Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (9)

9

Видях очите на Ахмед в огледалото за обратно виждане и се направих, че затягам колана. Уж заради това се наведох към Сари и прошепнах в ухото й — „При следващото спиране“.

Първоначално тя не разбра какво имам предвид. Но после се сети.

Двамата седяхме напрегнато, с очи, вперени в дръжките на вратите, и изчаквахме мълчаливо.

— Баща ти е много умен човек — каза Ахмед и погледна Сари в огледалото.

— Знам — каза тя едвам-едвам.

Колите отпред намалиха и спряха.

— Сега! — извиках аз.

Двамата хванахме дръжките.

Бутнах моята врата и изхвърчах от колата.

Клаксоните отпред и отзад бибипкаха. Чух изненадания вик на Ахмед.

Оставих вратата на колата отворена и се обърнах да видя дали и Сари е излязла на улицата. Тя се обърна към мен, когато тръшна вратата. Очите й бяха пълни със страх.

Хукнахме, без да си кажем и дума.

Клаксоните на колите сякаш станаха по-силни, когато се втурнахме към малка странична улица. Тичахме един до друг по улицата, която криволичеше между две редици високи, измазани в бяло сгради.

Сякаш съм мишка в лабиринт, помислих си аз.

Улицата се стесни още повече. После свърши при широк кръгъл площад, пълен със сергии за плодове и зеленчуци.

— Преследва ли ни? — извика Сари, няколко крачки след мен.

Обърнах се и го затърсих с поглед. Очите ми шареха из тълпата на пазара.

Видях няколко мъже в бели роби. Две жени влизаха в пазара, облечени в черно и с кошници, пълни с банани. Момче на колело зави рязко, за да не се блъсне в тях.

— Не го виждам — извиках към Сари.

За по-сигурно продължихме да тичаме.

Никога през живота си не съм бил толкова уплашен.

Моля те, Господи, моля те, тихичко повтарях аз, спри го да не ни преследва. Не му позволявай да ни хване!

На ъгъла завихме и се озовахме на широк оживен булевард. Покрай нас избоботи камион, който теглеше ремарке, пълно с коне. Тротоарът беше пълен с бизнесмени и с хора, тръгнали на пазар.

Със Сари си проправяхме път през тях и се опитвахме да се смесим с тълпата.

Най-сетне спряхме до входа на една сграда, която приличаше на универсален магазин. Дишайки тежко, подпрях ръце на коленете си, наведох се напред и се опитах да си поема дъх.

— Изгубихме го — каза Сари, загледана в посоката, откъдето бяхме дошли.

— Аха. Вече сме добре — казах зарадван. Усмихнах й се, но тя не отвърна на усмивката ми.

Лицето й беше изопнато от страх. Очите й продължаваха да се взират в тълпата. Едната й ръка нервно подръпваше кичур коса.

— Добре сме — повторих аз. — Измъкнахме се.

— Има само един проблем — каза глухо тя, без да отмества очи от тълпата на тротоара.

— Какво? Какъв проблем?

— Загубихме се — отвърна тя и най-сетне ме погледна. — Загубихме се, Гейб. Не знаем къде сме.

Изведнъж усетих странна тежест в корема. За малко да изкрещя от страх.

Но се спрях.

Направих се на спокоен.

Сари винаги беше смелата, победителят, шампионът. А аз винаги бях загубенякът. Но сега виждах, че е истински изплашена. Това беше шансът ми да се покажа хладнокръвен, шансът ми да й покажа кой е истинският шампион.

— Всичко е наред — казах й аз, оглеждайки високите стъклени и бетонни сгради наоколо. — Просто ще помолим някой да ни упъти към хотела.

— Но никой не говори английски! — извика тя така, сякаш всеки момент щеше да ревне.

— А… няма проблем — казах аз, вече не толкова весело. — Сигурен съм, че все някой…

— Изгубихме се — повтори тя жално и поклати глава.

И тогава видях отговора на нашия проблем, паркиран до бордюра. Беше такси. Празно такси.

— Хайде — казах аз и я дръпнах за ръката.

Довлякох я до таксито. Шофьорът, слаб млад мъж с големи черни мустаци и права черна коса, подаваща се изпод малко сиво кепе, се обърна изненадано, когато двамата със Сари седнахме на задната седалка.

— Кайро Сентър Хотел — казах аз и погледнах успокоително Сари.

Шофьорът ме погледна с празен поглед, сякаш нещо не му е ясно.

— Моля, заведете ни в „Кайро Сентър Хотел“ — повторих аз бавно и ясно.

И тогава той тръсна глава назад, отвори уста и започна да се смее.