Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (15)

15

Мумия, помислих си аз.

Целият потръпнах от страх.

Скорпионите щракаха и драскаха по краката ми.

Силните ръце здраво ме стискаха за раменете и ме изтеглиха.

Древни бинтовани ръце.

Не можех да дишам. Не можех да мисля.

Най-накрая успях да се завъртя.

— Сари! — извиках аз.

Тя ме дръпна още веднъж. И двамата залитнахме назад. Десетки щипки тракаха срещу нас.

Спасен! Спасен от отвратителното гнездо на гладни скорпиони.

— Спасих ти живота — прошепна тя. — Гадост. Тия твари са отвратителни.

— Така е — казах едва-едва. Все още усещах ужасните създания да пъплят около глезените ми, да се промушват между краката ми и да се забиват в маратонките ми.

Мисля, че никога няма да забравя звука, подобен на хрупане.

— Какво правиш тук? — извика припряно Сари, сякаш се караше на малко дете. — С татко те търсихме навсякъде.

Издърпах я по-надалече от скорпионите, към средата на залата.

— Как се оказа тук долу? — извиках аз, като се опитвах да успокоя дишането си и да спра тупкането в гърдите си.

С фенерчето си тя посочи тунел в ъгъла на помещението, който не бях видял.

— Търсех те. С татко се разделихме. Ще повярваш ли? Той се спря да говори с един работник, а аз не разбрах. Когато се обърнах, него го нямаше. После видях, че тук се мести някаква светлина. Помислих, че е татко.

— И ти си се загубила, така ли? — запитах аз и избърсах с ръка студената пот от челото си.

— Не съм се загубила. Ти се загуби — настоя тя. — Какво стана, Гейб? С татко направо обезумяхме, че те няма.

— Защо не ме почакахте? — запитах аз ядосано. — Виках ви. Но вие просто изчезнахте.

— Не сме те чули — отвърна тя, поклащайки глава.

Бях наистина щастлив, че я виждам. Но не ми харесваше начинът, по който ме гледаше, сякаш съм някакъв безнадежден идиот.

— Сигурно сме били напълно потънали в спора. Мислехме, че си точно зад нас. Когато се обърнахме, вече те нямаше. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ама че ден!

— Какъв ден? — извиках пронизително. — Какъв ден?

— Гейб, защо го направи? — запита тя. — Знаеш, че не трябваше да се разделяме.

— Ей, вината не е моя — настоях ядосано аз.

— Татко е бесен — каза Сари и освети лицето ми с фенерчето си.

Вдигнах ръка, за да закрия очите си.

— Спри! — скарах й се аз. — Няма да е толкова бесен, когато види какво открих тук. Виж.

Осветих мумиите, струпани край басейна с катрана, преместих светлината върху мумията, която лежеше на земята, а после към редицата саркофази край стената.

— Леле! — глухо промълви Сари. Очите й се разшириха от изненада.

— Аха! Леле — казах аз, като вече се чувствах доста по-нормално. — Тази зала е пълна с мумии. И има всякакви инструменти и плат, и въобще всичко, за да направиш мумия. Всичко е в перфектно състояние, както преди хиляди години — не можех да скрия вълнението си. — И всичко това открих аз — добавих накрая.

— Сигурно тук са подготвяли мумиите преди погребението — каза Сари, а погледът й скачаше от мумия на мумия. — Но защо някои от тях стоят така?

Вдигнах рамене.

— Предавам се.

Тя пристъпи към топовете плат.

— Майчице! Това е невероятно, Гейб.

— Впечатляващо — съгласих се аз. — И ако не бях спрял да завържа маратонката си, никога нямаше да го открия.

— Ще станеш известен — каза Сари и по лицето й се разля усмивка. — Благодарение на мен, че ти спасих живота.

— Сари… — започнах аз.

Но тя тръгна, като разглеждаше с възхита някои от изправените мумии.

— Само татко да види това — изведнъж каза тя, също толкова развълнувана като мен.

— Трябва да му се обадим — казах въодушевено. Погледнах назад към гнездото на скорпионите и усетих врата ми да се стяга от страх.

— Хората са били толкова мънички едно време — каза тя, като държеше фенерчето насочено към лицето на една от мумиите. — Аз съм по-висока от тази.

— Сари, натисни сигналното устройство — нетърпеливо казах аз и тръгнах към нея.

— Гадост. По лицето на тази лазят някакви буболечки — каза тя, отстъпи назад и наведе светлината на фенерчето. После изкриви лице. — Гадост.

— Хайде. Натисни сигналното устройство. Повикай чичо Бен — казах аз. Посегнах към устройството на кръста й, но тя се дръпна.

— Добре, добре. Защо ти не използваш твоето? — погледна ме подозрително тя. — Забрави за него, нали! — обвини ме тя.

— Не е вярно — отвърнах остро. — Моето се счупи, когато паднах тук.

Тя направи физиономия и издърпа устройството от гайката на колана си. Насочих фенерчето към него, докато тя натискаше бутона. За по-сигурно натисна два пъти, после го закачи отново на дънките си.

Застанахме с кръстосани ръце и зачакахме чичо Бен да проследи радио сигнала и да ни намери.

— Сигурно скоро ще дойде — каза Сари, вперила очи в тунела в ъгъла. — Не беше далече зад мен.

И разбира се, няколко секунди по-късно чухме, че някой приближава в тунела.

— Чичо Бен! — извиках развълнувано. — Виж какво открих!

Двамата със Сари се затичахме към тунела. Светлините на фенерчетата ни шареха по ниския отвор.

— Татко, няма да повярваш… — започна Сари.

Тя спря, когато от тъмнината се появи прегърбена фигура, която после се изправи.

И двамата зяпнахме ужасени. На светлината на фенерчетата мустакатото лице блестеше призрачно.

— Това е Ахмед! — извика Сари и ме стисна за ръката.