Аманда Куик
Реката знае (19)

Осемнайсета слава

Харли Стрийт се оказа малък, тесен пасаж в непретенциозната част на града. Потънал в мъгла, като че ли беше от някакъв друг, изолиран свят. Луиза се вглеждаше в пейзажа през прозорчето на каретата. Улицата беше безлюдна. Нямаше пешеходци, нито файтони или карети.

Антъни подвикна на кочияша да спре, отвори вратичката, скочи на паважа и дръпна стълбичката. Луиза спусна воала си и реши, че нищо няма да стане, ако приеме подадената й ръка.

— Бъди така добър да ни изчакаш — нареди Антъни на кочияша.

— Нямаш грижа, господине. — Мъжът се облегна удобно и извади плоско шишенце от вътрешния джоб на палтото си. — Ще бъда тук, като решите да си тръгнете.

Луиза последва Антъни през виещата се мъгла към входа на къщата на Тарлоу.

Антъни почука силно. Никой не се появи.

— Странно — каза Луиза. — Разбирам, че господин Тарлоу е излязъл, но сигурно има прислужница.

Антъни оглеждаше подозрително прозорците, закрити с плътни завеси.

— Ако има прислужница, сигурно е отишла на пазар.

Нещо в тона му привлече вниманието й.

— Какво мислите, господине?

— Че ще се наложи да дойдем пак. — Хвана я за лакътя и тръгна към каретата. — Хайде, госпожо Брайс, ще ви отведа вкъщи.

— Ха! — Тя се закова на място, принуждавайки и него да спре. — Не си мислете, че ще ме изиграете толкова лесно, господине. Възнамерявате да ме разкарате, да се върнете тук, на Харли Стрийт, и да влезете с взлом в дома на господин Тарлоу, за да огледате.

— Мадам, обиждате ме с вашето недоверие.

— Ще ви нанеса нещо повече от обида, ако се опитате да ме изолирате.

— Ако си въобразявате, че ще ви разреша да нахлуете без разрешение в дома на Тарлоу, се лъжете. Няма да нося отговорност, при положение че ви арестуват за влизане с взлом.

Тя огледа внимателно уличката.

— Не виждам полицай наблизо. Почти невъзможно е да ни арестуват, ако бъдем предпазливи. Никой няма да обърне внимание, стига само да влезем през предния вход. Ако някой ни забележи случайно, ще предположи, че наемателят ни е отворил.

— По всяка вероятност вратата е заключена, госпожо Брайс.

— Сигурна съм, че човек, способен да разбие патентован сейф „Аполо“, лесно ще се справи с една проста ключалка. Ще застана пред вас, докато си вършите работата. Ще ви скрия с полата си.

— Ами ако някой ни попита какво правим в къщата?

— Ще отговорим, че сме приятели на господин Тарлоу и сме обезпокоени за неговото здраве.

— Хм. — Той се позамисли. — Не е зле. Никак не е зле.

— Влезли сме, за да се убедим, че не е болен — продължи тя нехайно. — Кой ще ни опровергае?

— Може би самият господин Тарлоу, ако попадне на нас, докато преравяме дома му.

— Едва ли ще повика полиция, като му кажем, че знаем за изнудванията.

Зъбите на Антъни лъснаха като на вълк, когато се усмихна.

— Госпожо Брайс, ние с вас мислим еднакво, що се отнася до определени въпроси.

— Наистина, господине. — Тя се засмя, предвкусвайки авантюрата. — А сега ще бъдете ли така добър да се заловите за работа?

— Лесно ще стане. — Той завъртя топката. Вратата се отвори. — Даже съвсем лесно.

Луиза погледна неодобрително.

— Навярно господин Тарлоу е пропуснал да заключи, когато е излизал.

Антъни отвори широко вратата и пред тях се разкри празен коридор. На Луиза не й се понрави мъртвешката тишина, която тегнеше в дома на Тарлоу. Усети как косъмчетата на тила й настръхват.

Антъни се шмугна през мрачния вход. Неговата бдителност на хищник я накара да потръпне още веднъж. И той усещаше, че нещо никак не е наред.

Тя влезе след него, вдигна воала си и се огледа.

Жилището на Тарлоу беше на човек със скромни доходи. Надникна в гостната. Беше много малка и оскъдно мебелирана. Коридорът водеше към кухнята и задния вход, който излизаше по всяка вероятност на малка уличка. Тясно, потънало в пълен мрак стълбище водеше към горния етаж.

Антъни затвори вратата.

— Има ли някой вкъщи? — извика той достатъчно високо, за да го чуят и на втория етаж. Гласът му отекна и тишината сякаш го погълна.

Луиза прокара пръст по една масичка. Ръкавицата й се замърси леко.

— Има слугиня, но според праха по мебелите не идва всеки ден.

— Което обяснява защо днес не е тук — каза Антъни.

Отиде в гостната и отвори едно от чекмеджетата на писалището. Взе купчина документи и ги запрелиства.

— Нещо интересно? — попита тя.

— Неплатени сметки от шивача и от други търговци.

Антъни прибра документите в чекмеджето и взе малък тефтер. Прехвърли страниците.

— Госпожица Фосет беше права. Тарлоу наистина е заклет комарджия.

— Какво намери?

Тя се мъчеше да надникне зад рамото му.

— Списък на хора, на които дължи пари. — Антъни обърна още няколко страници. — Очевидно постоянно е затъвал в дългове и после някак си е успявал да се издължи на кредиторите.

— В такъв случай сигурно от време на време е печелел.

— Сведенията са за три години назад. Има много големи дългове. По няколко хиляди лири в някои случаи.

Антъни прибра тефтера в чекмеджето. Тя вървеше подире му, докато обикаляше другите стаи на партера. Всичко си беше на мястото. Като че ли Тарлоу бе излязъл минута преди да пристигнат.

Върнаха се във входното антре, Антъни тръгна по стълбите към горния етаж и тя забърза след него. Атмосферата ставаше все по-тягостна.

Като се изкачиха, Антъни се спря и погледна през коридора към една затворена врата. Луиза застана до него и необяснимо защо я побиха ледени тръпки.

— Какво има? — попита тя.

— Почакайте тук? — каза той тихо. — Може да спи. Комарджиите се прибират в малките часове на нощта.

Луиза пренебрегна заповедта, но внимаваше да върви на разстояние от него. Последното нещо, което й се искаше, беше да налети в спалнята на спящ мъж. Антъни сякаш не забелязваше, че е зад него. Вниманието му беше насочено изцяло към затворената врата в дъното на коридора. Почука веднъж. Никой не се обади и той натисна дръжката. Пантите изскърцаха скръбно и вратата се отвори. Антъни се спря на прага и се загледа в потъналата в мрак стая, чиито тежки завеси бяха плътно спуснати. Застина неподвижно.

Луиза настръхна от страх. Никак не й се искаше да направи и стъпка повече, но все пак се приближи до вратата. Непогрешимо зловоние на кръв и смърт прииждаше от стаята.

— Не идвай насам — предупреди я Алтъни с равен, хладен глас.

Тя извади носна кърпичка от маншона и закри носа си. После погледна иззад Антъни в стаята.

На леглото лежеше мъж по гръб. Одеялата и чаршафите бяха омотани около кръста му. Нещо ужасно неестествено имаше при главата му. Бялата възглавница беше пропита с кръв.

Пред очите й потрепна адско видение. Лорд Гавин изглеждаше точно така, когато лежеше мъртъв на пода в нейната спалня.

— Луиза? — Гласът на Антъни беше остър и груб. — Ще припаднете ли?

— Не. — С огромно усилие се овладя. — Няма да припадна.

Ръката на мъжа бе сгъната в лакътя, забеляза тя, и безжизнените пръсти бяха свити около дръжката на пистолет.

— Боже мой! — промълви тя. — Отнел е живота си.

Алтъни прекоси стаята, за да погледне отблизо трупа.

— Ето, това е интересно — каза той.

Луиза остана поразена от изумителната безчувственост в тона му. Гласът на Антъни прозвуча така, като че ли наблюдаваше какво е времето. Но лицето му, видя тя, стана много сериозно, очите му — леденостудени.

— Какво имате предвид? — успя да продума тя.

— Чудя се защо двама души на служба при Хейстингс ще се самоубиват в рамките на малко повече от две седмици — каза той.