Стефани Гарбър
Каравал (16)

15

Татуираният младеж — казваше се Найджъл — я поведе през платнището на шатрата си и по няколкото пясъчни стъпала, които се спускаха към вкопан в земята под, отрупан с разхвърляни възглавнички. Въздухът тежеше от дима на свещи и миризмата на жасминов тамян.

— Седни — инструктира я Найджъл.

— Предпочитам да остана права. — Морето от възглавнички твърде много й напомняше за леглото й в „Стъклената змия“. Спомни си как Джулиан се бе излегнал на мекия дюшек с полуразкопчана риза.

Тръсна глава и видя, че Найджъл се е излегнал по подобен начин на възглавничките, с разперени голи ръце, и с мъка потисна внезапното си желание да хукне обратно по стълбите.

— Къде ти е стъкленото кълбо? Или картите за гледане? — попита тя.

Найджъл не направи нищо особено, само ъгълчето на устата му потрепна, но и това бе достатъчно за Скарлет да отстъпи назад.

— Много страх има у теб.

— Не, просто съм предпазлива — поправи го тя. — И се опитвам да разбера как работят предсказанията ти.

— Защото те е страх — повтори той. Ако се съдеше по погледа му, нямаше предвид единствено колебанието, с което бе влязла в шатрата му. — Все поглеждаш към нарисувания катинар на устните ми. Чувстваш се в опасност и в капан. — Найджъл посочи към другата страна на устата си. — Погледът ти се спира и тук. Търсиш любов и защита.

— А нима всички момичета не търсят това?

— Не мога да говоря от името на всички момичета, но погледите на повечето хора са привлечени от други неща. Мнозина се стремят към власт. — Найджъл плъзна пръст с татуиран по дължината му кинжал по дракона на корема си. — Други търсят удоволствие. — Прокара ръка по цирковите сцени на бедрата си. — Ти подмина всички тези неща почти без внимание.

— И така ли предсказваш бъдещето? — Скарлет направи крачка напред, водена от растящо любопитство. — Използваш картините по тялото си, за да разчетеш хората?

— Мисля за тях като за огледала. Бъдещето прилича на миналото, в голямата си част е предрешено, но винаги може да настъпи промяна…

— Аз пък мислех, че е обратното — каза Скарлет. — Че миналото не подлежи на промяна, а бъдещето е променливо.

— Не. Миналото е решено само в известна степен, а промените в бъдещето са по-трудно осъществими, отколкото си мислиш.

— Значи твърдиш, че всичко е предначертано от съдбата? — Скарлет не беше голяма любителка на съдбата. Предпочиташе да вярва, че ако е добра, ще й се случат добри неща. Съдбата й внушаваше чувство на безсилие и безнадеждност, караше я да се чувства незначителна. В нейните представи съдбата беше една по-голяма и по-силна версия на баща й, която краде правото й на избор и контролира безмилостно живота й, без да се интересува какво мисли тя по въпроса. Съдбата означаваше, че постъпките й нямат никакво значение.

— Твърде лесно се потапяш в страха — изтъкна Найджъл. — Онова, което ти разбираш под „съдба“, се отнася само за миналото. Бъдещето ни е предсказуемо, защото самите ние, като създания на този свят, сме предсказуеми. Помисли си за котка и мишка. — Найджъл вдигна ръка. Близо до подмишницата му бяха татуирани жълтеникава котка и мишле на черно-бели райета. Котката протягаше ноктести лапи към мишката. — Когато котка види мишка, непременно се втурва да я гони, освен ако самата тя не е преследвана от нещо по-голямо, куче, да речем. Същото е и при нас. Бъдещето знае към какво се стремим, освен ако на пътеката ни не се появи нещо по-голямо, което да ни прогони от нея. — Найджъл плъзна пръсти към един син като среднощ цилиндър, татуиран върху китката му, и Скарлет разшири очи като хипнотизирана. Шапката приличаше досущ на цилиндъра, който Легендата носеше в нейните сънища, и това я подсети за времето, когато най-съкровеното й желание беше да получи писмо от него.

— Но бъдещето вижда ясно дори онези неща, които биха могли да променят курса ни — продължи Найджъл. — Това не е съдба, а просто погледът на бъдещето върху онова, за което копнеем най-силно. Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание.

Скарлет откъсна очи от цилиндъра и погледна към Найджъл. Той отново й се усмихваше.

— Тази шапка ти е интересна? — подхвърли.

— О, аз всъщност не гледах нея. — Не знаеше защо се чувства толкова смутена. Е, може би защото трябваше да мисли за Тела, а не за Легендата. — Гледах другите изображения върху ръката ти.

Найджъл очевидно не й повярва. Усмивката му се разшири като на тигър.

— Готова ли си да чуеш какво виждам в бъдещето ти?

Скарлет пристъпи от крак на крак. Дим от свещи се виеше покрай възглавничките. Очертанията на играта отново се размиваха. В думите на Найджъл имаше повече смисъл, отколкото би й се искало. Погледът й се спря върху огнедишащия дракон на корема му и тя се сети за баща си и неговия разрушителен стремеж към все повече власт. Дивашките циркови сцени върху бедрата му й напомниха за Тела, която жадно търсеше удоволствия, за да забрави раните, да си затвори очите за тях. А за катинара и сърцето при устните си Найджъл беше абсолютно прав.

— Какво ще ми струва?

— Само няколко отговора. — Найджъл махна с ръка и запрати към нея валма лилав дим. — Ще ти задавам въпроси и срещу всеки искрен отговор ще отговоря на твой въпрос.

Казано така, звучеше наистина просто.

Само няколко отговора.

А не първородното й дете.

Не парченце от душата й.

Толкова простичко.

Твърде просто.

Но Скарлет знаеше, че нищо не е толкова просто, особено в тази полувкопана в земята шатра, създадена да изкушава и хваща в капан.

— Ще започна с нещо лесно — каза Найджъл. — Разкажи ми за своя спътник, онзи хубавец, с когото дойде. Любопитно ми е какво изпитваш към него.

Погледът й моментално се върна към устните на Найджъл. Към бодливата тел около тях. „Не сърцето. Не сърцето.“ Чувствата й към Джулиан не бяха такива.

— Джулиан е непочтен егоист, който не се свени да използва хората.

— И въпреки това си се съгласила да играете заедно на Каравала. Явно изпитваш и друго към него. — Найджъл замълча за миг. Бе спряла погледа си на сърцето и това не беше убягнало от вниманието му. Скарлет не знаеше защо е важно това, но очевидно беше важно. Както си пролича и от следващия му въпрос: — Смяташ ли, че е привлекателен?

Искаше й се да отрече. Джулиан беше бодливата тел. Не сърцето. Но макар да имаше възражения срещу чисто човешките му качества, не би могла искрено да отрече, че е изключително привлекателен физически. Суровото му лице, рошавата тъмна коса, топлата кафява кожа. И макар че никога не би го признала пред него, наистина харесваше онази характерна самоувереност, която пропиваше всяко негово движение, сякаш нищо на света не би могло да го нарани. Когато беше с него, страховете й отслабваха. Когато беше с него, й беше по-лесно да повярва, че храбростта невинаги завършва с поражение.

Само че не искаше да казва това на Найджъл. Ами ако Джулиан подслушваше отнякъде?

— Аз… — Искаше да каже, че външността му не я интересува, но думите залепнаха за езика й като меласа.

— Проблем ли има? — Найджъл размаха ръка над конус от тамян. — Ето, това помага да се развърже езикът.

„Или принуждава хората да кажат истината“ — помисли си Скарлет.

Когато отново отвори уста, думите се изляха като порой:

— Мисля, че е най-привлекателният човек, когото съм виждала.

Идеше й да се плесне с ръка през устата и да натика думите обратно.

— Освен това мисля, че е арогантен и самонадеян — успя да добави, в случай че негодникът подслушваше.

— Интересно. — Найджъл събра пръстите на двете си ръце. — Така, а сега да чуем твоите два въпроса.

— Какво? — Предполагала бе, че ще я пита и за други неща, не само за Джулиан. — Нямаш ли други въпроси към мен?

— Времето ни изтича. Тук часовете се изнизват като минути. — Ръцете му се плъзнаха към загасващите свещи покрай стените на шатрата. — Имаш два въпроса.

— Само два?

— Искаш ли този да е единият?

— Не, просто… — Скарлет затвори решително уста, преди да е казала нещо необмислено.

Ако наистина беше само игра, не би имало значение какво ще попита. Каквито и отговори да получеше, щяха да се измислени. Но ако играта беше омесена с реалност? За миг Скарлет позволи на мислите си да притичат на пръсти в това опасно място. Вече се бе докоснала до истинска магия — странната врата на Алги в магазина за часовници и омагьосаната рокля, която й беше подарил Легендата. А тамянът на Найджъл я беше накарал да каже истината, което също приличаше на магия. Ако човекът пред нея наистина можеше да вижда бъдещето, какво би искала Скарлет да научи?

Погледът й се върна към сърцето в ъгълчето на устата му. Червено. Цветът на любовта, сърцераздирателната мъка и други неща, едновременно добродетелни и зли. Гледаше го и си мислеше за графа, за прекрасните му писма и дали трябва да вярва на думите му.

— Човекът, за когото предстои да се омъжа… Можеш ли да ми кажеш що за човек е? Дали е добър и почтен?

Моментално съжали, че не е попитала най-напред за сестра си. Би трябвало да мисли единствено за Тела, нали точно заради това беше влязла в шатрата. Ала вече беше късно да върне въпроса си.

— Никой не е напълно почтен — отговори Найджъл. — Дори да не лъжем другите, често лъжем себе си. А думата „добър“ означава различни неща за различните хора. — Той се наведе напред, озова се толкова близо до Скарлет, че сякаш всички сцени по тялото му я наблюдаваха едновременно. Взираше се толкова напрегнато в нея, че Скарлет се зачуди дали и по нейното лице няма изображения, които само той може да види. — Съжалявам, но мъжът, за когото ще се омъжиш, не отговаря на твоята представа за доброта. В миналото може и да е бил добър, но се е отклонил от онази пътека и не е ясно дали някога ще се върне там.

— Какво имаш предвид? И как може да не е ясно? Нали бъдещето било предначертано, нали уж сме като котки, които все гонят една и съща мишка?

— Да, но се случва мишките да са две. Не е ясно коя ще подгони той. Добре ще е да бъдеш предпазлива. — И отново я погледна, сякаш е покрита с картини, които само той виждаше. Картини, които изкривиха лицето му в гримаса, сякаш и тя имаше сърце край устата си, но нейното бе натрошено на парчета.

Опита се да си внуши, че си въобразява. Че той се опитва да я метне. Да я уплаши като част от играта. Само че женитбата й с графа нямаше нищо общо с Каравала. Найджъл нищо не би могъл да спечели от тайнственото си предупреждение.

Найджъл се надигна от възглавничките си и тръгна към дъното на помещението.

— Чакай — викна след него Скарлет. — Още не съм задала втория си въпрос.

— Всъщност ми зададе три въпроса.

— Но два от тях не бяха истински въпроси. Ти така и не ми обясни ясно правилата. Дължиш ми още един въпрос.

Найджъл надвисна над нея. Кула от пъстри образи, увенчани с хищна усмивка.

— Нищо не ти дължа.