Луи Жаколио
Загубени в океана (71)

Глава XVI

Властелинът искаше да бъде забавляван и затова често менеше министрите си, когато те посече не съумяваха да го развеселяват с гримасите си или с някакви други зрелища. И макар министрите да бяха без портфейл, много повече скъпяха местата си, отличителният знак за които беше една пръчка, която при назначаване получаваха от самия монарх.

Министър-председателят получаваше много по-голяма пръчка от останалите министри. С министерското звание бяха свързани сериозни правомощия. Министрите не получаваха заплата, но с помощта на пръчката можеха да взимат от населението каквото си поискат.

Сутрин, когато хората идваха на пазар с продуктите си, при тях се явяваше доверено лице на министъра, показваше пръчката, после я допираше върху сложените на земята плодове, дивеч, риба. Примитивният обичай, запазен почти във всички страни на Меланезия, се нарича „право на пръчката“.

Старият крал, известен вече на новодошлите, пожела да ги види и съпроводен с всички церемонии, пристигна при тях.

Повториха му историята с папагала и кучето и бързата смърт на животните го порази. Това не беше очакваното от стария хипохондрик. Той искаше нещо забавно, весело, занимателно. Ка-Ха-Туа VII, както наричаха монарха, скучаеше като истински пер на Англия и помоли европейците да го развлекат с нещо. Те не го разбраха. Тлъстият старец повика един от министрите си.

— Какво ново измисли за днес? — попита властелинът.

Останалите го наблюдаваха с нескривана завист. По тържествения му вид те разбраха, че ще заслужи милостта на господаря си — банановата пръчка.

Застанал пред господаря си, щастливецът обърна навън своите клепки, наду бузите си и започна да удря с юмрук ту едната, ту другата. Той започна да издава такива своеобразни звуци, че старият крал не се въздържа и започна да се смее така силно, че големият му корем се затресе, месестите му и увиснали устни се разтвориха.

— Сега разбрах каква е работата — извика Ланжле. — Този уважаван монарх желае да го развличат. Понеже вижда пред себе си единствено покорни роби, изгубил е към тях всяко уважение и ги третира единствено като играчки. Хайде, напред, продължавай представлението!

Гроляр, ободрен от успеха си, сега сам поиска да се похвали с уменията си.

— Е, музика, започвай! — викна той, готов за това акробатически упражнения.

Ланжле засвири, а Гроляр, вдигнал крака нагоре, започна по такта на музиката да ходи на ръце н да се върти във въздуха. Така направи цял кръг и застана пред краля. Преметна се, стъпи на крака, подскочи и се простря по корем на земята.

Този път задоволството на краля беше огромно. Никога не бе виждал подобно нещо. Истеричният смях отново го завладя, повали се на носилката си и така се задави, че носачите му трябваше да го пуснат на земята, а други двама да го удрят по гърба, за да се опомни.

Успокои се и заяви, че никога не е бил така щастлив, веднага взе пръчките от двамата свои министри и ги връчи на Ланжле и Гроляр, като им заяви, че от днес те ще отговарят за удоволствията и развлеченията му.

— Аз ще ви предам къщата на червения човек! — крещеше кралят. — Червеният човек е лъжец. Той ме съветваше да заповядам на моите войници да ви убият, но аз него ще убия и ще го изям на днешния пир.

Тълпата одобрително крещеше и шумно изказваше радостта си. Двамата приятели не разбрадя нито дума от речта на стария крал, но бяха уверени, че нищо не ги заплашва, докато имаха благоразположението на скучаещия крал и на цялото племе.

Но кой беше червеният човек, за когото кралят говореше с гняв и негодувание? Това скоро ще разберем.

Този ден трябваше да започне много печално, при все че влиянието на Гроляр и Ланжле се разрастваше сред племето мокиси.

Тогава, когато цялото племе се радваше на присъствието на двамата бели, в които те виждаха висши същества, двама войници, останали в селото, за да го пазят от неканени гости, неочаквано дойдоха при останалите. Те им съобщиха, че враждебното племе атара настъпва с форсиран марш към селото им. Не трябваше да се губи време. Заради дебелината и старостта си кралят остана в резиденцията си на морския бряг. Научил грозната вест за идването на неприятеля, той въздъхна и зарида.

— Червеният човек е болен. Кой ще води моите войски в бой? Кой ще ми помогне да победя врага? С червения човек ние бяхме непобедими. Но той се е наранил вчера, паднал е от скала н сега не може да стане, не може да излезе от хижата си… Да можеха белите да го заместят…

Ланжле и Гроляр, макар че не разбираха пито дума, все пак се досетиха какво става. Войниците веднага взеха оръжието си и се подредиха, предвождани от началниците си. Робите и пленниците бързо се натовариха с провизии и храна.

— Навярно се подготвят за бой с някое враждебно племе — каза Ланжле, като гледаше всичките тези приготовления. — Но само с нашето присъствие, без да говорим за оръжието, ние можем-да им спечелим победата.

— Защо не — отговори полицаят. — Още повече, че ако бъдат разбити, ще трябва после да се разправяме с техните врагове.

— Радвам се, че този път си така решителен. Нека отидем при сала, да се въоръжим добре, да вземем колове и топори.

Без да се обръщат повече към туземците, те изтичаха към сала. Тогава зад тях се чуха отчаяни викове. Мокисите решиха, че белите бягат от тях. Скоро скръбта им се обърна в радост. Те видяха, че белите се връщат обратно. Съзнаващи превъзходството им, диваците демонстрираха готовност да им се подчинят и безпрекословно да изпълняват заповедите им. Ланжле и Гроляр започнаха да им обясняват с жестове и мимики. Те разделиха отряда на две колони и застанаха начело на едната и на другата. После туземците донесоха при тях две царски носилки, настаниха ги в тях и на бегом се понесоха напред, като колоните ги следваха бързо.