Аманда Куик
Реката знае (1)

Пролог

Последните години от управлението на кралица Виктория

Не посмя да запали нито една лампа от страх да не би някой случаен минувач да забележи и когато полицаите започнат да разпитват, да си спомнят този факт. Мъглата навън в тясната уличка се сгъстяваше, но през прозореца все още се процеждаше достатъчно разсеяна лунна светлина, за да освети мъничката гостна, пък и всъщност на нея тази хладна, сребриста светлина никак не й бе необходима. Знаеше всяко кътче в уютните стаи над магазина така добре, както знаеше името си. Това миниатюрно пространство бе неин дом почти две години.

Приклекна до големия пътнически сандък в ъгъла и се опита да напъха ключа в ключалката. Но задачата се оказа невероятно трудна, понеже ръцете й трепереха неудържимо. Беше принудена да спре и да поеме дълбоко дъх, за да успокои сърцебиенето си, но напразно. След три несполучливи опита най-после отвори сандъка. Проскърцването на пантите прозвуча в мъртвешката тишина като тих писък.

Поразрови и извади двата подвързани с кожа томове, които бе прибрала там. Изправи се, прекоси стаята и ги подреди в малкия куфар. В магазина долу имаше още дузини и за няколко от тях можеше да се вземе добра цена, но тези две книги бяха несравнимо по-скъпи, както и най-ценни.

Налагаше се да ограничи броя на книгите, които отнасяше със себе си; книгите тежаха. Дори да можеше да носи още няколко, не беше разумно. Голям брой липсващи ценни издания от рафтовете в магазина щяха да породят съмнения.

Със същите съображения си приготви само най-необходимите дрехи. Полицията не биваше да се натъкне на факта, че предполагаема самоубийца е завлякла със себе си в реката почти целия си гардероб.

Затвори претъпкания куфар. Слава богу, не бе продала двата тома. През изминалите две години, разбира се, имаше моменти, когато парите биха й свършили работа, но не се реши да се раздели с книгите, които баща й ценеше най-много. Бяха всичко, което й бе останало не само от баща й, но и от майка й, починала преди четири години.

Баща й всъщност никога не се съвзе напълно от смъртта на своята любима. Никой не се изненада особено, когато опря пистолет в главата си и дръпна спусъка след унищожителния финансов крах. Кредиторите конфискуваха разкошната къща и повечето от обзавеждането й. За щастие бяха преценили, че богатата и подбрана с вкус библиотека няма значителна стойност. Когато се озова пред необходимостта да избере обичайното поприще за жени в нейното положение — жалък живот като платена компаньонка или гувернантка, се възползва от книгите, да се захване с немислимото и според висшето общество непростимо — с търговия.

За изискания свят тя престана да съществува като по магия. Не че беше създала познанства с когото и да е от тези кръгове. Семейство Баркли не се движеше във висшето общество.

Познанията й за колекциониране на книги и колекционери, получени от баща й, помогнаха да започне да печели, макар и не много, само след няколко месеца в занаята. За двете години, през които книжарницата работи, успя да се наложи като дребен, но проспериращ търговец на редки книги.

Нейният нов живот с доста богат гардероб, сметководни тефтери, обширна служебна кореспонденция бе далеч от охолната, изискана среда, в която бе израснала, но откри, че да притежава и да управлява свой магазин й носи дълбоко удовлетворение. Можеше много да се говори за контрола върху личните финанси. Покрай търговския занаят най-после се оказа свободна от безполезните правила и ограничения, които обществото налагаше на благовъзпитаните неомъжени дами. Не можеше да се отрече, че зае по-ниско обществено положение, но поне можеше да управлява сама съдбата си, което доскоро бе абсолютно невъзможно.

Преди по-малко от час обаче мечтата й за светло, ново бъдеще, за независим живот, който бе започнала да си гради, беше унищожена. В момента се намираше насред кошмар.

Не й оставаше нищо друго, освен да избяга под прикритието на нощния мрак, като вземе само малко лични принадлежности, дневния оборот от книжарницата и двете ценни книги.

Трябваше да изчезне, разбираше това пределно ясно, но никой не биваше да се чувства длъжен да я издирва. Блестящата идея се породи трескаво от репортаж във вестник, който бе прочела преди няколко дни:

За втори път за по-малко от седмица висшето общество оплаква ужасната загуба на известна дама от своите кръгове. Печално, реката взе още една жертва.

Госпожа Виктория Хейстингс при един от своите периодични пристъпи на униние, както бе установено, се хвърли от мост в Темза. Тялото още не е намерено. Органите на властта предполагат, че или е отнесено в морето, или е заседнало в останки от корабокрушение.

Нейният предан съпруг Елуин Хейстингс бил обезумял от скръб.

Читателите ще си спомнят, че само преди броени дни госпожица Фиона Ризби, годеницата на господин Антъни Столбридж, също се хвърли в реката. Но нейното тяло беше намерено…

Две дами от висшето общество се бяха хвърлили в реката в една и съща седмица. Освен това отчаяни и депресирани жени с далеч по-ниско обществено положение търсеха същия изход. За никого нямаше да бъде странно, когато се разкрие, че никому неизвестна собственица на книжарница се е самоубила по подобен начин.

Написа предсмъртно писмо с треперещи пръсти, съсредоточена да намери най-подходящите думи, най-убедителните.

… Отчаяна съм. Няма да мога да живея със съзнанието за онова, което сторих тази нощ, нито ще мога да понеса бъдещето, което ще ми донесе само унижението на един публичен процес и примката на палача. Пълната забрава на реката е далеч за предпочитане…

Подписа се и остави писмото на малката маса, където имаше навика да сяда за своите самотни обеди и вечери. Затисна листа с малък бюст на Шекспир. Не биваше да рискува да падне на пода и полицаите да не го забележат.

Загърна се с пелерината и хвърли един последен поглед на гостната. Чувствала се бе добре тук. Наистина понякога понасяше трудно самотата, особено нощем, но човек привиква. Беше си намислила да си вземе куче за другар.

Обърна се и взе тежкия куфар. Поколеба се още веднъж. На кукички в стената висяха две шапки — лятно боне и шапка с голяма периферия и пера, която слагаше, когато отиваше на разходка. Хрумна й, че би било изключително подходящо и много убедително, ако шапката с пера бъде открита някъде около моста, закачена за дънер, подаващ се от водата, или на скала. Грабна шапката и я нахлупи на главата си.

Погледна към завесата, която прикриваше спалнята. Още веднъж се разтрепери при мисълта какво има от другата страна.

Стисна здраво куфара и изтича по стълбите към задната стая. Отвори вратата и излезе на тъмната уличка. Нямаше смисъл да се притеснява за ключове и ключалка. Тя бе разбита преди по-малко от час, когато неканеният гост насили вратата, за да влезе.

Тръгна предпазливо по алеята зад редицата от магазини, доверявайки се на паметта си.

С малко късмет щяха да минат няколко дни, преди който и да е да се зачуди защо книжарницата „Баркли“ е затворена от доста време. Но рано или късно някой, вероятно нейният хазяин, ще бъде известен. Господин Дженкинс ще чука на вратата известно време. В края на краищата ще се ядоса. Ще си отключи с един от ключовете от връзката, която носеше винаги у себе си, и ще влезе в магазина, за да си поиска наема.

Именно тогава трупът на горния етаж ще бъде открит. Малко след това полицията ще започне да издирва жената, която е убила лорд Гавин — един от най-богатите и най-известни джентълмени във висшето общество.

Тя побягна в нощта.