Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (1)

1

Видях Голямата пирамида и ожаднях.

Може би заради пясъка. Толкова сух и жълт, проснал се сякаш до безкрая. Дори небето над него изглеждаше сухо.

Подбутнах мама.

— Мамо, много съм жаден.

— Не сега — каза тя. Беше вдигнала ръка над челото, за да заслони очите си от силното слънце, докато разглеждаше огромната пирамида.

Не сега ли?

Какво означава това „не сега“? Жаден съм. Сега!

Някой ме бутна отзад и се извини на чужд език. Не съм си представял, че когато гледам Голямата пирамида, ще има толкова много туристи наоколо. Сякаш половината свят беше решил да изкара коледната си ваканция в Египет.

— Но, мамо… — казах аз. Не исках да мрънкам. Просто гърлото ми беше пресъхнало. — Наистина съм жаден.

— Няма откъде да вземем нещо за пиене — отговори тя, загледана в пирамидата. — Спри да се държиш, сякаш си на четири годинки. Ти си на дванайсет, забрави ли?

— И дванайсетгодишните ожадняват — измърморих аз. — Гади ми се от целия този пясък във въздуха.

— Гледай пирамидата — каза тя леко раздразнена. — Заради нея сме тук. Не сме дошли, за да пием.

— Но аз се задушавам! — извиках аз, отваряйки широко уста и хващайки се за гърлото.

Добре де — не се задушавах. Преувеличих малко, просто се опитвах да привлека вниманието й. Но тя дръпна връзката на сламената си шапка и продължи да гледа пирамидата, която трептеше от жегата.

Реших да пробвам с татко. Както обикновено той проучваше куп пътеводители, които обикновено носи навсякъде. Според мен даже не беше погледнал пирамидата. Винаги пропуска всичко, защото все е със забит в пътеводителите нос.

— Татко, много съм жаден — прошепнах така, сякаш гърлото ми е обложено и не мога да говоря по-силно.

— Леле. Знаеш ли колко голяма е пирамидата? — запита ме той, загледан в снимка на пирамидата в книгата му.

— Жаден съм, татко.

— 52 декара е, Гейб — каза той, наистина въодушевен. — Знаеш ли от какво е направена?

Искаше ми се да кажа — от пластилин.

Все ме изпитва. Когато пътуваме, винаги ми задава хиляди въпроси като този. Не знам дали съм отговорил правилно и на един.

— Може би някакъв вид камък — казах аз.

— Точно така — усмихна се той и отново обърна поглед към книгата. — Направена е от варовик. Блокове варовик. Тук казват, че някои от блоковете тежат хиляда тона.

— Леле — казах аз. — Това е повече от теб и мама заедно!

Той извърна поглед от книгата и се намръщи.

— Не е смешно, Гейб.

— Шегувам се — казах аз. Татко е малко чувствителен на тема тегло и затова го занасям всеки път, когато мога.

— Как мислиш, древните египтяни са премествали камъни, тежки хиляда тона? — запита той.

Очевидно викторината не беше свършила.

Реших да пробвам:

— С камиони?

Той се засмя.

— Камиони ли? Не са познавали колелото.

Заслоних очи от слънцето и се загледах в пирамидата. Беше наистина огромна, много по-голяма, отколкото изглежда на снимките. И много по-суха.

Не можех да си представя как са пренесли тези големи камъни през пясъка без колела.

— Не знам — признах аз. — Много съм жаден.

— Никой не знае как са го направили — каза татко.

Значи е било въпрос уловка.

— Татко, наистина трябва да пийна нещо.

— Не сега — каза той и присви очи към пирамидата. — Създава странно усещане, нали?

— Създава ми усещане за жажда — казах аз, опитвайки се да изтъкна проблема си.

— Не, имам предвид — кара те да се замислиш за нашите предци — твоите и моите, Гейб. Може би са вървели около тези пирамиди или дори са участвали в строителството им. Това ме кара да потръпна, а ти?

— Май да — отвърнах му аз. Беше прав. Беше много вълнуващо.

Ние сме египтяни. Искам да кажа, че бабите и дядовците ми са от Египет. Отишли са в Съединените щати през 30-те години на миналия век. Мама и татко са родени в Мичиган. И всички сме много въодушевени да видим страната, откъдето са дошли нашите предци.

— Чудя се дали чичо ти Бен сега е вътре в пирамидата — каза татко, като заслони с ръка очите си от слънцето.

Чичо Бен Хасад. Почти бях забравил за чичо ми — известния археолог. Чичо Бен беше другата причина да дойдем в Египет за празниците. Но имаше и още една — мама и татко имаха някакви бизнес срещи в Кайро, Александрия и в някои други градове.

Мама и татко имат собствен бизнес. Продават охладителна техника. На пръв поглед не е нищо вълнуващо. Но понякога пътуват до интересни места като Египет и аз трябва да съм с тях.

Обърнах поглед към пирамидите и се замислих за чичо ми.

Чичо Бен и работниците му копаят при Голямата пирамида, за да търсят и проучат нови мумии. Предполагам. Той винаги е проявявал голям интерес към страната на нашите предци. Живее в Египет от много години. Специалист е по пирамидите и мумиите. Веднъж дори видях негова снимка в „Нешънъл Джиографик“.

— Кога ще видим чичо Бен? — запитах аз, като дръпнах татко за ръката. Без да искам дръпнах толкова силно, че пътеводителите паднаха от ръцете му.

Помогнах му да ги вдигне.

— Не днес — каза татко намръщено. Не обича да се навежда и да събира неща. Пречи му шкембето. — Бен ще дойде да ни види в Кайро след няколко дни.

— Защо не отидем до пирамидата и не проверим дали не е там сега? — запитах нетърпеливо.

— Не е позволено — отвърна татко.

— Виж… камили! — подбутна ме мама за рамото.

Да, някакви хора бяха пристигнали на камили. Една от тях сякаш кашляше безспир. Предполагам, че също беше жадна. Хората с камилите бяха туристи и изглеждаха доста изтерзани. Сякаш не знаеха какво да правят.

— Знаеш ли как се слиза от камила? — запитах татко.

Беше присвил очи към пирамидата, разглеждайки върха й.

— Не. Как?

— Ами, не слизаш от камила — казах аз. — Слизаш от патица.

Знам. Знам. Много изтъркан виц. Но двамата с татко си го харесваме.

— Виждаш ли камилите? — запита мама.

— Не съм сляп — отвърнах аз. Когато съм жаден, винаги съм в кофти настроение. Освен това, какво им е интересното на камилите? Изглеждат наистина гадно и миришат на кецове след баскетболен мач.

— Какво ти става? — запита мама, нагласяйки сламената си шапка.

— Казах ти — отвърнах аз, без да искам да звуча ядосано. — Жаден съм.

— Наистина ли, Гейб? — Тя погледна татко, после продължи да разглежда пирамидата.

— Татко, мислиш ли, че чичо Бен може да ни вкара вътре да разгледаме пирамидата? — попитах ентусиазирано аз. — Това ще е супер!

— Не, не мисля — каза той. Пъхна книгите под мишница, за да може да вдигне бинокъла към очите си. — Мисля, че не може. Не е позволено.

Не успях да скрия разочарованието си. Все си представях как влизаме в пирамидата с чичо ми, откриваме нови мумии и древни съкровища. Бием се с древни египтяни, които са оживели, за да защитят свещената си гробница, и успяваме да избягаме след щуро преследване. Точно като Индиана Джоунс.

— Опасявам се, че ще трябва да се задоволиш с пирамидата само отвън — каза татко, загледан над жълтия пясък, опитвайки се да фокусира бинокъла.

— А, стига ми толкова — казах му тъжно. — Сега можем ли да си ходим и да пием нещо?

Въобще не знаех, че след няколко дни мама и татко ще заминат и аз ще съм в сърцето на пирамидата, която сега гледахме. Не просто вътре, а заклещен вътре, затворен вътре — може би завинаги.