Стефани Гарбър
Каравал (5)

4

Когато Скарлет беше на осем, стражите на баща й — за да я държат далече от брега — я излъгаха за лъскавия черен пясък на Черния плаж. „Черен е, защото се е смесил с пепелта от изгорени пиратски скелети“, така й казаха. И понеже тогава беше на осем и малко по-глупава отсега, тя им беше повярвала.

Близо година не посмя да припари до плажа, нищо че й се искаше да зърне пясъка. Накрая Фелипе, синът на един от по-милите стражи на баща й, малко по-голям от нея, й разкри истината — пясъкът си бил просто пясък, а не кости на пирати. Ала лъжата вече бе пуснала корени дълбоко в главицата на Скарлет, както често се случва с лъжите, които казваме на децата. Нямаше значение колко хора потвърждават истината. За Скарлет черният пясък на плажа винаги щеше да си остане пепел от изгорени пиратски скелети.

Докато стоеше на плажа под нощното небе и петносаната синя луна заливаше с мъждивия си светлик неестествения пясък, Скарлет отново се сети за онази лъжа и я усети как се просмуква в пантофките й и се промушва между пръстите на краката й. Ускори крачка към скалистото заливче на Черния плаж. Вдясно от нея плажът свършваше при назъбена скална стена, черна. Вляво очукан кей се протягаше като гигантски език във водата между камъни, които приличаха на разкривени зъби. В такива нощи Скарлет можеше да помирише луната — плътен восък за свещи, преплетен в танц със соленото ухание на океана, миризма наситена и блестяща.

Мъждивата луна я подсети за металическите надписи върху поканите и тя се замисли за тях. За миг се изкуши да промени решението си, да отстъпи пред Тела и пред онази миниатюрна своя част, която все още можеше да мечтае.

Само че веднъж вече го бе правила.

Фелипе им беше запазил билети на една шхуна.

Двете с Тела стигнаха едва до мостчето на малкия кораб и после си платиха жестоко. Един от стражите удари Тела толкова силно, че тя загуби съзнание, ала Скарлет ясно помнеше как ги влачеха обратно към имението. Преди това обаче я принудиха да застане в края на каменистия плаж, където водата на блестящия прилив намокри ботушите й, и да гледа как баща й дърпа Фелипе към океана.

Тя трябваше да се удави в онази нощ. Нейната глава трябваше да държи баща й под водата. Да я натиска, докато крайниците й спрат да се мятат, докато тялото й не се отпусне безжизнено като водораслите, които приливът изхвърляше на брега. По-късно всички решиха, че Фелипе се е удавил случайно, но Скарлет знаеше истината.

— Ако някога отново се опиташ да избягаш, същото ще сполети сестра ти — предупреди я губернаторът.

Скарлет не каза на никого. Предпазваше Тела, като я остави да вярва, че просто е станала крайно предпазлива. Единствена тя знаеше, че няма друг начин да напуснат Трисда безопасно, освен с помощта на съпруг, който да ги отведе с благословията на баща им.

Вълни се блъскаха в пясъка и заглушаваха звука от стъпките, но въпреки това Скарлет ги чу.

— Не тази сестра очаквах — подхвърли Джулиан и се приближи. В тъмното приличаше повече на пират, отколкото на обикновен моряк, движеше се с отработената лекота на човек, комуто е опасно да се довериш. Нощта оцветяваше дългото му палто в мастиленочерно, а сенките подчертаваха скулите му, изостряха ги в бръсначи.

Скарлет внезапно се усъмни в решението си — разумно ли беше да се измъкне от имението, за да се срещне с този мъж толкова късно през нощта и на такова усамотено място. Нали точно заради подобно диво и лекомислено поведение мъмреше Тела постоянно?

— Явно си променила решението си за моето предложение, така ли е? — попита той.

— Не, но имам контрапредложение за теб — заяви тя с надеждата, че е прозвучала храбро. После извади от джоба си красивите пропуски, изпратени й от Легендата. Пръстите й ги стискаха сякаш по своя воля и не искаха да ги пуснат, но Скарлет знаеше, че постъпва правилно, заради Тела. Когато се прибра в стаята си по-рано вечерта, я завари преобърната. Цареше такъв хаос, че не успя да разбере какво точно е взела Тела, но очевидно сестра й събираше багаж за злощастното си пътуване.

Скарлет протегна поканите към Джулиан.

— Вземи и трите. Използвай ги или ги продай, стига да отплаваш рано призори и без Донатела.

— Аха, значи ми предлагаш подкуп.

На Скарлет тази дума не й харесваше. Свързваше я с баща си. Но за Тела беше готова на всичко, дори да се откаже от последното нещо, което все още разбуждаше мечтите й.

— Сестра ми е импулсивна. Иска да тръгне с теб, но не си дава сметка колко опасно може да бъде това. Ако баща ни я хване, ще последва нещо много по-лошо от случилото се днес.

— А ако остане тук, ще е в безопасност? — Гласът му прозвуча тихо и подигравателно.

— Когато се омъжа, ще я отведа със себе си.

— А тя иска ли да дойде с теб?

— След време ще ми благодари за това.

Джулиан разтегли лице във вълча усмивка, бялото на зъбите му отрази светлика на луната.

— Между другото, тя ми каза съвсем същото по-рано днес.

Защитните инстинкти на Скарлет се включиха твърде късно. Завъртя се при звука на нови стъпки. Тела стоеше зад нея, дребната й снага беше увита в черен плащ, който я превръщаше в част от мрака.

— Съжалявам, че се налага да го направя, но именно ти ме научи, че най-важното нещо е да се погрижиш за сестра си.

Джулиан внезапно залепи някакъв парцал за лицето на Скарлет. Тя се опита да го отблъсне, краката й вдигнаха черни облачета пясък, но с каквато и силна отвара да беше напоен парцалът, подейства бързо. Светът се завъртя около нея и скоро Скарлет не знаеше отворени ли са очите й, или затворени. Просто падаше и падаше, падаше.