Аманда Куик
Реката знае (3)

Втора глава

Последва мълчание.

Луиза вдигна поглед. Антъни се взираше смаяно в нея. Усмихна му се, както се надяваше, окуражително.

— Не се притеснявайте — каза тя, разлиствайки малкия, подвързан с кожа бележник, който носеше навсякъде. — Нямам намерение да открадна тайните на занаята ви.

— Просто защото няма да ви ги разкрия — отговори студено той. — Приберете бележника, госпожо Брайс.

Лека тръпка премина по гърба й. Същият знак за тревога усети, когато лейди Аштън я запозна с него на приема у Хамънд преди известно време. Името му тогава й прозвуча като предупредителна камбана с висок и ясен звън, но реши, че поканата за танц от мъжа, чиято годеница беше една от двете жени, които се удавиха в реката преди малко повече от година, е чисто съвпадение, а не фатална намеса на съдбата. Висшето общество преди всичко е относително тесен кръг хора.

Независимо от това, когато тази вечер го видя в коридора пред спалнята на Хейстингс, почти изпадна в паника. Той сигурно не знаеше, но всъщност срещата с него я шокира повече, отколкото появата на пазача.

Беше убедена, че щеше да се справи с Куинби. В края на краищата представата, която двете с лейди Ашли от месеци се стараеха да внушат на обществото, бе наложена. Тя беше Луиза Брайс, невзрачна, непоносимо скучна родственица от провинцията, без никаква изисканост, която лейди Ашли е приела любезно като своя компаньонка. Нямаше причини за сериозни подозрения от страна на Куинби.

Но заради неочакваната поява на Антъни в коридора загуби самообладание. Този път не можеше да се отрече, че се случи нещо повече от съвпадение.

Още от първата им среща разбра интуитивно, че досадата и безразличието на преситен човек, които Антъни внушава, са измамни. Затова беше много предпазлива в негово присъствие. Може би заради същата причина той я очарова още в мига на тяхното запознанство.

Разкритието, че вероятно е професионален крадец на бижута, не само й вдъхна увереност, но й даде и блестяща идея. Поне тогава й се стори блестяща. После се разколеба. Може би не беше точно блестяща идея. Като поразмисли, беше по-скоро дръзко безразсъдство.

Осъзна, че той я наблюдава едновременно с насмешливо раздразнение и решителност.

— Щом настоявате — каза тя, като спазваше учтивия тон, без да показва своето разочарование, — няма да си водя бележки. — Прибра неохотно бележника и молива в джобчето от вътрешната страна на маншона.

Той не си беше дал труда да увеличи пламъка на лампите, както го бе помолила, така че лицето му остана скрито в тъмнината. Но през изминалата седмица тя бе танцувала няколко пъти с него. Загадъчните му очи и всяка подробност на решителните му черти се бяха отпечатали в съзнанието й. Докато танцуваха валс и тя докосваше съвсем леко, наистина съвсем леко рамото му, дори през ръкавиците усети жизнеността и силата на тялото му под скъпия смокинг.

Танцът с Антъни приличаше на танц с много елегантно облечен и много изискан хищник. Усещането беше едновременно опасно и стимулиращо. Целувката преди няколко минути беше хиляди пъти по-завладяваща, хиляди пъти по-вълнуваща и без съмнение хиляди пъти по-опасна. Помисли си, че никога няма да забрави тази скандална, безумна прегръдка в коридора пред спалнята на Хейстингс.

Антъни излъчваше хладно самообладание със силно въздействие, което едновременно я привличаше и й внушаваше предпазливост. Беше чула, че е пътешествал доста по далечни земи, преди да се установи в Англия преди около четири години. Чувстваше, че житейският му опит, натрупан по света, го е научил да прозира под повърхността по начин, непонятен за другите от висшето общество.

На всички от семейство Столбридж се гледаше като на особняци. В повечето случаи те не обръщаха внимание на светските кръгове. Но Столбридж забогатяха много през последните години, а родословието им беше безукорно. Като взе под внимание тези съществени фактори, лейди Аштън обясни, че обществото не може да пренебрегва семейство Столбридж. Включваха Антъни и другите му родственици във всеки списък с гости, независимо от това, че те рядко приемаха поканите.

Всяка домакиня, която успееше да привлече някой Столбридж на прием, се смяташе от всички за носителка на голямата награда. Младоженката госпожа Хейстингс беше без съмнение много горда, че е подмамила Антъни на първия бал, който даваше като омъжена жена.

След като желанието му бе удовлетворено и бележникът и моливът изчезнаха, Антъни се изтегна лениво и се загледа замислено в Луиза с леко присвити очи.

— Какво правехте в спалнята на Хейстингс? — попита.

Разговорът не започваше, както тя планираше. Беше предвидила да вземе контрола още от самото начало, но той по някакъв начин започна пръв и ето че вече я разпитваше. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи дръзко.

— Отворих онази врата съвсем случайно — отговори.

— Надявам се, че няма да ви обидя, като ви кажа, че не вярвам на нито една дума от тази неубедителна история, и не се съмнявам, че мъжът, който ни спря, също нямаше да повярва.

— Бях си подготвила съвсем правдоподобно обяснение за пред онова противно същество — отвърна рязко тя, без да се замисли. — Ако не бяхте се намесили, щях да му кажа, че търся стая да оправя тоалета си.

— Тази история щеше да му се стори толкова правдоподобна, колкото и на мен. — Антъни изпъна крака и скръсти ръце пред гърдите си. — Между другото името на онова противно същество е Куинби. Той е наемен пазач. Хейстингс нае скоро двама. И двамата носят револвери.

Дъхът й секна.

— Боже мой, господине! Да не би да твърдите, че въпросният Куинби е бил въоръжен?

— Револверът беше в джоба на палтото му. Не бих се изненадал, ако е носил и нож. От опит зная, че хора, израснали на улицата, се чувстват по-спокойни с нож под ръка.

— Виж ти! — Преглътна нервно, осмисляйки информацията. — Тези познания по време на пътешествията си ли придобихте?

— Вие наистина сте поразпитали за мен. Поласкан съм, че съм привлякъл вниманието ви до такава степен.

Тя се изчерви.

— Да, ами, както ви казах, вашият странен интерес към мен възбуди любопитството ми.

— Моят интерес към вас не е странен. Повярвайте ми, като ви казвам, че сте абсолютно очарователна, госпожо Брайс. И в отговор на вашия въпрос ще ви кажа, че прекарах известно време по места, където мъжете обикновено ходят въоръжени, и научих доста. — Направи пауза, за да подсили ефекта от думите си. — Познавам мъжете като Куинби, щом ги видя.

Луиза не беше сигурна как да се отнесе към забележката „абсолютно очарователна“, затова реши да я пренебрегне.

— Това положително обяснява някои странности в поведението на господин Куинби — отвърна живо тя. — Учудих се, че той си позволява да се държи с нас толкова грубо. Досетих се, че не е обикновен домашен слуга.

— Не, не е — съгласи се Антъни. — Урок №1, госпожо Брайс: следващия път, когато забележите мъж с необичайно издуто палто, внимавайте.

— Непременно ще внимавам. Благодаря за полезното сведение, господине.

— Проклятие! Губя си времето, като се опитвам да ви изплаша, нали?

— Уверявам ви, че бих се изплашила, господин Столбридж, но по мое мнение в случая няма място за притеснение въпреки темата. Очевидно колкото повече човек научава за престъпниците, толкова по-добре се екипира, за да се пази. След като вие несъмнено сте специалист, аз съм много благодарна за всяка информация, която решите да ми дадете.

— Ще трябва да помисля за консултантски хонорар.

— Каква чудесна идея, господине! — възкликна тя ентусиазирано. — Много бих искала да си платя за обучението. За мен ще бъде от голяма полза.

Той се загледа през прозореца в мрака, като че ли търсеше отговор от някакъв свръхестествен източник.

— Така ми се пада. Не биваше да сглупявам.

— Моля?

— Няма значение, госпожо Брайс. Сам си говорех. Вие ме накарахте.

Сега, когато първоначалният шок от новината, че въоръжен мъж я е разпитвал, премина, се засили любопитството й. Защо на Елуин Хейстингс са му били необходими двама телохранители? Следващият въпрос се породи непосредствено от първия.

Погледна Антъни.

— Как разбрахте, че Хейстингс е наел частни телохранители и че те са въоръжени?

Той престана да гледа през прозореца и насочи вниманието си към нея.

— Да кажем, че живо се интересувам от работите на Хейстингс.

— Това е очевидно. Е, каквото било, било. Забравяме за случая, без повече да го обсъждаме.

На него като че ли му стана смешно.

— Това ли е вашата благодарност, че ви спасих?

Тя се усмихна многозначително.

— Нека да бъдем поне малко искрени, господине. За вас беше добре дошло да оправдаете присъствието си с моя помощ, не е ли така?

— Какво намеквате?

— Докато аз имах съвсем благовидно извинение, и двамата знаем, че много трудно бихте обяснили какво правехте в коридора. Всъщност вие трябва да ми благодарите, че ви измъкнах от изключително неловка ситуация.

Тя се облегна много доволна, че е натрила носа му с малко логика.

— Напомнете ми да ви засвидетелствам своята благодарност малко по-късно — каза той. — Но да се върнем на нашия разговор. Идват ми наум само две причини, заради които човек ще се промъкне крадешком на етажа със спалните по време на бал. Първата и най-правдоподобната е любовна среща. За да се срещнете с Хейстингс ли се качихте горе?

Удивена, няколко секунди само се взираше в него с абсолютна погнуса. След това потръпна.

— Не. Като че ли бих могла някога да имам връзка с мъж, подъл като него.

Антъни притихна.

— Какво знаете за него?

— Измежду всички: той се ожени съвсем наскоро, а оскърбява съпругата си зад гърба й, покровителствайки публичен дом.

— Как, по дяволите, сте открили това? — попита Антъни заинтригуван.

Тя едва не избухна в смях.

— Никога не преставам да се учудвам на мъжете, които остават потресени, когато открият, че жените не са толкова наивни, колкото си мислят. И ние си имаме нашите източници на клюки, както и вие.

— В това не се съмнявам и за миг. Кажете ми, щом не одобрявате морала на Хейстингс, защо приехте покана за бала тази вечер.

Колебаеше се, защото не изпитваше доверие към него. Агресивният му маниер на разпитване я накара да размисли дали е разумно да търси помощта му.

— Лейди Аштън пожела да отида с нея — отговори лицемерно. — Помоли ме да я придружа.

Антъни се позамисли, после поклати глава.

— На вашето обяснение липсва правдоподобност.

Това хладнокръвно обвинение възпламени гнева й.

— Жалко, защото друго няма.

— Щом не сте се качили на втория етаж, за да се срещнете с Хейстингс, тогава следва заключението, че сте влезли в спалнята му, за да вземете нещо.

Тя се вцепени.

— Не виждам защо трябва да отговарям на въпросите ви, след като вие не отговорихте на нито един от моите.

— Простете. Когато реша да задоволя любопитството си, стигам до маниакалност.

— Какво съвпадение! Аз също.

— Какво търсехте в спалнята на Хейстингс? — попита той много тихо.

Устата й пресъхна. Да си тръгне от бала с него се оказа глупаво. Стана й ясно чак сега.

— Нямам представа за какво говорите, господине — отвърна тя.

— Ще спестите много време и енергия и на двама ни, ако просто отговорите.

Тя вирна брадичка.

— Без съмнение едва ли очаквате да давам обяснения за моите лични разследвания в работата ми. Ние почти не се познаваме, господине.

— След тази вечер мнението на висшето общество ще бъде друго.

От думите му я побиха ледени тръпки. Имаше право. Клюките плъзваха бързо. Докато на нея никой не обръщаше особено внимание, с Антъни не беше така. Богат, свободен джентълмен с добро родословие, винаги буди силен интерес в аристократичните кръгове. Освен всичко останало около него още витаеше лошата слава, породена от самоубийството на годеницата му. „Утре положително ще тръгнат приказки“ — помисли си тя.

— Клюката ще стане бързо безинтересна — отбеляза на глас. — Рано или късно ще танцувате с някоя друга дама и за мен отново ще забравят.

— Като че ли горите от нетърпение да се отървете от мен. Съкрушен съм.

— Не съм глупаво девойче, току-що излязло от класната стая. И двамата знаем, че лично аз не ви интересувам. Възползвахте се от мен през изминалата седмица за някаква ваша цел.

— Така ли мислите?

— Да, разбира се. — Угаси доста безжалостно в душата си мъждукащата искра на копнежа и надеждата. — Вярвате, че съм интелигентна. Друга причина за интереса ви към мен не виждам. Трябва да призная, че се питах защо се навъртате около мен, но тази вечер получих отговор на моя въпрос.

— Нима? И какъв е отговорът?

— Като се има предвид вашата кариера на джентълмен-крадец, очевидното ви желание да ходите по приеми има своето основание. Също така е очевидно, че намирате за полезно да отвличате вниманието на хората, за да не забележат, когато се заемете с вашите дела. През изминалата седмица решихте, че бедната сродница от провинцията на лейди Аштън е подходяща за тази цел, нали?

— Нима си помислихте, че ви използвам като прикритие за моите криминални занимания? — попита Антъни и неволно се почувства запленен.

Тя разпери широко ръцете си в ръкавици.

— Убедена съм, че фокусниците прибягват до подобни трикове за дезориентация. Ако хората повярват, че преситеният господин Столбридж се забавлява, прелъстявайки провинциална вдовица, няма да се чудят с какво друго може би се занимава.

— Проклятие — изрече той не без възхита. — Вие наистина вярвате, че имам навика да свивам ценностите на хората.

— Това е единственото смислено обяснение в светлината на фактите. — Тя се покашля. — Да приема ли, че вашият вечерен занаят обяснява как е било възкресено богатството на семейство Столбридж през последните години? Лейди Аштън ми каза, че четири години, преди да се завърнете в Англия, за вашето семейство се е носел слухът, че банкрутът не му е бил чужд.

— И вие вярвате, че съм възстановил семейните финанси, като съм се посветил на кариерата на крадец на бижута!

— Ще признаете, че хипотезата е приложима.

— Само въз основа на факта, че ви поканих няколко пъти на танц през изминалата седмица ли? Не, госпожо Брайс, няма да допусна подобно твърдение. То не е разумно. Вашето доказателство е неиздържано.

— О, има малко повече от танците, господине — прибави тя хладно.

Той седеше съвсем неподвижен.

— Колко малко повече?

— Онази вечер ви видях да се изнизвате от балната зала у лейди Хамънд. Предположих, че имате среща в градината, но вие тръгнахте по задното стълбище.

— Боже мой, следили ли сте ме?

— Само до подножието на стълбите — успокои го тя. — Предвид обстоятелствата почувствах, че имам право да разбера какво правите.

— Обстоятелства ли? По дяволите, та аз само танцувах с вас няколко пъти!

— Да, и зная, че трябва да има причина да ме поканите — продължи тя. — Както сам отбелязахте, обясненията защо по време на прием някой се промъква по слугинското стълбище, са ограничени на брой. До днес предполагах, че така ви харесва да се срещате с любовницата си, но тази вечер започнах да подозирам, че по всяка вероятност сте крадец.

— Смайвате ме, госпожо Брайс.

Тя допусна, че това не е комплимент. Явно нямаше да успее да го принуди да каже истината. Нямаше да си признае, че влиза с взлом в къщите на хората и ги обира. Разбира се. Тя положително не би му поверила тайните си също, въпреки тревожното въздействие, което имаше върху нейния пулс.

— Като взема предвид вашата професия, господин Столбридж, едва ли сте в позиция да ми задавате въпроси, камо ли пък да ме критикувате.

— Госпожо Брайс, от години не съм разговарял така, че вниманието ми да е приковано изцяло, но въпреки това ще бъда откровен. Не зная какви намерения имахте тази вечер, но поехте смъртен риск, като влязохте в спалнята на Елуин Хейстингс. Явно нямате представа, че опасността е огромна.

Неговата мрачна увереност я накара да се замисли.

— Едва ли ме е грозяла сериозна опасност от друго, освен да изпитам за кратко неудобство — възрази.

— Ако сте убедена, тогава трябва да ви кажа, че не знаете за Хейстингс толкова, колкото аз знам.

— Допускам, че знаете значително повече. — Замлъкна, след което му се усмихна подкупващо. — Може би ще бъдете така добър да ме осведомите.

Той стана много сериозен.

— Внимавайте, госпожо Брайс. Ако Хейстингс заподозре, по някаква причина, че сте заплаха за него, ще се окажете в много голяма опасност.

Тя престана да се усмихва.

— Нали не намеквате, че той може да отиде толкова далеч и да ме убие, само защото съм открехнала вратата на неговата спалня?

— Да, госпожо Брайс, точно това намеквам.

Луиза пое дъх.

— Наистина, господине, това е абсурдно. Той не е добър човек, но е джентълмен. Съмнявам се дълбоко да падне толкова ниско, че да убие дама, която не го е оскърбила сериозно.

Антъни се наведе рязко към нея, от което тя ахна от изненада. Хвана китките й и се приближи още повече.

— Слушайте ме внимателно, госпожо Брайс. Ако заключенията ми са правилни, той вече е извършил две убийства.

Прониза я ужас.

— Боже мой, господине, сигурен ли сте?

— Доказателства още нямам, но, да, сигурен съм.

— Навярно трябва да се вслушам в думите ви — изрече бавно тя. — Без съмнение имате повече връзки в престъпния свят, отколкото аз, затова сте по-добре осведомен за подобни въпроси.

— Нотка на завист ли долавям?

— Е, ще призная, че изчерпателна информация за подземния свят е много полезна понякога.

— В каква по-точно сфера работите, госпожо Брайс? — попита той много учтиво.

Отново я полазиха тръпки. Усещаше колко силни са пръстите му. Не й причиняваше болка, но определено бе пленница. Струваше й много да запази спокоен и равнодушен тон.

— Не се страхувайте, господине, не съм ви съперница — увери го тя. — Бижутата на Хейстингс не представляват интерес за мен.

— Тогава какво се надявахте да откриете в онази стая?

Тя се поколеба малко по-дълго и тогава реши. Той видя, че е била в спалнята, но не я издаде пред телохранителя. Ясно бе, че не е приятел на Елуин Хейстингс и въпреки вида си на джентълмен, е професионален крадец по собствените му признания — порода, която не страда от скрупули. Не че й оставаха много възможности за избор. Антъни беше необикновен джентълмен, никак не приличаше на другите господа.

Вероятно бе решил да й помогне само защото любопитството му се бе разпалило.

— Надявах се да открия доказателство, че Хейстингс е вложил средства в един публичен дом — каза тя. — Нарича се „Феникс“.

Затаи дъх.

Антъни остана загледан в нея доста дълго, явно лишен от дар-слово. Пусна китките й, но не промени позата си, само сплете ръце между коленете си, като я наблюдаваше, сякаш беше някакъв странен екземпляр в някаква странна зоологическа градина.

— Доказателства, че Хейстингс е инвестирал средства в публичен дом, ли търсите? — попита и като че ли очакваше да му бъде разяснен въпросът в подробности.

Тя стисна маншона си много силно.

— Да.

— Имате ли нещо против да попитам защо?

— Да, имам. Не е ваша работа, господине.

Антъни кимна.

— Не е, предполагам. Какво ви накара да мислите, че подобно доказателство може да бъде открито в спалнята на Хейстингс?

— Преди това успях да се промъкна в библиотеката и да преровя чекмеджетата на писалището. Те дори не бяха заключени. В тях нямаше нищо, което да ми свърши работа. Освен в спалнята не се досетих за друго място, където да търся.

— Преровихте неговото писалище, за да търсите документи за финансовите му операции! — Изумлението на Антъни мина всички граници. Само поклати глава. — Ама че идиотска, безразсъдна, дръзка…

— Не съм искала мнението ви, господине — настръхна тя. — Във всички случаи не е чак толкова дръзко. Наоколо нямаше никого. Слугите бяха заети.

— Цяло чудо е, че един от двамата телохранители не ви е заловил.

— Да, тогава не знаех за тях — призна унило.

— Сериозен пропуск.

— Наистина — съгласи се тя. Изпъна рамене. — Както казах, не ми хрумна друго място, където да търся.

— Да разбирам ли, че не сте намерили доказателството, което ви е интересувало?

— За съжаление. — Въздъхна. — Прерових всички чекмеджета на гардероба, надникнах и под леглото. До прозореца има малко писалище. Чекмеджетата не бяха заключени, но в тях нямаше нищо. Не знаех къде другаде бих могла да търся. Не видях и сейф.

— Защото е скрит в пода.

Тя се ококори.

— Със сигурност ли го знаете?

— Да. Патентовани системи за сигурност „Аполо“, между другото най-добрите на пазара.

— Изключително впечатлена съм, господине. Навярно сте ненадминат в работата си. Предполагам, че правите обширни проучвания за вашите, хм, обекти. И през ум не ми мина, че е възможно да има сейф в пода.

— И слава богу. Ако бяхте останали минутка повече в онази стая, пазачът щеше да ви хване на местопрестъплението.

— Дори да бях попаднала на сейфа, нищо повече нямаше да се случи. С фиба мога да отключа проста заключалка, но за мое съжаление със сейф нямам опит.

— Смаян съм да чуя, че възможностите ви имат граници, госпожо Брайс.

Засегната, тя сключи ръце.

— Господине, няма място за сарказъм.

— Ако това ще ви успокои, досега никой не е надхитрил ключалка на „Аполо“. Касоразбивачи понякога ги отварят с динамит, защото това е единственият успешен метод.

— Тогава как възнамерявате да отключите сейфа на Хейстингс? Защото е ясно, че такива бяха намеренията ви тази вечер.

— Простете, трябваше да кажа, че почти никой не е успял да надхитри механизма за заключване. Има едно изключение.

Тя се въодушеви.

— Вие ли?

— Да.

Луиза се приготви за атака.

— В такъв случай имам предложение за вас.

— Замълчете, госпожо Брайс! — Вдигна ръка. — Не казвайте нито дума повече.

— Само се чудех дали професионалните ви услуги могат да бъдат наети — изрече тя бързо.

Той не помръдваше.

— Искате да ме наемете да разбия сейфа на Хейстингс ли?

— Точно така. Тази вечер аз не успях, но вие очевидно сте експерт в тази област. — С жест посочи елегантния му вечерен тоалет и красивата, удобна карета. — Явно сте се справили много добре през изминалите няколко години. Виждам, че нямате нужда от клиенти. Но след като възнамерявате да отворите сейфа на Хейстингс, ще ви бъда крайно признателна, ако хвърлите едно око. Интересува ме всеки документ, свързан с публичния дом. Ще възнаградя труда ви.

— Госпожо Брайс, не взимам комисиона за такъв вид работа.

— Разбирам. — Усмихна му се с най-лъчезарната, най-подкупваща усмивка. — Но един интелигентен търговец като вас със сигурност не би отказал предложение за компенсация от благодарна личност.

Той мълча доста дълго време.

— Е, господине? — подкани го тя.

— Вие сте изключителна жена, госпожо Брайс.

— Вие също излизате твърде много извън рамките на общоприетото, господине. Не мога да си представя много крадци на бижута във висшето общество.

Тази забележка като че ли го развесели.

— Ще останете изненадана, мадам. Няма да преувелича, ако кажа, че онези, които живеят в елегантния си свят, не са по-честни от другите хора.

— О, тук сме на едно мнение, господине — съгласи се тя, — но разликата между двете групи е, че онези, които се движат в аристократичните кръгове, изключително рядко плащат за престъпленията си, за разлика от хората от по-нисшите класи.

Той вдигна вежда.

— Думите ви прозвучаха доста цинично, госпожо Брайс.

— Нямам никакви илюзии относно богатите и силните. Зная много добре какви безобразия са в състояние да извършат и как лесно избягват правосъдието. Но струва ми се, че сега не му е времето да обсъждаме тази тема, нали?

— Да — съгласи се той. — Струва ми се, че в момента имаме по-належащи проблеми.

— Без съмнение възнамерявате да се върнете в дома на Хейстингс по-късно и да довършите вашия проект. Моля ви само, като отворите сейфа, да се огледате за документи, свързани с публичния дом „Феникс“. Ще се радвам да ви възнаградя за безпокойството.

— При положение че междувременно не ме застрелят.

— Е, да, но аз съм убедена, че сте много опитен крадец, господине. Нали до този момент сте оцелели?

— Благодаря ви за доверието, което имате в моите професионални способности.

У нея се зароди надежда.

— Е? Съгласен ли сте да вземете комисионна?

— Защо не? — отговори той, очевидно примирен. — Пък и нищо по-интересно не ми се предлага тази вечер.

— Чудесно. — Тя го заслепи с още една усмивка. — Ще ви чакам в каретата.

— Не, госпожо. Първо ще ви отведа у вас. Ще обсъдим резултатите от моите усилия утре.

— Не намирам за уместно да разговаряме по този въпрос в момента. Плащам, за да свършите работата тази вечер. Като ваша работодателка трябва да остана наблизо, докато приключите с тази рискована операция.

— С други думи, не ми вярвате напълно.

— Извинете, господине. Нямах намерение да ви оскърбя. Но никога не съм наемала професионален крадец. Предпочитам уговорката ни да бъде възможно най-делова. — Тя се подвоуми, понеже й хрумна още нещо. — Между другото, какъв е хонорарът ви за такава работа?

Очите му се присвиха опасно.

— Бъдете спокойна, ще обмисля много внимателно този въпрос, госпожо Брайс.