Луи Жаколио
Загубени в океана (79)

Глава XXIV

Парижанинът, макар и да се владееше превъзходно, едва не избухна в смях, когато Гроляр започна да му мърмори безсмислени думи, които не напомняха никакъв човешки език. За да му припомни, че те трябва да разговарят на езика на мокисите, който чужденците не разбират, той сам му заговори на мокиски.

Когато Гроляр преведе на френски думите на вожда, капитанът на „Виктория“ помоли за разрешение да представи своите офицери и членовете на научната експедиция.

Ланжле се усмихваше ласкаво на всеки, но не се ръкува с офицерите, за да подчертае разликата между тях и командира им.

Когато дойде ред на учените, Ланжле отново им подаде ръката си, като с това подчертаваше, че за него хората на науката не стоят по-долу от капитан на кораб. Кой би допуснал, че един дивак ще познава и разбира тънкостите на етикецията до такова съвършенство?

Ланжле предизвика у европейците истинско оживление и недоумение. Всички зачакаха да видят как вождът ще се отнесе към двамата фотографи. Преди тях му се представи художникът. Императорът милостиво му протегна ръка, после ласкаво се усмихна на фотографите и наведе глава в отговор на техния поклон.

— Това е невероятно! — извика капитанът, като се обърна към доктор Петерсън. — Вижда ни за пръв път, а не сбърка никъде. Това изисква удивителна наблюдателност и познаване на хората!

— Да, особено последното — каза доктор Петерсън. — Да допуснем, че тези диваци са привикнали към строг ред и йерархия. Погледнете художника и двамата ни фотографи, разликата в израза на лицата им е очебийна и диваците прекрасно я долавят.

През това време представянето приключи. Вождът заповяда да донесат кресло за капитана и го покани да седне до него.

Браун обясни с няколко думи задачата на корабната експедиция. После помоли Негово величество да благоволи и възложи на най-образования от приближените си да обясни и разтълкува пред учените някои от интересуващите ги въпроси.

— Аз сам ще отговарям на запитванията им-каза вождът, — защото всеки от поданиците ми знае само това, което трябва да изпълни. Само аз зная всичко, защото съм император. Длъжен съм да зная всичко, всичко да виждам, всички да управлявам и да бдя върху древните ни обичаи.

— Превъзходен и разумен отговор — избъбри възхитен докторът.

— Огромна мъдрост и логика — съгласи се с него ученият Джеръмая Падингтън — Колко европейски господари биха изглеждали диви и невежи в сравнение с този дивак.

— Мисля, господа — обърна се Браун към другарите си, — че не би било безинтересно да узнаем мнението на любезния монарх за произхода на света.

— Бъдете добър — обърна се той към Гроляр — и помолете господаря да ни запознае с преданията на мокисите за произхода на всичко, което виждаме, че съществува около нас — земя, море, небе, слънце, звезди, животни и хора.

„Прекрасно — помисли Ланжле, — ще се по-развлечем малко.“ И той започна с един съчинен от него разказ, който Гроляр дословно преведе.

— Ето какво говорят нашите предания за произхода на света. В началото не е съществували нищо освен едно грамадно, безкрайно пространство, сред което се ь носел великият дух Теа-Туа, което значи „Този, който е съвсем сам“. Когато изминали милиони години, Теа-Туа започнал да скучае в самотата си и решил да си създаде семейство. Затова той се оженил за своята мисъл, на която дал тяло от своето и която нарекъл Че-На, Първосъздадената. Родил им се син, когото нарекли Ора-Туа-Ина. Когато той бил още дете, баща му му дал две топки за игра. Едната била златна, другата — сребърна. Те обаче се изтърколили в пространството и се превърнали в слънце и в луна. А пък Ора-Туа-Ина, когато пораснал, създал земята, за да има свое царство.

— Удивително! Невероятно! Поразително!

— Е, а звездите?

— Те произлезли от раздразнението на бога. Когато Ора-Туа-Ина бил още дете, играел на златен пясък, ядосал се нещо и ритнал пясъка. Тон се пръснал по небето и всяка песъчинка започнала да блести там. И понеже всяка песъчинка е много по-голяма от пашата земя, то добрите, справедливи, честни хора след смъртта си се преселват там.

— Ами къде отиват злите и глупавите хора?

— Техните души се носят във вселената, без да могат никъде да се приютят, и чакат някъде да се роди дете, за да се преселят в него. Преродени там, те отново започват да живеят, но вече със задачата да се пречистят от злото, да заличат и изкупят всичко с по-добрия си живот.

— Каква философия, та тя не е по-лоша от всяка друга! — викна възхитеният доктор. — След това, което чухме, господа, остава ни да се залитаме всъщност диви ли са тези хора?