба, тъй като Холи го гледаше с вперен празен поглед, сякаш не можеше да го познае. — Ох, милинката ми — рече той, — не те ли хранят тук? Каква си изпосталяла. Каквато беше, когато те видях за първи път. С такива блуждаещи очи.

Холи докосна лицето му, пръстите й опипваха извивката на лицето му, брадясалата му кожа, сякаш тя искаше да се увери в присъствието му.

— Здравей, Док — рече мило и го целуна по бузата.

— Здравей, Док — повтори сияеща, когато той я вдигна във въздуха и щеше да я прекърши в прегръдката си.

Изблици облекчителен смях го разтърсиха.

— Гледай ти, Луламе. Слава богу.

Нито той, нито тя ме забелязаха, когато се промъкнах покрай тях и се качих в стаята си. Нито пък забелязаха мадам Сапфия Спанела, която отвори вратата си и закрещя:

— Стига! Безобразие. Върши другаде курвенските си номера.