Стефани Гарбър
Каравал (17)

16

— Моля те! — тръгна след него Скарлет. — Не държа да надникна в бъдещето. Отвлякоха сестра ми като част от играта, можеш ли да ми кажеш къде да я намеря?

Найджъл се обърна. Цветните изображения се размиха пред погледа й.

— Щом толкова те е грижа за сестра ти, защо не попита най-напред за нея?

— Не знам — смънка Скарлет. Само че това не беше докрай вярно. Направила бе още една грешка, точно като в магазина за часовници. Тревогите за собственото й бъдеще се бяха оказали с приоритет пред настоящето на сестра й. Но може би тази грешка все още можеше да поправи. Найджъл беше казал, че ще разкрие бъдещето й пропорционално на това, което тя му даде. — Чакай! — извика тя, когато той й обърна отново гръб. — Заради сърцето е — избъбри. — Щом те погледна, виждам сърцето при устата ти и то ме навежда на мисли за сватбата ми, която ще се състои само след седмица. Наистина искам да се омъжа, но никога не съм виждала годеника си, има много неща, които не знам за него и… — Не й се искаше да признава това на глас, ала се насили да продължи: — … и ме е страх.

Найджъл се обърна бавно. Дали вижда колко надълбоко стига страха й, запита се Скарлет, по-дълбоко, отколкото самата тя си бе давала сметка до този момент. Погледът й се спря върху веригата, татуирана около врата му, и тя си представи подобна, но невидима верига около собствения си врат, верига, която винаги я дърпа назад, чиито брънки са се втвърдили от дългогодишното жестоко отношение на баща й.

— Ако искаш да спечелиш играта — каза Найджъл, — трябва да забравиш за сватбата си. А ако искаш да намериш сестра си, знай, че няма да я намериш в този замък. Следвай момчето с черното сърце.

— Това ли е третата улика? — попита Скарлет, но Найджъл вече си бе тръгнал.

Когато излезе от шатрата, блясъкът на замъка беше помръкнал. Арките му не бяха яркозлатни, а мътнееха бронзови и хвърляха дълги сенки върху двореца. Времето й беше на привършване. От друга страна, може би беше заслужила третата си улика, признавайки страховете си пред Найджъл. Може би беше една крачка по-близо до Тела.

Когато Найджъл й каза да следва момчето с черното сърце, първата й мисъл беше за Джулиан. Това описание му пасваше добре, защото беше егоист и измамник.

За жалост, не видя никъде моряка, нито него, нито нефритения павилион на целувките, където трябваше да се чакат. Виждаше една детелиненозелена космата шатра и друга, в изумруден цвят, но нищо нефритено не попадаше под погледа й.

Сякаш островът си играеше с нея.

Тръгна към изумрудената шатра. Бутилки покриваха всяка повърхност — пода, стените, гредите, които поддържаха тавана. Надникна вътре и я посрещна звън на стъкло като приказен прах.

Освен собственичката в шатрата имаше само две млади жени с крещящи одежди, застанали пред заключена стъклена кутия, пълна с черни шишета с рубиненочервени етикети.

— Ако стигнем първи до онова момиче и намерим Легендата, може да му пробутаме някое от тези — каза едната млада жена на другата.

— Говорят за моя романтичен тоник — обясни собственичката. Пристъпи към Скарлет и вместо поздрав я напръска с ментов спрей. — Но ти едва ли си дошла за него. Търсиш ново ухание? Имаме масла, които привличат, и парфюми, които отблъскват.

— А, не, благодаря. — Скарлет отстъпи назад, преди жената да я е напръскала отново. — Какво има в това шишенце?

— То е просто моят начин да кажа здравей.

Скарлет не й повярва. Понечи да си тръгне, но нещо я дръпна назад, безгласен призив, който я притегли към една грубо скована лавица в дъното на шатрата. Лавицата беше отрупана в аптекарски шишенца и колби в обгорено оранжево, на чиито етикетчета пишеше неща от сорта на: „Тинктура за забрава“ и „Екстракт от изгубено утре“.

Един глас в главата й повтаряше, че губи време. Трябваше да намери Джулиан и да последва черното му сърце. Понечи да се обърне и да си тръгне, ала една небесносиня ампула на най-високия рафт прикова погледа й. „Еликсир за защита“.

За миг й се стори, че синята течност вътре пулсира като сърце.

Собственичката я свали от рафта и й я подаде.

— Имаш ли врагове?

— Не, просто съм любопитна — излъга Скарлет.

Очите на жената бяха зелени като цвета на бутилка, с наситен оттенък, а бръчиците в краищата им казваха: „Не ти вярвам“. Ала жената бе така любезна да премълчи преценката си.

— Ако някой иска да ти причини зло — продължи спокойно тя, — това ще го спре. Достатъчно е да пръснеш мъничко по лицето на зложелателя.

— Както вие направихте с мен? — попита Скарлет.

— Моят парфюм просто отвори очите ти, за да видиш онова, което може да ти бъде от полза.

Скарлет претегли в ръка миниатюрното шишенце, не по-голямо от мускал, ала неочаквано тежко. Представи си колко приятно би било да усеща успокоителната му тежест в джоба си.

— Какво ще ми струва?

— На теб ли? — Жената я измери с поглед. Стойката й, превитите рамене, начина, по който избягваше да застане с гръб към входа на шатрата. — Кажи ми от кого се страхуваш най-много.

Скарлет се поколеба. Джулиан я беше предупредил да не разкрива току-така тайните си. Също, че за да спечели и да намери сестра си, трябва да е поне малко безмилостна. Струваше й се, че течността в шишенцето отговаря на определението за безцеремонност, макар че това не беше единствената причина да отговори на въпроса:

— Марчело Драгна.

Неприятен полъх на анасон, лавандула и изгнили сливи я заля, щом произнесе името. Скарлет се огледа уплашено, да не би баща й да се е появил изневиделица.

— Този еликсир може да се използва върху даден човек само веднъж — предупреди я жената, — и ефектът му се губи след два часа.

— Благодаря ви. — Едва бе изрекла думите, когато й се стори, че зърва Джулиан край съседната шатра. Тъмна коса и потайни движения. Можеше да се закълне, че погледите им се срещнаха, но в следващия миг морякът продължи в обратната посока.

Скарлет хукна след него към сенчестото дъно на вътрешния двор, отвъд последния ред шарени тенти. Ала Джулиан изчезна отново. Шмугна се под арката вляво от нея.

— Джулиан! — Скарлет мина под същата сумрачна арка и продължи по тясна алея, която я отведе до пуста, печална градина. Ала тъмната коса на Джулиан не се виждаше между напуканите статуи, енергичните му движения не се мяркаха иззад умиращите растения. Беше изчезнал, точно както бяха изчезнали цветовете на градината, изоставяйки я избелена и грозновата.

Скарлет се огледа за друга арка, през която би могъл да излезе Джулиан, но малкият парк нямаше изход, свършваше при очукан фонтан, който плюеше кафява вода в мръсен басейн, по чието дъно се мъдреха няколко жалки монети и едно стъклено копче. Най-тъжният фонтан на желанията, който бе виждала някога.

В това нямаше смисъл. Нито в изчезването на Джулиан, нито в тази изоставена градина, оставена да умре сред иначе грижливо поддържаното царство на Каравала. Дори въздухът не беше в ред. Вонеше на граниво, задушно.

Скарлет усещаше как тъгата на фонтана заразява и нея, как превръща тревогите й в онази жълтеникава безнадеждност, която е несъвместима с живота. Запита се дали същото не е поразило и растенията. Знаеше какво е да те обземе осакатяващата чернота. Ако не беше решимостта й да опази на всяка цена сестра си, сигурно отдавна щеше да се е предала.

И вероятно е трябвало. Каква беше онази поговорка? „Няма ненаказано добро.“ В много отношения обичта й към Тела беше източник на постоянна болка. Каквито и усилия да полагаше Скарлет, така и не бе успяла да запълни празнината, оставена от майка им. А и Тела всъщност не отвръщаше на чувствата й. Ако я обичаше на свой ред, не би заложила на карта стремежите на Скарлет, не би я довлякла против волята й в тази гадна игра. Тела никога не обмисляше нещата. Беше самовлюбена, безразсъдна и…

Не! Скарлет тръсна глава и си пое дълбоко въздух. Всичко това не беше вярно. Тя обичаше Тела повече от всичко. И повече от всичко искаше да я намери.

„Заради фонтана е“ — осъзна Скарлет. Обзелото я отчаяние беше продукт на някаква магия, хвърлена тук, за да прогонва посетителите. Тази градина криеше нещо.

Може би затова Найджъл й беше казал да следва Джулиан и неговото черно сърце — защото е знаел, че ще я доведе тук. Сигурно тук беше скрита следващата улика.

Ботушките й затропаха по мърлявите камъни. Скарлет заобиколи басейна на фонтана към мястото, където бе зърнала копчето. Беше второто, което виждаше тази нощ. Копчето трябваше да е част от улика. Взе една пръчка и се протегна да го избута към себе си. И точно тогава го видя.

Лесно би могла да го пропусне. Нечии не толкова напрегнати очи сигурно биха го подминали. Под мътната кафеникава вода, гравирано върху дъното на басейна, я гледаше слънце с вписана звезда и вписана сълза в звездата — символът на Каравала. Не изглеждаше толкова вълшебен като печата на първото писмо, изпратено й от Легендата, но пък нищо не изглеждаше магическо в тази ужасна градина.

Скарлет побутна символа с пръчката си. Моментално водата започна да се оттича и отнесе със себе си чувството за безнадеждност. Едновременно с това тухлите по дъното на басейна се разместиха и разкриха вита стълба, спускаща се към тъмни и незнайни дълбини. Беше от онези стълби, по които не ти се иска да слезеш сам. А и почти не й беше останало време, ако искаше да се върне в странноприемницата преди изгрев. Но ако Джулиан беше изчезнал тук и ако той беше момчето с черно сърце, значи Скарлет трябваше да го последва и да намери следващата улика. Или щеше да открие Тела в тази гонитба, или собственият й страх щеше да я прогони.

С чувството, че прави гигантска грешка, Скарлет заслиза на бегом по стъпалата. Първите десетина бяха мокри, следващите — сухи и посипани с пясък. И сякаш нямаха край. Това стълбище със сигурност се спускаше много по-дълбоко от стълбите, които водеха към избата у дома.

Факли осветяваха шахтата и хвърляха резки сенки върху светлозлатистите пясъчни стъпала, които потъмняваха постепенно. Сигурно се беше спуснала поне три етажа под земята. Имаше чувството, че се е озовала в сърцето на замъка. Убеждението й, че няма място тук, се засилваше с всяка секунда.

Тревогите, които се бе опитала да прогони, една по една изплуваха на повърхността. Ами ако беше видяла друг мъж, а не Джулиан? Ами ако Найджъл я е излъгал? Нали Джулиан я беше предупредил да не се доверява на хората тук? Всеки пореден страх стягаше нова верига около врата й и я изкушаваше да хукне обратно към повърхността. Имаше чувството, че се дави, но продължи упорито напред.

При основата на стълбището започваше коридор с множество разклонения, досущ многоглава змия. Тъмен, великолепен и страшен. Студ лъхаше от единия проход. Топъл бриз — от друг. Но в нито един не се чуваха стъпки.

— Ти как слезе тук?

Скарлет се завъртя. Мътна светлина потрепваше над устието на студения проход и огряваше момичето с начервените устни, което ги беше докарало с лодката си до „Змията“ предната нощ и през целия път беше заглеждало Джулиан.

— Търся спътника си. Видях го да слиза…

— Тук няма никого — каза момичето. — И изобщо не е трябвало да идваш…

Някой изпищя. Писък нажежен и ярък като огън.

Слабоват глас в главата й прошепна, че това е само игра, че писъкът е само илюзия. Ала момичето с начервените устни изглеждаше съвсем наистина уплашено, а писъкът звучеше като напълно истински. Мислите на Скарлет се върнаха към договора, който беше подписала с кръв, и към слуховете за жената, която намерила смъртта си в Каравала преди няколко години.

— Какво беше това? — попита настоятелно Скарлет.

— Трябва да си вървиш. — Момичето я хвана за ръката и я дръпна към стълбите.

Нов писък отекна между стените, прах се посипа от тавана и се смеси със светлината на факлите, чийто пламък трептеше сякаш в хармония с жалния вой.

Макар да го зърна само за част от мига, Скарлет можеше да се закълне, че е видяла да връзват жена — същата жена с гълъбовосивата дреха, която бе видяла да извеждат по-рано. Според Йован онова било само номер за забавление на публиката, но тук, в подземието, нямаше кой да чуе писъците на жената, ако не броим Скарлет.

— Какво й правят? — Тя продължи да се дърпа от хватката на начервеното момиче, искаше да отиде при жената, но момичето беше силно. И нищо чудно, щом редовно се занимаваше с гребане.

— Престани да се дърпаш — предупреди я момичето. — Ако влезеш в тези тунели, и ти ще полудееш като нея. Нищо лошо не й правим, просто се опитваме да й попречим, преди сама да се е наранила. — Момичето я бутна силно и я събори на колене в основата на витото стълбище. — Няма да намериш спътника си тук. Тук има само лудост.

Още един вик подчерта думите й, само че този идваше от гърлото на мъж.

— Кой беше… — Врата с пясъчен цвят се затръшна пред Скарлет, преди да е довършила, отделяйки стълбището от коридорите, от момичето и писъците. Но дори след като се изкачи на повърхността, във вътрешния двор, писъците ехтяха в главата й като влага в облачен ден.

Последният вик, мъжкият, не й беше прозвучал като на Джулиан. Или поне това се опитваше да си внуши Скарлет, докато търсеше лодка, която да я върне в „Змията“. Повтаряше си, че това е само игра. Ала онова с лудостта започваше да й се струва съвсем истинско.

Ако жената в сиво наистина бе полудяла, логичният въпрос беше защо. Защо? А ако не беше полудяла и просто изпълняваше роля в голямото представление, Скарлет лесно можеше да си представи как човек наистина губи ума си в опит да й помогне.

Сети се за Тела. Ами ако и тя беше вързана някъде и пищеше? Не. Точно този ред на мисли щеше да я докара до лудост. Легендата сигурно бе осигурил на Тела цял етаж с луксозни стаи. Скарлет си я представи как командори слугите и похапва ягоди с розова захар. Нали Джулиан бе казал, че Легендата се грижи отлично за своите гости?

Надяваше се да завари Джулиан в таверната, буквално го чуваше как я подкача, че е хукнала след някого, който прилича на него и колко се е забавила в копринената шатра на Найджъл. Сигурно просто му е писнало да я чака, доскучало му е и си е тръгнал. Не него е оставила да пищи в тунела. Друг тъмнокос млад мъж е видяла да влиза на бегом в градината. А казаното от Найджъл е било просто поредният номер в играта. Докато стигне до „Стъклената змия“, вече бе убедена във всичко това. Почти.

Стъклената таверна беше дори по-пълна от предния ден. Миришеше на смях и фукни, поръсени с подсладено пиво. Половин дузина стъклени маси приютяваха разрошени от вятъра жени и мъже със зачервени страни, всички се хвалеха с дневния си улов на улики или се оплакваха от липсата на такъв.

Скарлет с голямо удоволствие дочу среброкосата жена, с която се бе сблъскала в стаята на Тела, да се окайва как я изпързалял някакъв тип, който твърдял, че продава вълшебни дръжки за врати.

— Пробвахме дръжката — обясни тя. — Сложихме я на нашата врата, но тя не ни отведе на ново място.

— Защото всичко това е просто игра — изтъкна мъж с черна брада. — Всъщност изобщо няма магии.

— О, не мисля, че…

Скарлет с радост би останала да подслушва с надеждата да научи нещо полезно, защото и за нея границите между играта и реалността бяха започнали опасно да се размиват, ала един млад мъж близо до ъгъла привлече вниманието й. Тъмна рошава коса. Силни рамене. Самоувереност. Джулиан.

Главата й се завъртя от облекчение. Нищо лошо не го е сполетяло. Не са го измъчвали. Всъщност си изглеждаше съвсем добре. Беше с гръб към нея, но килнатата глава и ъгълът на раменете подсказваха, че флиртува с момичето на съседната маса.

Облекчението й се преля в нещо друго. Щом на нея не й е позволено дори да си приказва с друг мъж заради измисления им годеж, значи и Джулиан няма да прави мили очи на някаква фуста в бар. И най-малко на тази конкретна фуста — бременната блондинка, която беше отмъкнала нещата на Скарлет. Само че сега блондинката изобщо не изглеждаше бременна. Корсажът на роклята й беше стегнат, а от големия корем нямаше и помен.

Прекипяла отвътре, Скарлет се приближи и сложи ръка на рамото на Джулиан.

— Любими, коя е…

Мъжът се обърна и Скарлет остана с отворена уста.

— О, извинявай. — Защо чак сега виждаше, че мъжът е облечен изцяло в черно? — Взех те за…

— Годеника си? — подсказа й Данте с неприятен тон.

— Данте…

— А, значи помниш името ми. Не си ме използвала само заради леглото ми. — Изрече го на висок глас. Клиентите на съседните маси стрелнаха Скарлет с погледи, в които се четяха различни неща, всичките неприятни. От отвращение до похот. Един мъж се облиза шумно, а група младежи размахаха ръце в неприлични жестове.

Блондинката изсумтя.

— Това ли е момичето, за което ми разказа? По думите ти реших, че е много по-хубава.

— Пих твърде много — каза Данте.

Червена жега обгаряше бузите на Скарлет, много по-ярка от обичайното й прасковено смущение. Джулиан може и да беше лъжец, но явно не грешеше за истинската природа на Данте.

Искаше й се отвърне подобаващо на Данте и момичето, но в гърлото й бе заседнала буца, а в гърдите й зееше празнота. Мъжете от съседните маси още я зяпаха и се хилеха, а панделките на роклята й започваха да потъмняват в отсенки на черното.

Трябваше да се махне оттук.

Скарлет се завъртя на пета и тръгна към изхода, последвана от хихикане и шепот, а от панделките й капеше черно и се разливаше в грозни петна по бялата й дреха. Сълзи избиха в очите й. Горещи, гневни, засрамени.

Това заслужаваше заради преструвките си, че няма истински годеник. И къде й е бил умът да го докосва така? И да го нарича „любими“. Беше взела Данте за Джулиан, но това с нищо не променяше нещата.

Тъпият Джулиан.

Изобщо не трябваше да се съгласява на това тяхно „споразумение“. Искаше й се да се гневи на Данте, но не той, а Джулиан беше авторът на цялата тази каша. Отвори решително вратата на стаята си. Очакваше да го завари изтегнат на голямото бяло легло, отпуснал тъмната си глава на възглавница, с крака подпрени на друга. Стаята вонеше на него. На студен вятър, подли усмивки и безсрамни лъжи. Скарлет усети сенките на тези неща, когато влезе в стаята. Сенките бяха вътре, но не и младият мъж, който вървеше с тях.

Огънят в камината гореше кротко. Леглото си беше на мястото, недокоснато, покрито с пухени завивки. Морякът беше спазил обещанието си да се редуват за стаята.

Или така и не си беше тръгнал от Прокълнатия замък.