Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breakfast at Tiffany’s, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 65 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
maket (2014)
Форматиране
Fingli (2014)

Издание:

Труман Капоти. Закуска в „Тифани“

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2005

Редактор: София Бранц

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-405-1

 

Предпечатна подготовка „Ибис“

Печатница „Симолини“

Формат 84×108/32

Печатни коли 7,5

Цена 6 лв.

История

  1. — Добавяне

Тролър се жени пореден път. Бях в метрото някъде в Бруклин, когато видях това заглавие. Един от пътниците беше отворил вестника, който оповестяваше новината с огромни букви. Едничката част от текста, която можах да видя, гласеше: „Ръдърфорд Тролър — Ръсти, милионерът плейбой, често обвиняван в пронацистки симпатии, вчера сключи тайно брак в Гринич с прекрасната…“ Аз и не исках да чета нататък. Холи се е омъжила за него — виж ти, виж ти. Бих желал да съм под колелата на влака. Но имах това желание и преди да бях зърнал заглавието. Поради куп причини. Не бях виждал Холи, искам да кажа, не бяхме се виждали истински от пиянската ни неделя в заведението на Джо Бел. Изтеклите оттогава седмици ми бяха донесли лично мои основания за лоши чернилки. Първо, уволниха ме от работата — заслужено, и то поради едно забавно нарушение, но доста заплетено, за да го разказвам тук. А също и военната комисия проявяваше нездрав интерес към мене и след като съвсем наскоро се бях освободил от ограниченията на едно малко градче, мисълта да вляза отново в казармения живот истински ме отчайваше. Покрай неопределеното ми положение на подлежащ на военна служба и липсата на определена професионална квалификация просто не можех да си намеря работа. Точно затова се намирах в метрото в Бруклин: връщах се от обезсърчаваща среща с издателя на един несъществуващ вече вечерен вестник. Всичко това, съчетано с лятната градска жега, ме докара до състояние на нервна депресия. Така че не бях неискрен в мисленото си желание да се намирам под колелата на влака. Вестникарското заглавие засили още повече желанието ми. Щом Холи е могла да се омъжи за този „абсурден ембрион“, значи цялата армия неправдини, ширещи се по света, можеха пък спокойно да се стоварят върху мене. Или впрочем — и този въпрос е съвсем правомерен — може би възмущението ми се дължеше донякъде на обстоятелството, че самият аз бях влюбен в Холи? Донякъде. Защото аз наистина бях влюбен в нея. Както навремето се бях влюбвал в майчината ми възстара готвачка негърка и в пощаджията, който ми позволяваше да го съпровождам, докато разнасяше пощата, както и в едно цяло семейство на име Макендрик. В този вид любов също има ревност.

Като слязох на моята спирка, купих вестник и почитайки края на изречението, открих, че младоженката е „прекрасната фотомоделка от Арканзас госпожица Маргарет Тачър Фицхю Уайлдуд“. Мег! Краката ми така омекнаха от облекчение, че се наложи да се прибера с такси.

Мадам Сапфия Спанела ме пресрещна долу, оцъклила очи и кършейки ръце.

— Тичайте — рече тя. — Доведете полиция. Тя убива някого! Някой я убива!

Звуците, които идваха отгоре, подсказваха точно такива събития. В апартамента на Холи сякаш беснееха тигри. Трошаха се стъкла, громоляха вещи, срутваха се мебели. Но в целия този грохот не се чуваха бурни гласове, което правеше ситуацията някак неестествена.

— Бързо! — крещеше мадам Спанела и ме побутваше. — Викайте полиция! Убийство!

И аз се разбързах, но нагоре към вратата на Холи. Усиленото ми думкане доведе само до един резултат: шумотевицата стихна. Заглъхна напълно. Обаче молбите да ми отвори останаха без отговор и от усилията да изкъртя вратата само си натъртих рамото. Сетне чух мадам Спанела да заповядва долу на някой новодошъл да тича за полицията.

— Млъкнете — й каза един глас — и се махайте.

Беше Хосе Ибара-Йегар. Съвсем не изглеждаше като елегантен бразилски дипломат; беше потен и уплашен. На мене също заповяда да се махам. И със собствения си ключ отвори вратата.

— Тук, доктор Голдман — рече той и кимна на придружителя си.

Тъй като никой не ме спря, аз ги последвах всред пълната разруха. Коледната елха най-после беше разтурена в най-буквалния смисъл: кафяви сухи клони се валяха накуп с разкъсани книги, строшени лампи и грамофонни плочи. Дори хладилникът зееше празен, съдържанието му беше размятано из стаята, яйца се стичаха по стените, а в центъра на целия хаос безименният котарак на Холи спокойно лочеше разляно мляко.

В спалнята ме задуши миризмата на парфюми от счупените флакони. Настъпих тъмните очила на Холи — те бяха на пода, стъклата вече на сол, рамката строшена.

Може би поради това Холи, просната бездиханна на леглото, се беше вперила в Хосе подобно на слепец и изобщо не забелязваше доктора, който й мереше пулса и говореше напевно:

— Вие сте изморена млада дама. Много изморена. Искате да заспите, нали? Спете.

Холи си потърка челото, размазвайки кръв от порязания си пръст.

— Да спя — рече тя и захленчи като изнурено капризно дете: — Той единствен ми позволяваше. Даваше ми да се сгушвам до него в студените нощи. Открих едно място в Мексико. Има и коне. Почти на брега.

— И коне на брега — повтори като в приспивна песен докторът и извади спринцовка от черната си лекарска чанта.

Хосе извърна лице, почти припадайки при вида на иглата.

— Тя болна само от нещастие? — попита той и не съвсем правилният му английски език придаде непреднамерена ирония на въпроса. — Тя само е нещастна?

— Не заболя никак, нали? — самодоволно попита лекарят и разтри мястото на инжекцията с памуче.

Тя се свести достатъчно, за да открие присъствието му.

— Всичко боли. Къде ми са очилата? — но нямаше нужда от тях. Очите й се затваряха.

— Тя само е нещастна? — настоя Хосе.

— Моля ви, господине — сопна се лекарят, — оставете ме сам с пациентката.

Хосе се оттегли в гостната, където си изля яда на мадам Спанела — тя стъпваше на пръсти и подслушваше.

— Не ме докосвайте! Ще извикам полицията — заплашваше тя, докато той я изблъскваше към вратата с португалски ругатни.

Мина му през ума да изхвърли и мен; така поне пролича от израза му. Но после предложи да пием нещо. Едничката здрава бутилка, която открихме, беше с бял вермут.

— Аз имам тревога — довери ми Хосе. — Имам тревога, че ще предизвика скандал. Задето тя чупи всичко. Поведение като луда. Аз не трябва да имам обществен скандал. Твърде е деликатно: моето име, моята работа.

Олекна му след обяснението ми, че не виждам причина за „скандал“: чупенето на собствени вещи би трябвало да си е личен проблем.

— Само въпрос на нещастие — заяви решително той. — Когато дойде скръб, тя най-напред хвърля питието, което държи. Бутилката. Онези книги. Лампа. Тогава аз се изплашил. Бързам да доведа доктор.

— Но защо? — държах да разбера. — Защо е тази истерия заради Ръсти? На нейно място бих ликувал.

— Ръсти?

Аз все още държах вестника и му показах заглавието.

— О, това — той се подсмихна унищожително. — Те ни правят голяма услуга. Ръсти и Мег. Ние се смеем за това: как мислят, че ни съсипват сърцето, когато през всичкото време ние искаме те да избягат. Уверявам ви, ние се смеехме, когато дойде нещастие. — Очите му зашариха из бъркотията на пода; вдигна смачкана жълта хартия. — Това — рече той.

Беше телеграма от Тюлип, Тексас: „Получих съобщение Фред убит сражение отвъд океана твоят съпруг и деца се присъединяват към скръбта общата загуба следва писмо любов Док.“