Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (10)

Холи никога повече не спомена за брат си; освен веднъж. При това престана да ме нарича Фред. Юни, юли, тя прекара горещините като в летаргичен сън, подобно на зимно животно, което не знае, че е дошла пролет, после лято. Косата й потъмня, тя взе да напълнява. Стана донейде небрежна в облеклото; понякога изтичваше до магазина само по шлифер на голо. Хосе се премести при нея и името му смени името на Мег на пощенската кутия. Но Холи оставаше доста време сама, тъй като Хосе беше във Вашингтон три дни седмично. При отсъствията му тя не приемаше никакви гости и рядко напускаше апартамента — освен в четвъртък, когато правеше седмичното си посещение в „Синг-Синг“.

Не че беше загубила интерес към живота, нищо подобно, просто изглеждаше по-спокойна и дори по-щастлива от по-рано. Внезапен и нетипичен за Холи ентусиазъм на къщовница доведе до няколко нетипични за Холи покупки: от аукцион в „Парк Бърнет“ тя купи на търг гоблен, представляващ преследван елен, а от разпродажбата на колекцията изящни предмети на Рандолф Хърст^[1] се сдоби с два мрачни готически стола; купи всички томове на „Съвременна библиотека“, купища плочи класическа музика, безброй репродукции на творби от Метрополитън Мюзиъм (а също и скулптурна китайска котка, срещу която собственият й котарак съскаше ожесточено и в края на краищата я счупи), миксер от фирмата „Уеъринг“ и тенджера под налягане плюс цяла сбирка готварски книги. Прекарваше дните си в ролята на домакиня, шеташе из мъничката си кухня, гореща като пещ.

— Хосе казва, че готвя по-хубаво, отколкото в „Ко̀лони“. Наистина, кой би повярвал, че имам такава природна дарба? Преди месец дори бъркани яйца не можех да направя.

Колкото до това, тя и сега не можеше. Простичките яденета — печено месо, обикновена салата — не й се получаваха. Но пък хранеше Хосе, а и понякога мене с най-невероятни супи (водна костенурка, подправена с коняк и сервирана в авокадо), изискани блюда, достойни за пировете на Нерон (печен фазан, пълнен с нар и фурми) и други съмнителни нововъведения (пиле с ориз и шафран, полято с шоколадов сос, антилски специалитет, драги!!!) Военновременната купонна система не й даваше възможност да се вихри със захарта и сметаната и ограничаваше въображението й в областта на сладкишите, но все пак веднъж тя измайстори нещо, наречено „тобако тапиока“ — най-добре е да не го описвам.

Не ми се описват и опитите й да научи португалски, изпитание не само за нея, но и за мене, защото винаги когато отивах да я видя, плочи „Лингвафон“ непрекъснато се въртяха на грамофона. Освен това тя почти не започваше вече изречение, без да спомене: „След като се оженим…“ или „Когато заминем за Рио…“ Въпреки че Хосе никога не бе загатнал за женитба. Тя не го криеше.

— Но пък той знае, че съм бременна. Да, така е, миличък. В шестата седмица. Не виждам защо това трябва да те учудва. Мене не ме учудва. Нито un peu^[2]. Много ми е драго. Искам да имам поне девет. Сигурна съм, че някои от тях ще бъдат възтъмнички — Хосе има малко негърска кръв, предполагам, че си се досетил? Което от моя гледна точка е чудесно: има ли нещо по-хубаво от мургаво бебе със светлозелени красиви очи? Бих желала, моля ти се, не се смей — бих желала да съм девствена за него, за Хосе. Не че съм спала с когото падне, както разправят някои; не ги обвинявам тия копелета, аз самата дрънках разни глупости. Но всъщност онази вечер ги преброих и се оказа, че съм имала само единадесет любовници — без да броим онова, което беше преди тринадесетата ми година, защото в края на краищата онова не се брои. Единадесет. Каква уличница съм при това положение? Я виж Мег Уайлдуд. Или Хъни Тъкър, или Роуз Елън Уорд. Ако знаеш само колко пъти са хващали гонорея. Свят да ти се завие. Разбира се, аз нямам нищо против уличниците. Само едно: някои от тях може да са честни на думи, но всички са с нечестни сърца. Искам да кажа, не може да си имаш работа с някого, да харчиш парите му и същевременно да не се опитваш да вярваш, че го обичаш. Аз никога не съм го допускала. Дори Бени Шаклит и всички онези плъхове. Просто си внушавах, че и в плъховете има известно очарование. Истина ти казвам, с изключение на Док, ако изобщо броиш Док, Хосе е първият ми случай, който не вони на плъх. О, и той не е самото съвършенство. Понякога послъгва и се тревожи какво мислят хората, и се къпе около петдесет пъти дневно — мъжът трябва да има своята миризма. Прекалено е благопристоен и предпазлив, за да ми бъде идеал; винаги се обръща гърбом, когато се съблича, яде шумно и не обичам да го гледам да тича, защото ми е смешен като тича. Ако можех да избера когото аз си искам — от всички хора по света, — не бих се спряла на Хосе. Джавахарлал Неру е по-близо до идеала ми. Или Уендъл Уилки^[3]. А пък за Грета Гарбо гласувам веднага. Защо не? Човек трябва да има свободата да се жени и за мъже, и за жени, или — слушай, ако дойдеш и ми кажеш, че искаш да се свържеш с боен кораб, аз ще уважа чувствата ти. Бога ми, говоря съвсем сериозно. На любовта трябва да се дава пълна свобода. Изцяло подкрепям това схващане. Сега, когато имам доста добра представа какво всъщност е любов. Защото аз наистина обичам Хосе — бих престанала да пуша, ако той го поиска от мене. Той е дружелюбен, може така да ме разсмее и да ме измъкне от лошите чернилки, само че те вече не ме нападат така често, освен понякога, пък дори и тогава не е толкова гадно, та да взимам секонал или да се завличам до „Тифани“; просто занасям костюма му на химическо чистене или готвя гъби и се чувствам чудесно, съвсем царски. Ето и друго, изхвърлих всички хороскопи. Трябва да съм похарчила по долар за всяка проклета звезда в целия проклет планетариум. Тъпо е да го казвам, но хубави неща ти се случват само ако си добър. Добър? Всъщност искам да кажа честен. Не честен в смисъл да спазваш законите — ще обера гроб, ще свия монетите от очите на мъртвец, ако ми трябват пари за удоволствия. Не, мисълта ми е, че човек трябва да бъде честен пред самия себе си. Можеш да бъдеш всичко, но не и страхливец, неискрен, двуличен, курва: предпочитам да имам рак, отколкото нечестно сърце. Това не е лицемерие. Чисто и просто практичност. Ракът може да те довърши или не, обаче другото направо те унищожава. О, по дяволите, сладурче — подай ми китарата и ще ти изпея една фада^[4] на чист португалски.

Тези последни седмици в края на лятото и началото на новата есен са ми смътни в спомените, може би защото разбирателството помежду ни бе достигнало онази сладостна дълбочина, когато двама души общуват повече с мълчание, отколкото с думи: приятелско безмълвие измества напрегнатото наддумване, нервното многословие на уж пламенното, а по-скоро повърхностно драматичното приятелство. Често, когато той не беше в града (бях развил неприязнено чувство към него и рядко го назовавах по име), прекарвахме заедно по цели вечери, през които си казвахме по-малко от стотина думи; веднъж отидохме пеша чак до китайския квартал, ядохме китайски гозби, купихме си книжни фенери и откраднахме една кутийка тамянови пръчици, оттам изчезнахме към Бруклинския мост и докато наблюдавахме как корабите минават между грейналите светлини на небесния фон, тя каза:

— След години, след много, много години някой от тези кораби ще ме докара отново тук с деветте ми бразилски хлапета. Защото — да, те трябва да видят това, тези светлини, реката — аз обичам Ню Йорк, макар и да не е мой в истинския смисъл като например дърво или улица, или къща, каквото и да било, което е мое, защото и аз съм негова.

— Млъкни, моля ти се — избухнах аз, защото се почувствах изоставен — катер на сух док, докато тя, бляскав пътник, който си знае пътя, отплава с тържествени сирени и дъжд от конфети.

Така дните, последните дни, се въртят в паметта ми неясни, всички еднакви като есенни листа — докато дойдѐ онзи ден, различен от всички дни, които някога съм преживял.