Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (11)

11

Насочих фенерчето напред по пода, приведох глава и се затичах, следвайки тунела, който зави рязко вдясно.

Започнах да се изкачвам. Въздухът стана по-топъл и миришеше на мухъл. Усетих, че се задъхвам.

— Чичо Бен! — извиках аз. — Сари!

Сигурно са зад следващия завой, казах си наум. Не може да ми е отнело толкова време връзването на връзката. Не може толкова да са се отдалечили.

Дочух някакъв звук и спрях.

Заслушах се.

Отново тишина.

Причуваше ли ми се?

Помислих си дали това отново не е гаден майтап. Дали Сари и чичо Бен не са се скрили, за да видят какво ще направя?

Дали това не е плосък номер, за да ме изплашат?

Напълно възможно. Чичо Бен, знаех си, не може да устои на майтап. Той направо цвилеше, когато Сари му разказа как се е скрила в саркофага и така ме е изплашила, че е съкратила живота ми поне с десет години.

Дали сега и двамата не се криеха в саркофази и не чакаха да ги открия?

Сърцето ми биеше лудо. Въпреки горещината в древния тунел, целият потръпнах от студ.

Не, реших аз. Това не е майтап.

Чичо Бен беше много сериозен днес, прекалено обезпокоен заради работниците. Прекалено обезпокоен от това, което му казахме за Ахмед. Не беше в настроение за майтапи.

Отново тръгнах напред. Докато тичах, ръката ми перна сигналното устройство, закачено на кръста ми.

Дали да не го натисна?

Не, реших аз.

Това само ще предизвика смеха на Сари. После ще разказва на всички, че само след две минути в пирамидата съм подал сигнал за помощ!

На ъгъла завих. Стените сякаш се събраха над мен, когато тунелът се стесни.

— Сари? Чичо Бен?

Никакво ехо. Може би тунелът беше твърде тесен, за да има ехо.

Подът стана по-твърд, с по-малко пясък. На бледата жълта светлина видях, че гранитните стени са пропукани от дълбоки цепнатини. Приличаха на тъмни светкавици, които падат от тавана.

— Ей… къде сте? — извиках аз.

Спрях, когато тунелът се разклони на две.

Изведнъж осъзнах колко съм уплашен.

Къде ли изчезнаха и двамата? Вече трябваше да са разбрали, че не съм с тях.

Загледах се в двата отвора, като осветих първо единия тунел, после и другия.

В кой ли са влезли?

В кой?

Сърцето ми биеше лудо. Влязох в левия тунел и ги извиках.

Никакъв отговор.

Върнах се бързо. Светлината на фенерчето се стрелкаше лудо по пода и влязох в десния тунел.

Този тунел беше по-широк и по-висок. Завиваше леко надясно.

Плетеница от тунели. Така чичо Бен беше описал пирамидата. Може би хиляди тунели, беше ми казал той.

Хиляди.

Продължавай да вървиш, подканих се аз.

Продължавай да вървиш, Гейб.

Те са пред теб. Със сигурност!

Направих няколко крачки и отново ги извиках.

Дочу ми се нещо.

Гласове?

Спрях. Пак беше тихо. Толкова тихо, че чувах как бие сърцето в гърдите ми.

Отново онзи звук.

Заслушах се напрегнато, затаил дъх.

Беше нещо като прошумоляване. Леко цвърчене. Не беше човешки глас. Може би някакво насекомо. Или пък плъх.

— Чичо Бен? Сари?

Тишина.

Направих още няколко крачки навътре в тунела. После още няколко.

Какво пък толкова, ако Сари ме занася?

Бях толкова изплашен, че изобщо не ми пукаше.

Ако им дам сигнал, ще дойдат да ме вземат само след секунди.

Когато посегнах към сигналното устройство обаче, някакъв силен шум ме стресна.

Цвърченето на насекомото вече се чуваше като нежно пращене.

Спрях и се заслушах, а страхът стегна гърлото ми.

Лекото пращене стана по-силно.

Сякаш някой чупеше тънки бисквитки.

Само че по-силно. И по-силно.

И по-силно.

Точно под краката ми.

Погледнах към пода.

Осветих обувките си.

Отне ми доста време, за да разбера какво става.

Древният под на тунела се разцепваше точно под мен.

Звукът от разцепването стана още по-силен и сякаш идваше от всички посоки.

Когато осъзнах какво става, вече беше твърде късно.

Нещо ме дърпаше надолу, сякаш някаква мощна сила ме засмуква.

Подът се разпадна под краката ми и аз полетях надолу.

Падах надолу, надолу, надолу в безкрайна черна дупка.

Отворих уста да изпищя, но не излезе никакъв звук.

Разперих ръце, но не хванах нищо.

Затворих очи и продължих да падам.

Надолу, надолу в тъмната бездна.