Труман Капоти
Закуска в „Тифани“ (11)

По една случайност това стана на 30 септември, рождения ми ден, факт, който нямаше никаква връзка с развилите се събития — само дето, надявайки се да получа от домашните си някакъв паричен подарък, аз очаквах с нетърпение сутрешната поща. Дори слязох долу да причакам раздавача. Ако не се бях навъртал край входа, Холи нямаше да ме покани да отидем на езда; и тогава нямаше да има възможност да ми спаси живота.

— Тръгвай — рече тя, като ме видя да чакам раздавача. — Хайде да пояздим коне из парка. — Беше облечена с яке и джинси, а на краката си носеше обувки за тенис; тупна се по корема, привличайки вниманието ми към сплеснатостта му: — Да не мислиш, че искам да загубя наследника. Но има едно конче, скъпата ми стара Мейбъл Минерва — не мога да замина, без да си взема сбогом с Мейбъл Минерва.

— Сбогом?

— Другата събота. Хосе купи билетите.

Като в транс я оставих да ме води по улицата.

— Сменяме самолета в Маями. Сетне над океана. Над Андите. Такси!

Над Андите. Докато минавахме с таксито през Сентръл Парк, имах чувството, че и аз летя, летя самотен над опасни снежни върхове.

— Но как така… Та, боже мой, какво ще стане с… Как ще… Изведнъж да изчезнеш и да изоставиш всички.

— Не мисля, че някому ще липсвам. Аз нямам приятели.

— На мене. Ще ми липсваш. А и на Джо Бел. И, о — на милиони. Например Сали. Клетият господин Томейто.

— Обичах стария Сали — рече тя и въздъхна. — Знаеш ли, че цял месец не съм ходила да го видя. Когато му съобщих, че заминавам, той беше същински ангел. Наистина — смръщи се тя, — изглеждаше радостен, че напускам страната. Каза, че това е добре дошло. Защото рано или късно можело да възникнат неприятности. Ако открият, че не съм му истинска племенница. Онзи дебел адвокат О’Шонеси ми изпрати петстотин долара. В брой. Сватбен подарък от Сали.

Нарочно исках да я засегна:

— Очаквай подарък и от мене. Когато се стигне до сватба. Ако се стигне.

Тя се изсмя:

— О, той ще се ожени за мене, не се тревожи. В черква. Ще присъстват и домашните му. Затова отложихме сватбата за Рио.

— Знае ли, че вече си омъжена?

— Какво ти става? Искаш да ми развалиш настроението? Денят е толкова прекрасен. Стига.

— Но напълно е възможно…

— Невъзможно е. Казах ти, че бракът ми е бил незаконен. Не би могъл да е валиден — тя си потърка носа и ми хвърли кос поглед. — Само да си го споменал на някого, миличък, ще те окача с краката нагоре и ще те изкормя като прасе.

Конюшните — на тяхно място сега, мисля, има телевизионен център — се намираха на Шестдесет и шеста западна улица. Холи избра за мене една стара черно-бяла кобила с отпуснат вид.

— Не се тревожи, по-безопасна е и от бебешка люлка.

Което в моя случай беше необходима гаранция, тъй като върховното ми постижение в ездата беше возене на пони за по десет цента на детски карнавални тържества. Холи ми помогна да се покатеря на седлото, сетне яхна своя сребрист кон, който поведе към трафика на Сентръл Парк, за да стигнем до пътеката за яздене, по която есенният вятър гонеше шумата.

— Виждаш ли? — провикваше се тя. — Чудесно!

И изведнъж стана наистина чудесно. Изведнъж, докато гледах как разнобагрените разбъркани кичури на Холината коса проблясват от жълто-червената светлина през листака, изпитах достатъчно силна любов към нея, за да забравя себе си, самосъжалението и отчаянието си и да изпитам радост, че нещо, което тя смята за щастие, ще я сполети. Конете тръгнаха в лек тръс, вятърът ни връхлиташе, плискаше в лицата ни, гмуркахме се ту в езерца от слънце, ту във вирчета от сянка и аз, сякаш вдишал райски газ, бях обзет от радост, от възторга, че живея. Това продължи един миг; следващият се превърна в зловещ фарс.

Защото съвсем внезапно, като диваци от засада в джунглите, банда негърчета изскочиха от храсталака край пътеката. С крясъци и дюдюкане те взеха да замерят с камъни и да шибат задниците на конете с пръчки и клонки.

Моят, черно-бялата кобила, се изправи на задни крака, зацвили, полюшна се като въжеиграч, сетне се понесе шеметно по пътеката, като изтласка краката ми от стремената и аз едва се крепях на седлото. Изпод копитата й камъните пръскаха искри. Небето се килна. Профучаха дървета, езеро с детски корабчета, статуи. Бавачки се втурваха да спасят поверените им деца от бесните ни коне; минувачи, безделници и какви ли не крещяха: „Дръпни юздите!“, „Брей, момче, стой!“ и „Скачай!“ Но тези гласове ми изплуваха по-късно; в момента само усещах Холи зад себе си, чувах я как препуска и ми подвиква като каубой, без да може да ме настигне. Напред през парка и навън по Пето Авеню, конете се носеха като вихрушка сред обедния трафик, а таксита и автобуси отклоняваха със свистене. Край резиденцията на Джеймс Бюканан Дюк, покрай музея „Фрик“ и надолу към „Пиер“ и „Плаза“. Холи успя да съкрати разстоянието помежду ни; освен това един конен полицай се бе присъединил към препускането. Двамата настигнаха и приклещиха моята разпенена кобила — Холи от едната страна, полицаят от другата, и тя спря задъхана и запотена. И точно тогава най-накрая аз паднах от гърба й. Паднах, станах и стоях изправен там, без да съм съвсем наясно къде се намирам. Събра се тълпа. Полицаят пухтеше и пишеше нещо в бележника си, но сетне прояви голямо съчувствие, захили се и заяви, че ще се погрижи конете ни да бъдат върнати в конюшнята.

Холи ме качи в такси.

— Миличък, как се чувстваш? — попита тя.

— Чудесно.

— Но ти нямаш никакъв пулс — рече тя, опипвайки китката ми.

— Тогава сигурно съм мъртъв.

— Не, идиот такъв. Това е сериозно. Погледни ме.

Лошото беше, че не можех да я видя; по-скоро виждах няколко Холи, трио от изпотени лица, толкова пребледнели от тревога, че се почувствах едновременно трогнат и смутен.

— Честна дума. Не изпитвам нищо. Освен срам.

— Моля ти се. Сигурен ли си? Кажи ми истината. Можеше да се убиеш.

— Но съм жив. И ти благодаря. За това, че ми спаси живота. Ти си чудна. Единствена. Обичам те.

— Глупак. — Тя ме целуна по бузата.

Сетне се появиха четири Холи и аз загубих съзнание.