Аманда Куик
Реката знае (7)

Шеста глава

Кошмарът започна, както винаги…

Глух звук отеква долу. Идва от задния вход на магазина. Някой разбива новата ключалка, която постави миналата седмица.

Изстина. Страхът я парализира. Сърцето й се разтуптява. Обхваща я паника. Нощницата й подгизва от студена пот. Стиска юргана, като че ли е щит

Пантите изскърцват. Отваря се вратата. Извергът влиза в магазина.

Идва за нея. През изминалия месец тя живя с нарастващ страх. Тази нощ се сбъдват най-ужасните й опасения.

Трябва да стане. Не може да остане в леглото като изплашено дете, очакващо демонът да го открие.

Изскърцва най-долното стъпало под тежките стъпки. Не се качва предпазливо. Иска тя да знае, че идва за нея.

Трябва на секундата да стане от леглото или не й оставаше никаква надежда. И да крещи, няма кой да я чуе. Съседната къща е необитаема. Дори не е сигурна може ли да вика. Страхът я бе парализирал.

Налага си да се концентрира върху отчаяния план, който състави преди няколко дни. Самото усилие да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху опустошителния страх, й дава сили.

Като напряга волята си докрай, отмята завивките и става. Подът е много студен. Студът по някакъв начин й помага да обуздае нервите си.

Изскърцва още едно стъпало. Вече е по средата на стълбището. Не бърза. Не се притеснява.

— Предупредих те, Джоана. — Гласът му е изпълнен със смразяваща похот. — Наистина ли си мислиш, че можеш да не ми се подчиниш? Ти не си нищо повече от глупава, незначителна продавачка. Нищожество, което трябва да бъде научено да си знае мястото.

При следващата стъпка гласът става по-остър, гневен.

— Трябваше да си благодарна, че джентълмен като мен е склонен дори да те погледне втори път. Благодарна, чу ли ме, тъпа кучко? Трябваше да ме умоляваш да ми се отдадеш.

Спалнята няма врата. Само тежки завеси препречват пътя на неканения гост.

Вижда, че пердетата на прозореца не са спуснати и силуетът й се очертава на лунната светлина.

Трескаво дръпва пердетата и стаята потъва в непрогледен мрак.

Познава това малко пространство добре. Но извергът никога не го е виждал. С малко късмет ще се препъне в тъмнината и тя ще има възможност да избяга през вратата зад него.

Вече е в гостната и се насочва към отделената със завеса спалня. Чува глухия тътен на стъпките му.

— Жени като теб трябва да бъдат научени къде им е мястото. Ще ти покажа какво се случва с такива женски като теб, които не проявяват в необходимата степен уважение към по-високопоставените.

Тя взима тежкия ръжен, който бе оставила на пода до леглото. Наистина й тежи. Държи го с две ръце и се моли.

От другата страна на завесите се чува лек стържещ шум. Под завесите проблясва треперлива светлина. Извергът е запалил свещ.

Планът й да го обърка временно с пълния мрак пропада. Нервите й са обтегнати. Дръжката на ръжена става хлъзгава. Прилепва се на стената до завесата.

— Време е, Джоана. Накара ме да чакам достатъчно дълго. Сега ще си платиш за нахалството.

Завесите се разтварят със замах. Лицето на този брутален човек се осветява от свещта. Красивите му черти са изкривени от демонично желание и замръзнали в маска.

Пламъчето танцува злобно върху острието на ножа, който той стиска в едната си ръка.

Влиза в стаята и прави стъпка към леглото…

Луиза се сепна, задушавайки се от страх. Нощницата й беше мокра.

Дали беше крещяла този път? Надяваше се, че не е. Не искаше да разтревожи отново Ема. През последните месеци кошмарите я спохождаха много по-рядко. Дори беше започнала да вярва, че са останали в миналото завинаги. Не биваше да се самозалъгва.

Стана и закръстосва стаята, та да изхвърли противоестествената енергия, която подлудяваше сърцето й и я задушаваше.

След малко се поуспокои. Отиде до прозореца и погледна навън, вглеждайки се дали в сенките не е застанала проститутката, облечена с черно.

Тази вечер уличницата не беше в парка. Може би днес е идвала по-рано. По-вероятно горкото създание се е отказало от опитите си да привлече клиент и се е върнала там някъде, където спи. Кварталът около Ардън Скуеър беше тих и изключително благоприличен. Не беше място, където мъжете си търсят проститутки.

Забеляза за пръв път жената с траурни дрехи преди няколко вечери. Непознатата носеше черна кадифена пелерина и черна шапка с воал, който скриваше лицето й — вдовица, принудена по всяка вероятност да излезе на улицата заради смъртта на съпруга си. Доста позната история. Заставаше в най-плътната сянка на дърво, очевидно очаквайки някой джентълмен с карета да потърси услугите на проститутка.

Навярно беше изоставила този квартал и се беше преместила на друга улица. Или вдовицата се бе отказала от всяка надежда и се бе хвърлила в реката, както много други отчаяни жени.

Луиза си помисли, че светът е много жесток към жени, изпаднали в положението на проститутки. Дами, изпаднали в крайна бедност поради смъртта на съпрузите си, имат много ограничен избор. От една страна, обществото ги отблъсква, а същевременно за тях е почти невъзможно да си намерят почтена работа.

„Имах такъв късмет — помисли си Луиза. — Но и по Божия милост…“

Изпълнена с тъга и дълбока обида, се отдръпна от прозореца, отиде до писалището и светна лампата. Знаеше, че повече няма да заспи. Ще прегледа бележките, които нахвърли, преди да си легне.

Отвори дневника си и започна да чете, но след малко го затвори. Не можеше да се концентрира. По някаква причина за друго не можеше да мисли, освен за чувството, което изпита в прегръдките на Антъни, когато я притисна силно към себе си и я зацелува.

Най-накрая си легна отново и запази ясен спомена като талисман срещу кошмара.