Стефани Гарбър
Каравал (24)

23

Не може да е вярно, повтаряше си Скарлет. Тунелите се опитваха да я подлудят. Гадната миризма на гнило беше изкуствена. Ръката не беше на Данте, а на някой друг. Но дори да бяха откраднали нечий труп и да го бяха изрисували с татуировки като част от играта, не биха могли да наподобят останалата част от Данте, лицето, бледата кожа и изкривената глава, която едвам се крепеше на окървавения врат.

Джулиан завъртя глава към нея.

— Карлита, не е каквото изглежда…

Скарлет хукна, но той беше по-бърз. Настигна я веднага и я сграбчи със силните си ръце.

— Пусни ме! — гърчеше се Скарлет в хватката му.

— Скарлет, престани. Тези тунели усилват страха, не позволявай твоят да те контролира. Кълна се, че с Данте работехме заедно и ако спреш да се дърпаш, ще ти го докажа. — Джулиан я хвана още по-здраво, притискайки ръцете й зад гърба. — Бях мъртъв цял един ден, наистина ли мислиш, че аз съм го убил?

Ако беше Легендата, лесно е можел да уреди някой друг да го убие.

— Ако сте работели заедно, защо се преструваше, че не го познаваш?

— Защото се бояхме, че нещо точно такова ще се случи. Знаехме, че Легендата ще познае Данте и Валентина от предишното им участие в играта, но тогава аз бях само зрител и Легендата не ме познава. Решихме, че ще е по-добре да запазим партньорството си в тайна, в случай че Легендата се досети каква е истинската цел на Данте.

Джулиан стрелна с поглед трупа, но лицето му остана безизразно. Не приличаше на човек, който току-що е намерил мъртвото тяло на свой приятел. Същото студено изражение Скарлет беше видяла на погребението. Легендата.

Изскимтя тихичко и макар всичките й инстинкти да крещяха друго, насили тялото си да се отпусне. Да не изпищи, въпреки хватката на Джулиан. Да не го удари, когато той бавно пусна китките й. Единственото, с което трябваше да се пребори, беше нарастващият страх. Да изчака кротко, докато Джулиан махне ръцете си от кръста й.

После тя…

Джулиан я притисна към стената само на няколко крачки след неуспешния й опит да избяга.

— Ако не престанеш, и двамата ще загинем — изръмжа той.

После разкъса ризата си. Копчетата се разлетяха по пода, а той изправи гръб и отстъпи крачка назад, колкото светлината от факлите да огрее онова, което Скарлет бе сметнала за белег над сърцето му. Но не беше белег. По-бледа от отколешни спомени, високо на гърдите му се виеше татуировка с бяло мастило. Роза.

— Цветът е различен, но знам, че си виждала същата татуировка на ръката на Данте — каза Джулиан.

— Това не доказва нищо. Рози има навсякъде в Каравала. — Легендата беше обсебен от тях. Още едно доказателство, че сънят, изпратен й от Айко, отговаря на истината. Нещо й нашепна, че не е разумно да разкрива последния си коз на играча, който държи всички карти. Но вече й бе писнало от игрички. На няколко крачки от нея лежеше тялото на мъртвец. Тази игра беше стигнала твърде далеч.

— Няма нужда да ме лъжеш повече. Видях те на погребението. Знам, че ти си Легендата!

Тъмното лице на Джулиан застина. За миг изглеждаше сащисан, после чертите му омекнаха, сякаш току-що е чул нещо наистина смешно.

— Не знам какво погребение си видяла, но аз съм бил само на едно — погребението на сестра ми Роза, годеницата на Данте. Не съм Легендата. Тук съм да го спра, преди да е унищожил още някого, както унищожи нея.

Роза е била негова сестра? Отново започваше да се колебае. Но на какво се дължеше колебанието й — защото Джулиан казваше истината или защото на нея отчаяно й се искаше да му повярва? Опита се да види цвета на чувствата му, но този път над сърцето му нямаше нищо. Изглежда, връзката й с емоциите му отслабваше.

— Видях рисунки — каза Скарлет. — Ако ти е била сестра, ти защо просто стоеше там? И носеше цилиндър.

— Вярваш, че съм Легендата, защото си ме видяла да нося цилиндър на някаква рисунка? — възкликна Джулиан, едвам сдържайки смеха си.

— Не беше само цилиндърът! — Е, беше най-вече той, но… Джулиан премълчаваше и други неща. — Откъде знаеше какво да направиш, когато разбра, че умирам?

— Защото предния път, докато наблюдавах играта, чух едни хора да говорят за това. То не е тайна, просто малцина са готови да се разделят с ден от живота си заради друг. — Изгледа я многозначително. — Явно имаш проблеми с доверието — продължи студено той. — И след като се запознах с баща ти, не те виня. Но се кълна, че не съм Легендата.

— Тогава как се върна в „Змията“ онзи ден, след като те бяха ранили? И защо не се появи в таверната, както се бяхме уговорили?

Джулиан изпъшка.

— Не знам как това ще докаже, че не съм Легендата, но добре. Не дойдох в таверната, защото предната нощ ме бяха фраснали по главата. Успах се и когато слязох там, ти вече си беше тръгнала. — Подсмихна се, но някак насила. Нещо не беше наред.

Дори да не беше Легендата, Джулиан не й казваше всичко. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и задържаха тайните му така, както Скарлет толкова често стискаше в юмруци страха си, сякаш ако отпусне ръце, ще изгуби контрол над живота си.

— Ако наистина си тук да спреш Легендата, не си представям как се успиваш. А и още не си обяснил как се върна в „Змията“.

— Защо си толкова обсебена от това, не разбирам — каза той и поклати глава. — Добре де. Искаш да знаеш истината? — Джулиан се наведе по-близо, докато хладният му дъх не облиза шията й отстрани, хладният му аромат не се пропи в кожата й и усещането за него не изпълни целия тунел. — Изобщо не спах онази нощ. Нарочно те оставих да ме чакаш в таверната, защото след случилото се в стаята предния ден сметнах, че не е добре отново да те виждам. — Погледът му се спусна към устните й и Скарлет потръпна. Светлината в тунела беше твърде слаба да различи цвета на очите му, но когато той отново я погледна, Скарлет си представи две жадни локвички от течен кехлибар, обточени с тъмни ресници. По съвсем същия начин я беше погледнал и предния ден, когато неговият гръб беше опрян във вратата, а Скарлет се притискаше към него.

— Започнах тази игра с една съвсем проста и ясна мисия. — Джулиан замълча, преглътна шумно, а когато заговори отново, гласът му беше нисък и дрезгав, сякаш с мъка изричаше думите: — Дойдох тук да намеря Легендата и да отмъстя за сестра си. Отношенията ми с теб трябваше да приключат веднага щом ме вкараш в играта. Така че, да, не бях напълно честен с теб, но не съм Легендата, кълна се.

Сигурно би могъл да троши камъни със силата на думите си, реши Скарлет. Джулиан по правило криеше чувствата си, но последните шест думи бяха оголени напълно. Тонът му не беше приятен, вярно, но Скарлет чу единствено истина в него.

Джулиан отстъпи назад, бръкна бавно в джоба си и извади оттам бележка.

— Намерих това в стаята на Данте. Слязох тук да се срещна с него, не да го убивам.

Дж.,

Валентина още я няма. Мисля, че Легендата ни е погнал.

Името й беше познато.

Валентина беше сестрата на Данте. Скарлет трепна, спомнила си последната своя среща с него. На стълбището, побъркан от тревога. Ако не беше изгубила цял един ден, сигурно би могла да му помогне.

— Трябваше да направя нещо — промърмори тя.

— Нищо не можеше да направиш — с равен тон каза Джулиан. — С Валентина трябваше да се срещнем тук в нощта, когато ме удариха по главата, но тя така и не се появи.

Джулиан обясни, че имало тунели под целия комплекс. При входа на всеки имало релефна карта и ги използвали най-вече актьорите от Каравала, така че лесно да се придвижват от място на място.

— А понякога ги използват за убийства — добави мрачно той. Очите му бяха потъмнели, скулите му се очертаваха по-ясно от обикновено, изражение, сглобено от строшени неща.

Искаше й се да знае как да го поправи, но той изглеждаше повреден почти колкото нея.

— Още ли държиш на отмъщението си? — попита тя.

— Ако е така, би ли се опитала да ме спреш? — Джулиан погледна към разкривеното мъртво тяло на Данте.

Скарлет чувстваше, че би трябвало да отговори с „да“. Предпочиташе да вярва, че насилието никога не е единствената възможност. Но убийството на Данте и изчезването на Валентина окончателно слагаха край на илюзията, че Каравалът е просто игра.

Скарлет бе смятала баща си за зъл човек, но Легендата беше същото чудовище като него. Изглежда, баба й е била права, че колкото по-дълго Легендата играе ролята на злодей, толкова повече се превръща в такъв.

Посегна внимателно и хвана ръката на Джулиан. Пръстите му бяха напрегнати, студени.

— Съжалявам за сес…

Прекъсна я ехо от стъпки. Стъпки равномерни, решителни и наблизо. Гласове не се чуваха, но можеше да се закълне, че разпознава походката. Инстинктивно издърпа ръката си от ръката на Джулиан.

— Мисля, че това е баща ми!

Джулиан завъртя рязко глава към звука. Скръбта му изчезна в миг.

— Баща ти е тук?

— Да — каза Скарлет.

Двамата хукнаха едновременно.