Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (8)

8

Ахмед спря на няколко крачки от нас. Дишаше тежко, като куче, борейки се за глътка въздух, и притискаше с ръка гърдите си. Гледаше ни ядосано.

Сари ме погледна. Беше бледа и наистина изплашена. Гърбовете и на двама ни бяха притиснати в стената.

Преглътнах тежко. Гърлото ми беше сухо и стегнато.

Какво щеше да ни направи?

— Защо избягахте? — успя да каже най-сетне Ахмед, като продължаваше да държи ръка на гърдите си.

Не отговорихме. И двамата го гледахме и чакахме да видим какво ще направи.

— Дойдох със съобщение от баща ти — каза той на Сари, като продължаваше да диша тежко. Повдигна червената кърпа от врата си и забърса изпотеното си чело. — Защо избягахте?

— Съобщение ли? — каза на пресекулки Сари.

— Да — каза Ахмед. — Познаваш ме. Вчера пак се видяхме. Не разбирам защо избяга.

— Съжалявам — отговори бързо Сари, поглеждайки ме виновно.

— Не разсъждавахме трезво — отвърнах аз. — Сари ме изплаши и аз я последвах.

— Гейб ми разказваше едни ужасни неща — каза тя, бутвайки ме силно с лакът. — Той е виновен. Говореше ми как са били правени мумиите. И като те видях, не мислех ясно и…

Двамата се разбъбрихме. Бяхме толкова облекчени, че Ахмед не ни преследва… и толкова ни беше срам, че бяхме избягали от него.

— Баща ти ме изпрати да ви взема — каза Ахмед, а тъмните му черни очи бяха впити в мен. — Не мислех, че ще трябва да ви гоня из целия музей.

— Съжалявам — казахме едновременно със Сари.

Чувствах се като пълен глупак. Сигурен съм, че и Сари се чувстваше така.

— Значи татко се е върнал в хотела и е видял бележката на Гейб? — попита Сари и оправи косата си с ръка, отдръпвайки се от стената.

— Да — кимна Ахмед.

— Върнал се е от болницата невероятно бързо — каза Сари, поглеждайки часовника на ръката си.

— Да — отново каза Ахмед. — Елате. Ще ви заведа обратно в хотела. Той ви чака там.

Последвахме го мълчаливо. Със Сари вървяхме един до друг, на няколко крачки след него.

Докато слизахме по дългото стълбище, се спогледахме подозрително. Чувствахме се наистина глупаво, че се бяхме втурнали да бягаме от Ахмед.

След малко вече бяхме на претъпкания шумен тротоар, край безкрайната върволица бибипкащи коли, които ту тръгваха, ту спираха, а шофьорите им висяха наполовина от прозорците, крещейки и клатейки глави.

Ахмед погледна да се увери, че вървим с него, после зави надясно и ни поведе през тълпата. Слънцето вече беше високо над сградите. Въздухът беше горещ и влажен.

— Ей, почакай… — извиках аз.

Ахмед се обърна, но продължи да върви.

— Тръгнахме в грешна посока — изкрещях аз, надвиквайки уличен продавач с количка със зеленчуци. — Хотелът е в обратната посока, ей там — посочих аз.

Ахмед поклати глава.

— Колата ми е там.

— Ще отидем до хотела с кола? — запита Сари, а гласът й показа, че е изненадана.

— Само на две преки е — казах на Ахмед. — Със Сари можем да се върнем сами, ако искаш. Не е нужно да ни водиш.

— Няма проблем — отвърна Ахмед, хвана ни здраво за раменете — с едната ръка мен, а с другата Сари — и продължи да ни води към колата си.

Пресякохме улицата. Тротоарът стана още по-нагъчкан. Човек, подмятащ кожен куфар, изведнъж ме закачи за рамото. Извиках от болка.

Сари се засмя.

— Имаш страхотно чувство за хумор — промърморих иронично аз.

— Знам — отвърна тя.

— Ако бяхме тръгнали пеша, досега щяхме да сме стигнали до хотела — казах аз.

Ахмед вероятно ме чу, защото каза, че колата е на следващата пряка.

Промушвахме се бързо през тълпата. След малко Ахмед спря пред малка кола комби с четири врати. Беше прашна, а калникът от страната на шофьора беше ударен.

Той отвори задната врата и двамата със Сари се стоварихме вътре.

— Ох! — изплаках аз. Кожените седалки пареха.

— И кормилото е горещо — каза Ахмед, като се качи и си сложи колана. Докосна кормилото няколко пъти, опитвайки се да свикне с температурата му. — Трябва да измислят коли, които не се нагряват отвътре, когато са паркирани.

Двигателят запали от втория път и Ахмед се включи в трафика.

Веднага започна да натиска клаксона. Движехме се бавно, като спирахме непрекъснато в тясната улица.

— Чудя се защо татко не дойде да ни вземе — каза ми Сари, загледана в тълпите хора, преминаващи покрай прашния прозорец на колата.

— Каза, че ще ви изчака в хотела — отговори Ахмед от предната седалка.

После рязко зави по по-широка улица и започна да кара по-бързо.

Трябваше ми известно време, за да осъзная, че се движим в погрешна посока… че всъщност се отдалечаваме от хотела.

— Ъъъ… Ахмед… мисля, че хотелът е ей там — казах аз, сочейки задния прозорец.

— Мисля, че бъркаш — отвърна той меко и продължи да гледа право напред. — След малко сме там.

— Не. Наистина — настоях аз.

Без да се хваля, но съм много добър с ориентацията. Мама и татко винаги казват, че не им трябва карта, когато съм с тях. Почти винаги знам, когато се движим в грешната посока.

Сари се обърна и ме погледна притеснено. Чертите на лицето й се изопнаха.

— Стойте си отзад и се наслаждавайте на пътуването — каза Ахмед, поглеждайки ме през огледалото за обратно виждане. — Сложихте ли си коланите? Хайде действайте!

Усмихваше се, но гласът му беше студен. Думите му прозвучаха като заплаха.

— Ахмед, вече доста пътуваме — настоях аз. Усетих страх.

Сградите отвън ставаха все по-ниски и разнебитени. Изглежда излизахме от централната част на града.

— Просто се отпуснете — повтори той с растящо нетърпение. — Знам къде отивам.

Със Сари се спогледахме. Тя изглеждаше също толкова притеснена, колкото и аз. И двамата осъзнахме, че Ахмед ни лъже. Не ни водеше в хотела. Водеше ни извън града.

Бяхме отвлечени.