Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (4)

Следващия следобед налетях на Холи на стълбището.

— Ти — възкликна и мина бързо покрай мене с торбичка от аптеката. — Треска я тресе, жесток махмурлук. А на всичко отгоре са ме хванали лошите чернилки.

От това разбрах, че Мег Уайлдуд е все още в апартамента й, но Холи не ми даде никаква възможност да науча подробности за изненадващото й съчувствие. В края на седмицата мистерията се задълбочи.

Първо, латиноамериканецът, който позвъни на вратата ми — по грешка, тъй като търсеше госпожица Уайлдуд. Отне ми доста време да се оправя с него, тъй като нито той разбираше моето произношение, нито аз неговото, но докато се разберем, той вече ме бе очаровал. Отделните му части бяха чудесно сглобени, тъмната му глава и тореадорската му фигура имаха изяществото и съвършенството на ябълка, на портокал, на нещо, което природата е сътворила идеално. И допълнително към това: английски костюм, свеж одеколон и — което е още по-нетипично за латиноамериканците — стеснителност.

Второто събитие за деня пак беше свързано с него. Привечер го видях, когато излизах да вечерям. Пристигна с такси; двамата с шофьора влязоха във входа, натоварени с куфари. Това ми даде възможност да предъвквам най-различни версии; до неделя челюстите ми се бяха схванали.

Сетне картината се замъгли и проясни едновременно.

В неделя беше същинско циганско лято, слънцето силно, прозорецът ми отворен и от противопожарната стълба се чуваха гласове. Холи и Мег се бяха настанили там на одеяло с котарака между тях. Косите им, току-що измити, висяха мокри. И двете бяха заети. Холи си лакираше ноктите на краката. Мег плетеше пуловер. Говореше Мег.

— Мен ако питаш, все пак имаш кккъсмет. За Ръсти може да се каже поне едно. Той е американец.

— Страхотно.

— Миличка. Сега е война.

— И щом свърши — беж оттук.

— Аз не гледам така на нещата. Гггордея се с отечеството си. Мъжете в моето семейство са били все смели войници. Точно в центъра на Уайлдуд има бюст-паметник на прадядо ми Уайлдуд.

— Фред е войник — рече Холи. — Но се съмнявам някога да му издигнат бюст-паметник. Би могло. Казват, че колкото си по-глупав, толкова си по-смел. А той е доста глупав.

— Фред момчето от горния етаж ли е? Не разбрах, че е войник. Но наистина изглежда глупав.

— Мечтател. Не глупав. Просто си умира да седи и да разглежда — а който си е залепил носа в стъклото, няма как да не изглежда глупав. Както и да е, той е друг Фред. Фред е брат ми.

— Ти наричаш своята собствена ппплът и кккръв глупак?

— Като е такъв, такъв си е.

— Да, но е лошо да го казваш. Момче, което се бие за тебе, за мене и за всички ни.

— Къде се намираме? На митинг ли сме?

— Просто искам да знаеш позицията ми. Обичам шегите, но иначе съм сссериозен човек. Гордея се, че съм американка. Затова съжалявам за Хосе — остави куките за плетене. — Той е страшно красив, нали?

Холи рече „хм“ и мацна мустаците на котарака с четчицата за лак.

— Стига да можех да свикна с мисълта ддда се омъжа за бббразилец. И да стана бразилка. Това е такава пропаст. Шест хиляди мили, а и без да знам езика…

— Върви в школа Берлиц^[1].

— Там едва ли преподават пппортугалски. Да не би някой да го говори този език? Не, едничката ми надежда е да успея да склоня Хосе да забрави политиката и да стане американец. Как може мъж да иска да постигне нещо толкова безполезно — да стане пппрезидент на Бразилия? — тя въздъхна и пак взе плетката. — Сигурно съм влюбена до полуда. Ти ни видя заедно. Смяташ ли, че съм лудо влюбена?

— Ами… Той хапе ли?

Мег изпусна бримка.

— Дали хапе?

— Тебе. В леглото.

— Не, разбира се. Трябва ли? — сетне добави критично: — Обаче се смее.

— Много добре. Съвсем правилно. Обичам мъже с чувство за хумор. Повечето само пъхтят.

Мег се отказа от упрека си — тя прие преценката като ласкателна за самата себе си.

— Да, може.

— Окей. Не хапе. Смее се. Какво друго?

Мег улови изпуснатата бримка и отново заплете: едно налице, две наопаки.

— Казвам…

— Чух те. И не че не искам да отговоря на въпроса ти. Но хич не мога да си спомня. Аз не се зззамислям за тези неща. За разлика от теб. Те ми се изпаряват като дим. И това ми се струва нннормално.

— Може да е нормално, миличко, но мен ме интересува естественото. — Холи спря за малко да маже с лак мустаците на котарака. — Виж какво, като забравяш, остави лампата да свети.

— Моля ти се, Холи, разбери ме. Аз съм много-много-много традиционен човек.

— Стига глупости. Какво лошо има да хвърлиш дискретен поглед на човек, когото харесваш? Мъжете са красиви — много от тях. И Хосе е красив, и ако не искаш да го погледнеш, значи, че си като студена риба.

— Ггговори по-тихо.

— Невъзможно е да си влюбена в него. Толкова. Приемаш ли това за отговор на въпроса си?

— Не. Защото не съм студена риба. Аз съм с горещо сърце. Това е основното за мен.

— Окей. Сърцето ти е горещо. Но ако бях мъж, щях да си взема в леглото грейка с гореща вода. Тя повече топли.

— Хосе от нищо не се оплаква — каза Мег самодоволно, а куките й святкаха на слънцето. — И аз наистина съм влюбена в него. Ясно ли ти е, че съм му изплела десет чифта вълнени чорапи за по-малко от три месеца? А това е вторият му пуловер — тя опъна пуловера и го метна настрани. — А всъщност има ли смисъл? Пуловери в Бразилия? Би трябвало да му правя тттропически шлемове.

Холи се опъна по гръб и се прозя.

— И там понякога може да има зима.

— Вали. Това поне знам. Горещина. Дъжд. Ддджунгли.

— Горещина. Джунгли. Точно като за мен.

— По-скоро за теб, отколкото за мен.

— Да — промълви Холи със сънлив глас, в който нямаше капка сънливост. — По-скоро за мен, отколкото за теб.