Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (2)

2

Пътувахме от Ал-Джиза към Кайро в странна малка кола, която татко бе взел под наем от летището. Разстоянието не беше голямо, но на мен ми се стори дълго. Колата беше малко по-голяма от старите ми коли с дистанционно управление и главата ми се удряше в тавана при всяка бабуна на пътя.

Бях си взел Game Boy, но мама ме накара да го оставя, за да гледам Нил, когато пътят минаваше покрай брега му. Беше широка и тъмнокафява река.

— Никой от класа ти не е на Нил тази Коледа — каза мама. Горещият вятър разпиляваше косата й през отворения прозорец на колата.

— Сега вече мога ли да играя на Game Boy? — запитах аз. Отблизо Нил си е река като всяка друга.

Час по-късно бяхме вече в Кайро с неговите тесни и претъпкани улици. Татко обърка пътя и ни закара на някакъв пазар, където половин час се оказахме блокирани в малка уличка зад стадо кози.

Не пийнах нищо, докато не се върнахме в хотела. Езикът ми вече се беше подул като салам и висеше до земята, точно като на Елвис. Така се казва нашето куче.

Ще кажа едно хубаво нещо за Египет. Кока-колата е точно като у нас. Класическата кока-кола, не някой друг вид. И ти я дават с много лед, който обичам да хрупам със зъби.

В хотела имахме апартамент — две спални и нещо като хол. През прозореца от другата страна на улицата се виждаше висок стъклен небостъргач, каквито могат да се видят и в други градове.

В хола имаше телевизор, но всички програми бяха на арабски. И не бяха никак интересни. Предимно новини. Единственият канал на английски беше CNN. Но и това бяха новини.

Тъкмо обсъждахме къде да обядваме, когато телефонът звънна. Татко отиде в спалнята, за да го вдигне. След малко повика мама и чух, че двамата обсъждат нещо.

Говореха много тихо и ми се стори, че става дума за мен. Затова не искаха да ги чуя.

Както винаги, бях прав.

След няколко минути двамата излязоха от спалнята леко угрижени. Първо си помислих, че се е обадила баба, за да каже, че нещо лошо се е случило с Елвис у дома.

— Какво е станало? — запитах аз. — Кой се обади?

— С баща ти трябва да тръгнем за Александрия. Веднага — каза мама и приседна до мен на дивана.

— Моля? Александрия? — Не беше планирано да ходим там преди края на седмицата.

— По работа — каза татко. — Един важен клиент иска да се срещнем утре рано сутринта.

— Трябва да вземем самолета, който излита след час — каза мама.

— Без мен — казах им аз, скачайки от дивана. — Искам да остана в Кайро и да се видя с чичо Бен. Искам двамата да отидем на пирамидите. Вие ми обещахте!

Карахме се няколко минути. Опитваха се да ме убедят, че и в Александрия има интересни неща за гледане, но аз не отстъпвах.

Най-сетне на мама й хрумна нещо. Отиде в спалнята и чух, че говори с някого по телефона. След няколко минути се върна усмихната.

— Говорих с чичо ти Бен — обяви тя.

— Леле! Имат ли телефони в пирамидата? — запитах я аз.

— Не. Говорих с него в бунгалото му в Ал-Джиза — отвърна тя. — Каза, че ще дойде и ще се грижи за теб, ако искаш. Докато с баща ти сме в Александрия.

— Какво? — Започваше да звучи невероятно. Чичо Бен е един от най-готините хора, които познавам. На моменти не ми се вярваше, че е брат на мама.

— Избирай, Гейб — каза тя, поглеждайки към татко. — Може да дойдеш с нас или да останеш с Бен, докато се върнем.

Ама че избор!

Нямаше какво да мисля повече от една стотна от секундата.

— Оставам с чичо Бен! — обявих аз.

— Има обаче още нещо — каза мама, усмихвайки се незнайно защо. — Може би ще искаш да го обмислиш.

— Не ме интересува какво е — настоях аз. — Избирам чичо Бен.

— Сари също е тук във ваканция — каза мама. — И е при него.

— Уф! — извиках аз и се хвърлих на дивана, удряйки възглавниците с юмруци.

Сари е надутата дъщеря на чичо Бен. Единствената ми братовчедка. На моите години е — дванайсет — и се мисли за велика. Докато баща й е в Египет, тя е на пансион в Щатите.

Тя наистина е хубава и го знае. И е умна.

А последния път, когато я видях, беше с два сантиметра по-висока от мен.

Май беше миналата Коледа. Мислеше си, че е голяма работа, защото стигаше до последното ниво на играта Super Mario Land. Но не беше честно, защото аз нямам Super Nintendo, а само обикновено Nintendo. Така че не мога да се упражнявам.

Мисля, че заради това ме харесва — че винаги може да ме бие на игри и други неща. Сари е човек, който обича непрекъснато да се състезава. Иска винаги да е първа и да побеждава във всичко. Ако всички наоколо се разболеят от грип, тя ще иска да е първата заразена.

— Стига си удрял дивана — каза мама. Хвана ме за ръка и ме изправи на крака.

— Това значи ли, че променяш решението си и идваш с нас? — запита татко.

Замислих се.

— Не. Оставам тук с чичо Бен — реших аз.

— И няма да се караш със Сари? — попита мама.

— Тя се кара с мен — казах аз.

— Двамата с майка ти трябва да побързаме — каза татко.

Отидоха в спалнята, за да приготвят багажа си. Аз включих телевизора и започнах да гледам някаква игра, пак на арабски. Състезателите непрекъснато се смееха, но аз не разбирах защо. Не знам и дума арабски.

След малко мама и татко излязоха, влачейки куфарите си.

— Няма да успеем да стигнем до летището навреме — промърмори татко.

— Говорих с Бен — каза ми мама, оправяйки косата си с ръка. — Ще дойде след около час, час и половина. Нали не се притесняваш да останеш сам за около час, Гейб?

— Моля?

Нямаше какво да отговоря, признавам. Но въпросът й ме хвана неподготвен.

Не ми беше хрумвало, че собствените ми родители могат да ме изоставят в голям хотел в непознат град, където дори не говорех езика. Защо ми причиняваха това?

— Няма проблем — казах аз. — Добре съм. Ще гледам телевизия, докато дойде.

— Бен вече тръгна — каза мама. — Двамата със Сари ще пристигнат съвсем скоро. Обадих се и на мениджъра на хотела. Той каза, че ще изпрати някой да те наглежда от време на време.

— Къде е пиколото? — запита татко, нервно крачейки напред-назад. — Обадих им се преди десет минути.

— Просто стой тук и чакай Бен — каза ми мама. Заобиколи дивана и се наведе да разтърка ушите ми. Не знам защо, но тя си мисли, че това ми харесва. — Не ходи никъде. Просто го изчакай. — Тя се наведе и ме целуна по челото.

— Няма да мърдам — обещах аз. — Ще си седя ей тук на дивана. Няма да ходя никъде — даже и до тоалетната.

— Не можеш ли да бъдеш по-сериозен? — запита мама, поклащайки глава.

На вратата се почука силно. Пиколото, прегърбен възрастен мъж, който сякаш не може да вдигне и пухена възглавница, пристигна, за да вземе чантите.

Мама и татко, много угрижени, ме прегърнаха и дадоха последни наставления. Пак казаха да си седя в стаята. Вратата се затвори зад тях и изведнъж стана много тихо.

Много тихо.

Включих телевизора, за да стане по-шумно. Телевизионната игра беше свършила и сега един мъж в бял костюм четеше новините на арабски.

— Не се страхувам — казах на глас. Но гърлото ми се беше стегнало.

Пристъпих към прозореца и погледнах навън. Слънцето беше почти залязло. Сянката на небостъргача отсреща падаше върху улицата и хотела.

Вдигнах чашата с кока-кола и отпих. Беше водниста и безвкусна. Стомахът ми изкъркори. Изведнъж усетих, че съм гладен.

Румсървис, сетих се аз.

После се отказах. Ами ако ги извикам, а те говорят само на арабски?

Погледнах часовника. Седем и двайсет. Искаше ми се чичо Бен вече да беше тук.

Не бях уплашен. Просто исках вече да е тук.

Добре де. Може би бях малко притеснен.

Крачех напред-назад. Опитах се да играя тетрис на Game Boy, но не успях да се съсредоточа, а и светлината не беше много добра.

Сари сигурно е шампион на тетрис, помислих си горчиво. Къде ли бяха двамата? Защо ли толкова се бавеха?

Започнаха да ми се явяват ужасни, страшни мисли: ами ако не намерят хотела? Ами ако се объркат и отидат в друг хотел? Ами ако катастрофират и умрат? И аз остана съвсем сам в Кайро дни наред?

Знам. Тъпи мисли. Но такива мисли ти се мяркат, когато си сам на непознато място и чакаш някого да дойде.

Погледнах надолу и видях, че стискам ръката на мумията, която иначе държа в джоба на дънките си.

Беше с големината на детска ръка. Малка ръка, обвита в кафява марля. Бях я купил при една гаражна разпродажба преди няколко години и си я носех като талисман.

Детето, което ми я продаде, каза, че се нарича Призователя. И че се използвала за викане на зли духове или нещо от тоя род. Не ме интересуваше. Просто реших, че съм на далавера за два долара. Направо е невероятно да намериш подобно нещо при гаражна разпродажба. А може пък и да е истинска тая ръка.

Прехвърлях я от ръка в ръка, докато крачех в хола. Телевизорът започна да ме изнервя и го изключих.

Но тишината също ме изнервяше.

Продължих да подмятам ръката на мумията и да крача.

Къде се губеха? Защо вече не са тук?

Започвах да си мисля, че направих лош избор. Може би трябваше да отида с нашите в Александрия.

После чух шум зад вратата. Стъпки.

Те ли бяха?

Спрях в средата на хола и се заслушах, загледан в малкото антре при входната врата.

Осветлението в коридора беше слабо, но видях, че дръжката се завърта.

Това е странно, помислих си аз. Чичо Бен би почукал, нали?

Дръжката се завъртя. Вратата започна леко да се отваря.

— Ей… — извиках аз, но думата заседна в гърлото ми.

Чичо Бен щеше да почука. Нямаше да нахлуе така.

Бавно, съвсем бавно вратата се отвори. Стоях замръзнал в средата на стаята, без да мога да извикам.

На вратата се появи висока, тъмна фигура.

Зяпнах, когато фигурата се вмъкна в стаята. Вече я виждах съвсем ясно. Дори на бледата светлина виждах какво е тя.

Мумия.

Гледаше ме втренчено с кръгли, тъмни очи през дупките в древните, дебели превръзки.

Мумия.

Движеше се по стената и пристъпваше тромаво към мен с протегнати ръце, сякаш искаше да ме сграбчи.

Отворих уста да извикам, но не излезе никакъв звук.